Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 3 март 2017 г.

Ars Poetica – ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ

ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ

На Борко, моя внук*

Той доплува до разбрицаната класна стая,
пусна чугунена котва, наду тревожно сирена
и рече:
"Деца!
Днес ще вземем за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако почна да обяснявам. Ето защо..."

И размаха криле,
просто изхвърча през прозореца.

Възнасяйки се над училището
с присъщата му тъпота, посредственост и ред,
над крайния градски квартал
с присъщите му боклуци, унижения и мизерии,
лъщеше умно плешивият му череп.

А децата ръкопляскаха,
тропаха с нозе,
крещяха въодушевени, крещяха в екстаз:

"Урр-ра-ааа, свободен! Свободен!"

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 9 uli 2008 edited 4 mar. 2017
––––
* На снимката долу.
     БЕЛЕЖКА: 

     Своенравно, предизвикателно, ала много си го обичам това рошаво гардже, това "творение". Бях палаво хлапе и госпожата (вкъщи не я наричаха както бе прието по онова време, другарката, а "госпожа Попова"), класната ми от І до ІV клас, все намираше за какво да ме изправи до стената, да защипе с костеливи пръсти ухото ми, а веднъж строши показалката – не успя да ме цапардоса през дланите, че ги дръпнах, като зърнах искрящите й от злоба очи. За назидание пред децата в класа заръча баща ми дърводелец-мебелист да й изработи нова показалка. И баща ми изпълни заповедта, без думица да рече срещу училището. И естествено пак отнесох поредния пердах, че съм го изложил пред госпожата. "Сега, като не слушаш, ще ти счупи ръчичките – рече, – яка съм я направил. И като я даваш на госпожата, да не забравиш да й се извиниш."

    На тази жена съм запомнил тънките сини жилчици върху пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите старчески петънца, оредялата й зле боядисана къносана косица, сплетена на кокче, гласа й, едновременно дрезгав и писклив. Бе строга, а към мене – много строга. Хвалела ме редовно на родителските срещи за успеха в ученето, но не пропускала да отбележи, че съм й създавал ужасни главоболия. След тези срещи майка ми си идеше разплакана, и как ни веднъж не обвини училището или даскалицата! Напротив, дружно ме пердашеха с баща ми, чувах горчивите им упреци: "Навсякъде ни излагаш, от теб стока няма да стане". „От теб стока няма да стане” е фразичката, която най-често чувах от тях в моето детство.

     От ранните ми ученически години при Попова, па и по-късно, в гимназията, най-ярко помня моменти, когато по някаква моя си (много солидна в собствените ми очи) причина не съм бил в учебния час. Бягал съм от душната атмосфера в училище като затворник от пандиз, като осъден на смърт от взвод за екзекуции съм бягал. Опияняващият дъх на свобода, когато всички са забили нос в чина... ай, каква тръпка беше то! Напомня ми силно за любовта. Накъсо казано, Любовта и Свободата не мога да си представя разделени.

Няма коментари:

Публикуване на коментар