БАЙ ГАНЮ
& ПОТОМЦИ
Може и да съм пристрастен към днешния наш българин, дразнят ме усилията Ганю Балкански да ми натрапват като еталон – представете си! – за проумяване на Българската душевност. Поставят неандерталеца като основа за волни упражнения с днешна дата. Ровичкането в минали събития и драми, за да се вадят аргументи за собственото ни злепоставяне, за мене си е чиста проба опити за унижение.
Този ли е праобразът на българина? Единствено неговия ли уродлив ген носим като наследство от Миналото?
Ганьовци несъмнено шетат и днес, и в бъдеще ще ги има, но каква ти радост и кому доставя радост назидателното почукване с нокът по челото с кощунствения възглас: "Българино, ти си тарикат и невежа, ти си тъп, прост, алчен, грубиян пред общността на благородна, изтънчена Европа"? Скрупульозното вглеждане в една от многобройните версии на българския тип от отминалите епохи и обявяването й за изначален символ на българщината не зачерква ли множеството анонимни и не толкова анонимни съдби и образи само защото не се намерило до днес остро перо, което подобно на Алековия талант да ги изобрази?
Литературната класика има възпитателно значение. Противна манипулация е да се вади от нафталина духовен урод, за да се обсъжда и набеждава със страст пред Онази Европа, която тепърва захваща да се интересува от българина и с която нам тепърва предстоят тежки разговори кои сме и какви сме сред европейските народи.
Ганьовци несъмнено шетат и днес, и в бъдеще ще ги има, но каква ти радост и кому доставя радост назидателното почукване с нокът по челото с кощунствения възглас: "Българино, ти си тарикат и невежа, ти си тъп, прост, алчен, грубиян пред общността на благородна, изтънчена Европа"? Скрупульозното вглеждане в една от многобройните версии на българския тип от отминалите епохи и обявяването й за изначален символ на българщината не зачерква ли множеството анонимни и не толкова анонимни съдби и образи само защото не се намерило до днес остро перо, което подобно на Алековия талант да ги изобрази?
Литературната класика има възпитателно значение. Противна манипулация е да се вади от нафталина духовен урод, за да се обсъжда и набеждава със страст пред Онази Европа, която тепърва захваща да се интересува от българина и с която нам тепърва предстоят тежки разговори кои сме и какви сме сред европейските народи.
Инж. Иван Тотев – Мамин Ваню, кмет на днешния Пловдив
Не е ли печално гротеската да ни сочат като истина? Смехът, така просташки предизвикан, не е ли фино издевателство? Виждам цялата ни нация дамгосана с печата "байганьовци"; внушават ни, че всички българи сме пасмина от тарикати, наглеци и алчни грандомани, несъзнаващи своето нищожество, селяндурския си миризлив манталитет на крадци кокошкари. Кой има полза от това, пита се. Кой на тази манипулация се радва? Все едно да твърдят, че депутатът от Силистра Камен Влахов е образ типичен на днешния българин.
Относно автора* на студията в академичен стил върху Алековия Бай Ганю. Мина ми през ум, докато четях пространното изследване на доц. Живко Иванов: дали пък Ганю Балкански може да бъде проумян детайлно единствено и именно като изявен наглец? Пак изследовател с гръмки и показни замахвания, характерни за Алековия Ганю**, само че въведени в културния слог на научен уж дискурс... Нещо подобно откривам и във вестникарската бележка на доцента Живко Иванов по темата Трети март, тиражирана в местния "Марица" от 4 март 2005 г. Взиране в стила на автора ме отнася тъкмо към типични байганьовски реплики от фейлетоните на Алеко.
Чета студията на титулувания тълкувател и някак не ме напуска афоризма на Станислав Йежи Лец, че – оспорвайки горещо несъстоятелна теза, заплашени сме да заприличаме на опонента, принизявайки се до неговия начин на изразяване с апломб и театрална предвзетост.
Бай Ганю, като литературен тип социално животно, е препоръчително да бъде тълкуван хладнокръвно, вътрешно отстранено, т.е. нелицеприятно***; с пинсети и скалпел да бъде отстранен от живата тъкан на българщината злокачествен тумор на простащината по нашите географски ширини изобщо.
Алеко оставя поводи да приемем, че Бай Ганю е вся и всьо, единствен в мощта си представител на Българския характер, дали не е грях това обобщение! Разказите са всъщност фейлетони, т.е. недотам съответна на художествения стил материя****, за да бъдат тълкувани като изкуство, а не като публицистика, обслужваща злобата на деня. Лекотата, с която явно са писани фейлетоните, подсказва удоволствието у твореца Алеко Константинов. Фразата е дотолкова точна в своята гъвкавост, че не допуска нито разместването на думи, нито подмяна на турцизмите и русизмите с българския им еквивалент.
Такова снижаване в жанра оневинява автора като пряк свидетел, който оперира преди всичко в ограничената сфера на актуално-преходното, но не и с претенция за философски обобщения, което пък е сфера за същинските т.нар. високи жанрове на художествената литература (разказ, новела, роман).
Родната ни литературна критика пренебрегва жанровата специфика и тълкува фейлетоните за Ганю като обобщения от много по-сериозен тип. Колкото и гениална да е, публицистиката обслужва преди всичко политическата нищета на мимолетни страсти, образи, ситуации. Тъй че смятам, имаме основание да се възмущаваме за какъв дявол над сто и повече години критиката внушава за сърцевина нещо, което е гримаса, страничен продукт от кристализирането на модерния български характер (с всички уговорки, че обобщенията наедро имат работен характер при изследване върху народопсихологията).
Днес предстои мач между националните отбори на Швеция и България. Гледах снощи по телевизията нашите родни футболисти с треньора им Христо Стоичков, възприеман като образ на мъжествения български дух за победа. Видях и шведите, северен тип млади мъже. Не мога докрай да го обясня (българинът ми е повече на сърце от шведа, разбира се), но защо си пожелах нашите да загубят в тази спортна среща. И то е май заради идиотско нахъсване. "Ще ги бием! Ще ги разпердушиним! Ще ги смачкаме!" – ечи като боен вик на племе антропофаги. Всякакви нахъсвания в спорта на юруш ми звучат отблъскващо, и пак ще ми е трудно да обясня, но да се оправдавам ли защо мисля по този начин. А бре, мили гумени глави, да не отивате на война!
Според мои си представи, истинският Победител е уравновесена личност: не се зъби, не пожелава майката на рефера, не прави цинични знаци с лакти и пръсти, не ръкомаха пренебрежително и гневно, не ходи изгърбил се от злоба, настръхнал по зелената морава, накокошинил се като японско петле срещу съперника и публиката. Аман от простотия, която докарвала България до екстаз, до емоционална ерупция!
По същия начин приемам и нашето т.нар. "влизане в Европейската общност" на всякаква цена от 1 януари 2007 г. Като манталитет, като битова лична и всякакъв тип култура на общуване, струва ми се, нам, българите, са нужни поне година или две, а може би поколения българи трябва да си отидем от този свят, та правнуците ни (ако Щатите и Турция позволят да я има все още на света България) успеят да се отскубнат из посредствеността в представите си за света на другите.
Бай Ганю, като литературен тип социално животно, е препоръчително да бъде тълкуван хладнокръвно, вътрешно отстранено, т.е. нелицеприятно***; с пинсети и скалпел да бъде отстранен от живата тъкан на българщината злокачествен тумор на простащината по нашите географски ширини изобщо.
Алеко оставя поводи да приемем, че Бай Ганю е вся и всьо, единствен в мощта си представител на Българския характер, дали не е грях това обобщение! Разказите са всъщност фейлетони, т.е. недотам съответна на художествения стил материя****, за да бъдат тълкувани като изкуство, а не като публицистика, обслужваща злобата на деня. Лекотата, с която явно са писани фейлетоните, подсказва удоволствието у твореца Алеко Константинов. Фразата е дотолкова точна в своята гъвкавост, че не допуска нито разместването на думи, нито подмяна на турцизмите и русизмите с българския им еквивалент.
Такова снижаване в жанра оневинява автора като пряк свидетел, който оперира преди всичко в ограничената сфера на актуално-преходното, но не и с претенция за философски обобщения, което пък е сфера за същинските т.нар. високи жанрове на художествената литература (разказ, новела, роман).
Родната ни литературна критика пренебрегва жанровата специфика и тълкува фейлетоните за Ганю като обобщения от много по-сериозен тип. Колкото и гениална да е, публицистиката обслужва преди всичко политическата нищета на мимолетни страсти, образи, ситуации. Тъй че смятам, имаме основание да се възмущаваме за какъв дявол над сто и повече години критиката внушава за сърцевина нещо, което е гримаса, страничен продукт от кристализирането на модерния български характер (с всички уговорки, че обобщенията наедро имат работен характер при изследване върху народопсихологията).
Днес предстои мач между националните отбори на Швеция и България. Гледах снощи по телевизията нашите родни футболисти с треньора им Христо Стоичков, възприеман като образ на мъжествения български дух за победа. Видях и шведите, северен тип млади мъже. Не мога докрай да го обясня (българинът ми е повече на сърце от шведа, разбира се), но защо си пожелах нашите да загубят в тази спортна среща. И то е май заради идиотско нахъсване. "Ще ги бием! Ще ги разпердушиним! Ще ги смачкаме!" – ечи като боен вик на племе антропофаги. Всякакви нахъсвания в спорта на юруш ми звучат отблъскващо, и пак ще ми е трудно да обясня, но да се оправдавам ли защо мисля по този начин. А бре, мили гумени глави, да не отивате на война!
Според мои си представи, истинският Победител е уравновесена личност: не се зъби, не пожелава майката на рефера, не прави цинични знаци с лакти и пръсти, не ръкомаха пренебрежително и гневно, не ходи изгърбил се от злоба, настръхнал по зелената морава, накокошинил се като японско петле срещу съперника и публиката. Аман от простотия, която докарвала България до екстаз, до емоционална ерупция!
По същия начин приемам и нашето т.нар. "влизане в Европейската общност" на всякаква цена от 1 януари 2007 г. Като манталитет, като битова лична и всякакъв тип култура на общуване, струва ми се, нам, българите, са нужни поне година или две, а може би поколения българи трябва да си отидем от този свят, та правнуците ни (ако Щатите и Турция позволят да я има все още на света България) успеят да се отскубнат из посредствеността в представите си за света на другите.
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 16-26 mar. 2005 – edited 3 mar. 2017
______
* За съжаление приписките, които правих по изданието на литературната студия за Бай Ганю и Алеко, дело на доц. Живко Иванов, ги нямам под ръка. Самия том (ок. 380 страници, доколкото си спомням) върнах на господина по бивша негова студентка, колегата Милена Деянова.
** Според книжовната норма редно е Ганю (именителна падежна форма), а формата Ганьо е звателна, остатък от някогашния звателен падеж в старобългарския книжовен език. Респектът пред автора, както и в други случаи с имена, като Пеньо Пенев и пр., е наложил формата, която Алеко предпочел, макар и погрешна от гледна точка на книжовната норма. Първата българска граматика се появява в 1899 г., няколко години подир смъртта на Щастливеца.
*** Русизмът "нелицеприятно" съответства на българската дума безпристрастно, което ще рече "без предубеждение, уравновесено, балансирано”. Вж. Речник на руския език.
**** От фр. feuilleton, от feuille - лист, вестник; фейлетонът е кратък художествено-публицистичен жанр със злободневно-сатиричен характер.
* За съжаление приписките, които правих по изданието на литературната студия за Бай Ганю и Алеко, дело на доц. Живко Иванов, ги нямам под ръка. Самия том (ок. 380 страници, доколкото си спомням) върнах на господина по бивша негова студентка, колегата Милена Деянова.
** Според книжовната норма редно е Ганю (именителна падежна форма), а формата Ганьо е звателна, остатък от някогашния звателен падеж в старобългарския книжовен език. Респектът пред автора, както и в други случаи с имена, като Пеньо Пенев и пр., е наложил формата, която Алеко предпочел, макар и погрешна от гледна точка на книжовната норма. Първата българска граматика се появява в 1899 г., няколко години подир смъртта на Щастливеца.
*** Русизмът "нелицеприятно" съответства на българската дума безпристрастно, което ще рече "без предубеждение, уравновесено, балансирано”. Вж. Речник на руския език.
**** От фр. feuilleton, от feuille - лист, вестник; фейлетонът е кратък художествено-публицистичен жанр със злободневно-сатиричен характер.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар