Публицистика – КАИНОВО СЕМЕ

Тук живеят хора неизвестни,

които правят шумни сватби,

любят се, деца създават,

умират без излишни драми,

като оставят във наследство

товар от грижи в тоя свят.

Тук, в крайният квартал,

добре се помнят футболните мачове,

някой интересен филм по телевизията,

Близкоизточната криза,

семейните кавги и кражбите на онзи,

когото хвалеха във вестника

преди години.

За тях Историята – туй е  почит,

каквато те не заслужават,

Историята – туй е празник,

където всеки с официални дрехи влиза,

но те във всекидневните

се чувстват най-добре.*

КАИНОВО СЕМЕ

    Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези речени-недоизречени извивки на авантюристичното са моята печал и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно, живял съм повече в сънища и илюзии спрямо живота; когато треперя от слабост, тогава – разбирам след време – съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя лична участ, че не ме оставяш щастливо да се плъзгам по повърхността.

     Преди време, почти още юноша, съчиних текст, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека е така, докато дишам! Защо ми е театрален грим по лицето; знае ли публиката, че у актьора гримът е засилен, грубо и едро нанесен именно да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон?

     Великолепието не е в дялани върху камък напътствия, а в нюанси на близост между сърцата, в преливанията между Истина и Илюзия, Вярно и Невярно. Разпнат, чувствам се по-близо до същността на Вселената. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в този момент, и това е силната позиция при резки ситуации в живота; всичко останало си е хленч, обвинения, самолюбиви изблици, неща, които няма как да си простиш по-късно сам на себе си, ако приемаш себе си с уважение и самоирония, което ще рече: без да се главозамайваш.

Проф. Катя Митова, Чикаго**

      Обвинявали са ме, че съм монолитен***, че твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на враг и на приятел, че не владея умението смирено да преживявам завоите на живота. Тъй е, но и не съвсем така: с ръка на сърце мога да кажа: онези, които са ми създавали притеснения, съм чувствал по-близки до себе си. Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си... и на всички, които в страданието си живеят по-интензивно и са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги вълнение и страст.

    Боли ли я косената трева?**** Боли я, разбира се. Ала където е била наранена, тревата избуява, най-разкошен е дъхът на младост и свобода. Това е и изворът на моя оптимизъм. Да заничам иззад гърбовете и туловищата на неприятностите, да проектирам слънчеви територии отвъд днешното отчаяние – ами че то си е такава авантюра! Кой може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Тъй разкошно си, утро! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да съм крепостен, електорат и изобщо притежание, а и да притежавам когото и да било. Не са ми нужни трохи от чужда трапеза. Предпочитам себе си да съм, в съответствие със собствената си природа. Това предпочитане отхвърля половинчати решения. И се оттеглям днес от свойто вчера***** не като еретик, а по-плътно свързан с Вярата, която човеците преди нас измислили да ни изпълва с духовна сила, понеже сме уязвими, греховни, непостоянни, мимолетни.

    Защо да соча лошото у човека като единствен начин, единствено средство той да се замисли, та и сам да се поправя? Колкото и благонамерен да съм, този човек е логично да си рече: Какви са ми на мене тез поправители на недъзите, не се ли самоизтъкват чрез моята мъка, на мой гръб? И си мисля, със злото у човека да се справяме (ако действително желаем да помогнем) е най-човечният начин, като му посочиш добрите страни и похвалиш добрите му качества, с внушаване как жалко е кацата мед да съсипва за лъжица катран.

    И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме почти всички), та ако насреща ми е нормален човек, сам ще се досети и не ще приеме подсещането за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и основания да ти е дал да му се дразниш, да го съдиш.

    Събуждам се преди час и пред очите още са ми низ постъпки на колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за редно и нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми самонаел си прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле – съвсем ти се затули с мъртвешки облаци хоризонтът. И взех да подхващам от другия им край нещата. Казвам си: този, дето ме ограби и ми се присмя, всъщност е добър човек, я виж, двама сина храни, облича, трепери им; та ако обстоятелствата дотам не са го притискали до стената, всъщност е незлоблива душа; лошотията му не произтича от неговия стил и нрав, а иде от моментна немарливост, може би от малодушие; и за да уравновеси нараненото си самолюбие, да приспи свой някакъв си комплекс за малоценност. Ами да! – казвам си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат така отвратително. – Ами да! Ако съм сторил подлост, то е заболяване, то е вирус, временно проникнал у мен. Какво ще ми е необходимо тогава? Да ме унижават във възмущението си, или да ме погледнат с очи, които ми съчувстват, че съм станал толкова лош?

    Аз – човек по природа, не съм лош, замислен съм от Твореца (има ли го или не, е друг въпрос) като същество благородно. Злото е отстъпление от мене си, каквито и временни ползи да ми носи с пълни шепи това Зло.

    Понякога си мисля, че не бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх: всичко калпаво обгръща с чар, аромат на пролет, тегли ни към Небеса. Който обича истински, по-склонен е да се смирява, да страда и да прощава със замълчаване. Чуя ли някой да хленчи и кълне на висок глас, да си дере с нокти лицето и ризата, да си скубе косите на площада, ясно ми е – любов няма у него; в момента е по-нищ и от най-окаяния, понеже бесува, обвинява, за да не се види недоимъкът му: бесовете го налетели, прегърнали го и го карат да ходи с подпухнала от злост внезапно погрозняла душа.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 15 mar. 2001 – edited 25 fev 2017

_____

* “Крайният квартал”, от сб. „Сутрин рано”, изд. 1984, с. 6.
** Катя Митова, "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7 апр. 1984: Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" – със снизхождение и т.н. Авторката на тези редове днес е професор по литература в Чикаго, уважавана дама в общността на българите-емигранти. Госпожата едва ли помни хубавичкия период, когато лит. критиците у нас бяха принудени да се съобразяват с указанията на другаря Георги Джагаров относно т.нар. идеологическа диверсия. Вж. http://mediatimesreview.com/october/Lik.php ("моята чудесна приятелка от Чикагския университет Катя Митова – поетеса, преводачка на поезия, човек с голямо сърце и не по-малък PR-талант"). 

 *** Свилен Панков, "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28 авг. 1983; 

**** Началният ред на "Косената трева" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983., с.36.

***** От "Непоправимо", вж. http://jores-tisss.blogspot.bg/2015/12/ars-poetica_29.html