Story – БАЙ ГРУЮ

БАЙ ГРУЮ

В памет на дядо ми Борис Ненков Ангелов (1900-1972) – Борис Дявола

    – Световната любов? Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я, "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали. Ей толчав здравеняк бях, по панаирите с пехливаните се надборвах. А корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха помежду нас. И жените... а-ах, жените!

     То беха други жени туй, наште съпруги. Това, да ти народи деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, ще ли се върнеш, па и на кой хал ще се прибереш, то си беше едно на ръка. Таквиз ни беха те, нявгашните съпруги – имаха ни страха и не че не са мърморели, то има ли женско да не мърмори и мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, нали ти си й царят-господарят, па и майка й си ти и Светият синод.

     Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли край теб, и цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток гаче те бий остро в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ще ти изскокнат като у настъпана жаба. Такава е в състояние тъй да подлуди, тъй да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За таквоз женско войни се водят, царства се залагат само заради изкушението да му се любуваш до насита, с мерак да я галиш таз Божествена хубосия...

     Имах си аз девет гърла вкъщи: четири щерки – все дребни дечурлига, и син гърчав, та нежен и крехък, двама калфи, булката, плюс тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм, не че не съм й купувал. Еще кожухче от котки, рокли бархетени, папуци атлазени, ама ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го делиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах се, братлета, и аз по чуждо.

     Ама па гиздава беше, мамицата й. Двайсетинагодишна, и се не дава. Рипкаме подире й ний, поне три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, нито куршум. В Чиксалън и Пич-маала немаше по-кипра, по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – цели бици; па то – писано яйце, научено да му угаждат, да им се глези, да се кипри и какъв ли друг дерт в живота му освен да изкушава! Ама па по гръб не ляга пущиното.

     Изгори сума ти сърца. Двама авери в чужбина забегнаха раните си да ближат, а пуста хубост, как се забравя! Дяволицата тъй ги усукала по себе си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде бир таман; на всички им ясно, за мен обаче не! И ме хвана амбицията. Най-верният ми авер Кирчо Ламбин пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, заряза той и дребни дечица, и парализиран баща. И зарад него се клех и заклех: ах, кучко-о, ще ти дам аз да разбереш!

     В онез луди години биеше ме парата. Имах аз трийсетина декара плодна земя, бахчи, лозя, ябълкови градини, два дюкяна стока, велосипедна работилница баш на пъпа на Пазарджик и друга – на пъпа на Перущица. Колелета давах под наем: левче на час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – все мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам. Пращя от сила, и не за пари... ами от пусти бяс след работа коноп чуках и у дома, на двора. 

     В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех кат същи хайгър, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола. "Бъхти се кат грешен дявол", говореха за мен. Як бех, окумуш бех, пък и германците на крака ми идат, по петите ми ходят да ме кандърдисат с грамофоните, фенерчетата, хармоничките и шевните им машини да търгувам. Пък грамофонът и устната хармоничка беха на мода...

     Къщата ми пълна с челяд, калфите ми покорни, ратаите ми – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче туй от мен да го знаете: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си ще избягаш, ала от орисията няма как.

     Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка, как с дрънкулки и медени лакърдии я подмамвах, как месец лежах в драни агнешки кожи, дордето се оправя от юнашкия кьотек с онез зверове, братята й. С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до тоз миг ме радваше. В ума ми само туй: как й раздиплям шестте фусти една по една, косите й как разпилявам връз мене, устните й как... емен-емен ше ги заръфам с мерак, а нежно ги поемам като същинска нафора по Великден.

     Дигнах палат на кьоше, със седем спални и три балкона, с широка веранда и лозница за сянка посадена. В нейна чест го сторих, та по всяко време да мога при нея да се отбивам...

     И тя ме очакваше в таз къща-палат къпана и нагласена, кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам при нея аз със здравец зад ухо, и в чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодова поляна.

     Дедо ми на дръвник насред Калугерово османлиите го клали, че от любовна ревност ага погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Обаче едно е да те колят турците на дръвник, друго е сам да се кълцаш, па джигерят отвътре да те гори. И мойта стана една, мътна и кървава стана тя!

     Кой не идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол на главата, жената хукна по врачки – току открия под възглавницата ми я сплетени пичи косми, я суха конска фъшкия... По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкарите ме налетяха и ми се криха под сламата в плевника да ги храня и тях, джандари за оръжие сайванта ми преораха, кобилата ми се ожреби, руснаците на Сталин пак прецапаха Дунава и площадът на Пазарджик сабахлен рано внезапно осъмна в алени байряци, аджамии зауправляваха държавата и от Царство България на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, властта построи сума ти концлагери, наблъска ги с учен народ; мен ми конфискува бахчите, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с двата коня и вола, работилничката с такъмите, дюкяна ми, шестнайсетте велосипеда, двете ми къщи, дето с ей тия две ръце съм ги построил...

     Върза ми ръцете властта, всичко-всичко ми отне уж най-човеколюбивата под слънцето управия. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, женицата ми се сбръчка, състари се и ме напусна, щерките се изпоомъжиха, синът ми забегна в странство и никой го не знай дека е сега, на чий господар ръце целува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив живеничък ме оплаква. От Борис Дявола зарад калпавата ми орис прекръстиха ме на Бай Грую*, като асъл завалия. Имотът ми се изниза като ситен пясък измежду пръстите, всичко мое насрещу ми застана, на нищо се не надам, в нищо вече и не вярвам. Останаха ми само Пена Папучкина и жребчето, и аз пак – Господьо, Боже мой! – и аз пак щастлив, щастлииив...

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 27 fev. 1997 – edited 27 fev. 2017

_____
* Бай Грую из бедняшките махалици на Пловдив някога кръщаваха мъж, дето  не му върви в живота, понеже е глупав, прост и задръстеняк, т.е. не може да се ориентира в реалността.