вторник, 17 януари 2017 г.

Story – ДУХЪТ НА ШАМПИОНА

ДУХЪТ НА ШАМПИОНА

      Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, което обичаше да плюе и с лекота от пет крачки уцелваше монета върху перваза на черната дъска. В междучасията се обзалагахме по на двайсет и пет стотинки, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме сити, весели и доволни, понеже все някой, изгубил баса, притичваше да ни купи я козуначена кифла с орехова паста, я баничка с извара, докато останалите завистливо обсъждаха дяволския му талант.

      В онова славно време купешката дъвка не ни беше позната. Имаше разни неща за дъвчене, но – да кажем, сегашната "Орбит без захар" или турската дъвка "Турбо" за нас, някогашните хлапетии, би била направо разкош. Ами че ние слагахме в уста какъв ли не боклук: восък от църковна свещ, парче асфалт (викаме му дзифт), най-занемарените, неуважаващи себе си пък жвакаха топчета хартия, а който е пробвал, знае, че сдъвканата хартия е отвратителна. По-добре дъвчи слънчоглед; смлените люспи образуват приятно на вкус кюспе – хем дъвчеш, хем като пиявица изсмукваш сок с вкус на олио, докато се образува плътна хапка.

      Все по онова време седмичният вестник за хумор, сатира и забава на ЦК на БКП "Стършел" печаташе картинките на карикатурист с изразителното име Теню Пиндарев – Чук (молот по русскаму язъйку), който от Италия ни представяше кока-колата за як алкохол, а моряците от Шестия американски флот в Средиземно море побойници и отрепки без възпитание и морал. В репортаж пак от Италия известен и уважаван наш писател (ако се не лъжа, това бе писателят на славната непобедима Държавна сигурност Павел Вежинов) описа как след като се накъркали с кока-кола, банда морски пехотинци от Щатите изпотрошили витрините на местния бар, после вилняли в близкото паркче, вирнали краката на порядъчни местни моми, а после отказали да им платят, и като венец на всички тези магарии пред двореца на папата пели цинични империалистически песни и псували папата, Исус и Божията майка.

      Струва ми се, оттогава, от онези славни времена на идеологическа война със световния империализъм е и първият рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът – някакъв морски пехотинец, изстрелял с уста дъвката си на цели сто и четири фута, наши към трийсет метра разстояние, както пресметнахме.

      Личното постижение на моя приятел бледнееше пред рекорда на този янки, но като се вземе предвид, че нашият момък бе едва в шести клас и животът тепърва се отваряше пред него, независимо от пълния с двойки бележник, очертаваше му се примамлива кариера в модерната дисциплина на световното спортно майсторство.

      И нашият човек естествено се амбицира... Докато след училище ние бродехме безцелно по улиците на града, въртяхме пумпал или брулехме недозрелите афъзки и кайсии по чуждите градини, той не си губеше времето, ами усилено тренираше в задния двор на спретнатата им бедняшка къщурка, обстрелваше с плюнки асфалт тухления зид на съседа.

      В онези славни години асфалтът бе новост в пътното строителство. Старият път Пловдив-Пазарджик, например, беше покрит с лети на място бетонни плочи, ала дзифт вече топяха в Асфалтовата база край стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица зад Панаира, и ние влачехме буци от тази миризлива чернилка за нашето момче.

       Пак в онези славни години се появиха оригиналните възторжени комунистически лозунги "Ние строим пътя, пътят строи нас", "Сей, земледелецо, днес му е времето!” и "Във всеки дом – говедо, в нашия – две!" Общинската градска управа се бе здраво заела с разхубавяването на нашия Пловдив. Из тесните криви улици сред пушек и смазка бръмчаха товарни молотовки (произведени в "Завод имени Молотова") с монтиран отзад кокетен кафез и пловдивчани се носехме като ято ярки-носачки: червени род-айланд и снежнобелите легхорн, наред с по-дребни пилци и съвсем дърти мисири по линиите на градския транспорт.

      В Цар-Симеоновата градска градина гърмеше по празници духовата музика на местния Офицерски клуб. Ходехме да правим скомина на духачите от нашия местен гарнизон. Ръфаш лимон пред яко нагиздените фатмаци, докато от флигорните им потече слюнка и целият духов оркестър се юрне да те гони, както си е с лъскавите медни бурии на рамо. Ей на това му се казва скомина.

      Чешити бяха тогавашните общинари; монтирали бяха по стените на сградите из центъра на града червенки, синички, зеленки емайлирани табелки с назидаващи надписи, като: "Не гази тревата! Тя е твоя", строги напътствия, като: "Плюенето по тротоара е признак на низка култура. Културният гражданин не плюе", както и много категоричното: "Храченето – абсолютно забранено!" Само дето не се бяха сетили да добавят: "Стреля се на месо с четина и бертолетова сол”, което – вярно, наистина се случваше понякога в крайградските плодни и зеленчукови градини.

      Как гостът на Пловдив пред тези чудесии да не реши, че основен кеф за всеки пловдивчанин е да точи лиги и сополи, да се секне, да храчи и цвъка на провала по улиците. А хич не бе тъй. Всички ние си плюехме най-нормално, ни повече – ни по-малко от жителите на който и да било град в Европа. Налагаше се обаче да докажем, че сме нова порода човеци, а именно "Човек – това звучи гордо!" – демек, "човеци от нов, социалистически тип, с висок морал", нищо, че Пловдив винаги си е бил неделима част от Ориента, яко запуснато сметище от древността, боклукчийска кофа, кенеф насред Тракия сред рояци сърдито бръмчащи мухи-месарки и комари колкото врабче.

      И тогава ние, децата на моя Пловдив, се къпехме и се учехме да плуваме, да ловим риба и да пием вода от същата тази лениво влачеща се тинеста Марица, сред зелено-виолетово-розови нечистотии, доплували от хартиената фабрика в Белово или от фабриката за кибрит в град Костенец, доплували откъм отходните септични ями на Пазарджик, барабар с помията и лайняната отврат, която дузина китни села на равна Тракия изливаха направо в коритото й.

      Ето че най-сетне дойде ред да напиша и за Цариградски.

      Цариградски беше най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с Мильо – същия онзи чешит, за когото се носеха легенди за дългото му кересте, любовник на позастарели местни актриси, както и за чешитлъците на известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж, на вдетинения Данката от Сарайкъра, на ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря от подножието на Джендема и дузина още повече или по-малко известни любимци на пловдивската бохема.

      Цариградски можеше да срещнете в най-върлия мраз и в най-убийствени жеги неизменно в жълта памучна фланелка, кожени тиролски панталонки, три-четвърти бели чорапки до колене с пискюл и туристически обуща, със сламена широкопола мексиканска шапка, нехайно преметната на гръб, и провесено на врата портативно радиоапаратче "Ехо" – чудото на родната соц.електроника, дето едва ловеше две плюс една радио-станции на средни вълни, ала пък стабилно ловеше румънското Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.

      Цариградски за мене и до днес си остава наша родна, пловдивска версия на д-р Рийо от романа "Чумата" на французина, роден в Алжир, Албер Камю. Винаги учтив, сдържан, доброжелателен, този рядък и много специален човек обикаляше големите улици и булеварди на Пловдив да чисти общинските плювалници. Освен по-горе споменатите вече емайлирани табелки, общинската управа беше монтирала на тротоара покрай всяка автобусна спирка около метър висок, вапцан с отровно-зелена блажна боя чугунен цилиндър, които беше въпросният градски плювалник.

      От комуналната служба по чистотата Цариградски го бяха обзавели с конче и каручка с шперплатова кабинка, в която наред с пет-шест казана и дузината кофи за боклук се лашкаше цинкова бака с хлорна вар. Да имат много здраве от мене онези, които смятат, че почистването на плювалници е печална и неприятна участ: бих ги посъветвал само да погледат как си върши работата Цариградски, за да разберат, че няма кофти работа, ако човек съвестно я върши с необходимото уважение към себе си и света наоколо.

      Не съм чул някой да му се присмива или да го подиграва. И най-лютите, най-пиперливите подигравчии са замирали в респект пред благородната фигура на този ветеран от войната с провинциалната мръсотия. Почистването на всеки плювалник превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по пети. Минувачите спираха да погледат как човекът си върши работата. Извади от мизерното фургонче чифт яркооранжеви гумени ръкавици, наниже ги до лактите, и като изтръска боклука от кофата вътре в плювалника, тури обратно капака, ловко забърше, демек, дезинфекцира отвътре и отвън плювалника с метличка, топната в баката с хлорна вар.

      Къде се изгуби тази рядка птица? Знам историята на неговата смърт. Тя е тъй романтична*, колкото е романтичен вероятно и целият му живот на горд бедняк, на интелигент, надраснал средата си. Обърна ли се към детството си, той си е все там, крехък като речната тръстика по Марица, благороден, учтив, дружелюбен. Трополят копитата на кончето, полекичка се полюшва зеленото шперплатово фургонче, пиука транзисторното радио на гърдите му, чувам пак един от онези шлагери на Пловдив, които ехтяха от Цар-Симеоновата градина до най-най-крайните бедняшки махалици, пренаселени с бежанци от войните и с пришълци от Родопите: "Бона сера, сеньорита, бона сера" ("Добър вечер, госпожице, добър вечер"), "Темпико, Темпико... Темпико е в Мексико, чуден край далеч оттук, някъде на юг", „Чико… от Порто Рико”, както и родния шлагер за малката креолка от Венецуела, която дошла тук… на фестивал.

      Понякога си мисля: детството е като вълшебен сън. В този сън има змейове и чудовища, и вещици, разбира се, ала има и добри герои. Хлапенцето, което някога съм бил, с лакомо любопитство продължава да изучава света, но и мизериите на моя мил роден Пловдив. Загине ли у мене духът на това палаво ненаиграло се и ненарадвало се на чудесиите хлапе, сигурен съм, това ще е моята физическа смърт.

      Навярно се питате какво стана с онова приятелче от някогашния шести "а" на Основното ни училище "Сашо Димитров" (пременувано кой знае защо на "Антим I", може би антифашистът Сашо Димитров е неудобен за сегашните общински дами и господа демократи), същото онова училище точно срещу парадния вход на старата олющена Държавна болница, да-а, същата болница с моргата и лудницата в южните склонове на Джендем тепе. Милият, той тренираше цели две години с надеждата да запишат и неговото име… поне сред подгласниците на шампиона плювач, ала като не успя да преодолее онези трийсетина метра далекобойност, вече в края на осми клас, когато целият ни випуск момчурляци, по конец подредени, изкъпани, високо подстригани, при което ушите щръкват като дръжка на чайник, чакаме да ни връчат свидетелството за завършено основно образование, ми пошепна като на особено близък: "Не мога повече. Това са ми възможностите. Само да не се изпуснеш пред другите, че да ми се смеят". И аз, разбира се, обещах до гроб да пазя тайната му.

      Сега, след почти петдесет усилни години, мисля си: и хлапашките тайни имат давност, нали! Доста съм си стискал езика зад зъбите с тази тъй срамна за родения истински пловдивчанин печална тайна! Ето, казах я и се чувствам като новороден, чувствам как тежък товар ми се смъква от гърба и ми олеква. Какво пък, възможно е приятелят ми и да не е видял името си записано с големи златни букви в аналите на световния спорт, но за мене и за онези, които го познават, той си остава Нашият най-добър състезател по дългобойно плюене на Балканския полуостров. А за да не ви люти в устата, ще добавя нещо по-весело.

      В онова далечно лято, когато приключвахме осми клас, дъртакът съсед на приятелчето получи пари от брат си, хвърлил топа в далечна Америка, и според предписанията пак на нашата славна общинска управа нае майстори да измажат фасадата на тухлената му къща. Да видят съседите, че в тази къща не перекенде, а уважаван стопанин и паралия живее. Измазват, значи, зидарите отпред и отстрани къщата без проблеми. Когато обаче захванали да клепат откъм гърба, хоросанът взема да се рони, не ще и не ще да залепне за дувара…

      Гледат, чудят се, чешат се и дето не ги сърби: брях, какво е туй чудо, па си отнасят маламашките и мистриите, чуковете, кофите и таргите ядосани, гневни. Задната стена на къщата след двегодишните усилени тренировки на моя приятел се оказала яко напоена от асфалтовите плювки. "Че то хич си няма нужда от хоросан – отсякъл техникът от общината, – цялата ти къща, бай Миале, при едно земетресение може и да се катурне барабар с комина, керемидите, бетонното стълбище, обаче ей тоз импрегниран с асфалт дувар ще да оцелей!"

      Който не вярва, нека да провери. Сред новопостроените пет- и повече-етажни замъци, точно там, на адрес Пловдив, ул. "Пещерско шосе" № 34 днес се гуши вехта съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое по-хитро хлапе не ви следи зорко, може да се вмъкнете в дворчето, да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки, макар и леко киселеят. Приятни са на вкус, ще ви доставят истинско удоволствие, при положение че нямате кариес.

      Междувременно тези дни самозабравил се местен тарикат и крадец, дето си не знае паричките и построи огромен супер хотел на пъпа на Пловдив, го уцелиха с оловно куршумче от... 60 стотинки (0,60 лв.) и после печално и много тържествено общинарите, начело с господин прокурора и господин местния областен управител, го съпроводиха с духовата музика на местния гарнизон до чудесно уреденото ново градско гробище край шосето за Рогош. И разбира се, всички ние – негови авери от годините, когато и той беше изключително беден, съмахленци и съграждани, много скърбяхме за него, а трите ни национални телевизии зарязаха турските сериали и въртяха три дни без прекъсване репортаж относно непоправимата загуба за Майка България, в който репортаж на образецът на местната журналистика г-жа Пенелопе Калинкова твърди, че името му е със златни букви записано в осемхилядолетната история на по чудо оцелялото до наши дни най-древно селище на културна Европа.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 31 oct. 2000 – edited 17 jan. 2017
_____
* Според градската мълва, издъхнал в миг на върховно щастие със знойна жена в леглото.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...