ИНТЕРМЕДИЯ
Новелата "Ася" писах през пролетта на 1987 г. с идея, че поставям начало на роман. Пръст в тази работа има и добър приятел от онези години, университетски преподавател по Българска литература. Посветен донейде в личните ми драми, някъде около 1980-1981 г. приятелят Марин Кадиев (1939)* настояваше, че съм за завиждане: толкова интересна ми била биографията, че остава само да седна пред пишещата машинка и честно да разкажа всичко, както се е случило.
И тъй, сядам чак през 1987 г. най-сетне изкушен да разкажа епизод от личните си приключения. Не ми се е налагало да измислям; истината е, че единственото, което правех, бе да съкращавам, да пресовам в по едно изречение или абзац значителни територии от преживяно и премислено. Нещо, което не съм правил с друг ръкопис, беше, че работех при звученето на версия от много известна от трийсетте години мелодия, която сме пеели и ние, хлапаци от бедняшката махала под пловдивското Джендем тепе. Това беше осъвременена, модерна версия на шлагера "Истанбул, Истанбул", допълнена от видеоклип, в който нахакан негър с контешки фасон: в черен костюм, снежнобяла риза с папийонка, цилиндър, бастунче в ръка – танцува, потраква с лъскавите си патъци степ и пее. Държах току пред себе си зад пишещата машинка увеличената си фотография – същата, която след това сложих в сборника "Кардиф", и чат-пат й хвърлях око в диалог с капризен ужасно самолюбив образ на вътрешния си "аз". Абсолютна перверзия! Абсолютен егоизъм!
За около седмица ръкописът на първата част от бъдещия роман бе почти готов. Спореше ми, доставяше ми страхотен кеф самото писане. Може би тъй беше защото разтоварвах от гърба си ужасен товар, голям грях към Любовта. И в един момент, докато си се чудех как да продължа (това – в разстояние на около месец), изведнъж разбирам, че няма какво повече тук да добавям, че историята сама за себе си вече е завършено послание, което в обема на роман би изгубило своята интензивност.
Първото, което сторих подир това, бе да отнеса ръкописа на така получилата се новела в редакцията на местното провинциално списание "Тракия", при главния му редактор Георги Алексиев (1927-2011)**. Отивам, както се бяхме уговорили, а подир седмица, посреща ме той в стайчето си сред калдъръма край черквата "Св. Неделя" в Стария Пловдив и ми говори: "А бе, Георги, това тук ми звучи като запев на нещо доста обемно. Започват едни ми ти сюжетни нишки, едно отваряне на хоризонт. Ще продължиш нататък, нали?" "Не – казвам, – най-доброто на подобен тип проза е, че приключва неочаквано. Това е моят стил."
Грабнах си аз ръкописа и повече по редакции не съм го разнасял. След един разказ от 1968 г. ("Мелодиите на Дино"), писан без да си давам сметка, той пък в стил "италиански кинематографичен неореализъм", както се изрази тогавашният ми гл. редактор в студентския вестник "Софийски университет", понастоящем чл. кор. на БАН, професор и пр., уважаемият Симеон Хаджикосев (1941)***, това е прозата, която съм смятал, че най-пълно ме изразява като нрав в общо взето хаотичния пейзаж на сегашната родна, па и чужда, преведена сякаш специално за местните сноби, книжнина.
Няма да казвам какви амбиции ми се въртят из ума, но тази история тук лично мене бледо ми напомня повестта (по-точно казано, новелата) "Бедни хора", с която епистоларна новела неизвестният някога в Царска Русия Михаил Фьодорович**** нахълтва, за да преобърне представите у маститите литературни телци и говеда за литературно изкуство до степен, че да повлияе върху раждането на психоанализата като наука, според признание на самия д-р Зигмунд Фройд.
И тъй, сядам чак през 1987 г. най-сетне изкушен да разкажа епизод от личните си приключения. Не ми се е налагало да измислям; истината е, че единственото, което правех, бе да съкращавам, да пресовам в по едно изречение или абзац значителни територии от преживяно и премислено. Нещо, което не съм правил с друг ръкопис, беше, че работех при звученето на версия от много известна от трийсетте години мелодия, която сме пеели и ние, хлапаци от бедняшката махала под пловдивското Джендем тепе. Това беше осъвременена, модерна версия на шлагера "Истанбул, Истанбул", допълнена от видеоклип, в който нахакан негър с контешки фасон: в черен костюм, снежнобяла риза с папийонка, цилиндър, бастунче в ръка – танцува, потраква с лъскавите си патъци степ и пее. Държах току пред себе си зад пишещата машинка увеличената си фотография – същата, която след това сложих в сборника "Кардиф", и чат-пат й хвърлях око в диалог с капризен ужасно самолюбив образ на вътрешния си "аз". Абсолютна перверзия! Абсолютен егоизъм!
За около седмица ръкописът на първата част от бъдещия роман бе почти готов. Спореше ми, доставяше ми страхотен кеф самото писане. Може би тъй беше защото разтоварвах от гърба си ужасен товар, голям грях към Любовта. И в един момент, докато си се чудех как да продължа (това – в разстояние на около месец), изведнъж разбирам, че няма какво повече тук да добавям, че историята сама за себе си вече е завършено послание, което в обема на роман би изгубило своята интензивност.
Първото, което сторих подир това, бе да отнеса ръкописа на така получилата се новела в редакцията на местното провинциално списание "Тракия", при главния му редактор Георги Алексиев (1927-2011)**. Отивам, както се бяхме уговорили, а подир седмица, посреща ме той в стайчето си сред калдъръма край черквата "Св. Неделя" в Стария Пловдив и ми говори: "А бе, Георги, това тук ми звучи като запев на нещо доста обемно. Започват едни ми ти сюжетни нишки, едно отваряне на хоризонт. Ще продължиш нататък, нали?" "Не – казвам, – най-доброто на подобен тип проза е, че приключва неочаквано. Това е моят стил."
Грабнах си аз ръкописа и повече по редакции не съм го разнасял. След един разказ от 1968 г. ("Мелодиите на Дино"), писан без да си давам сметка, той пък в стил "италиански кинематографичен неореализъм", както се изрази тогавашният ми гл. редактор в студентския вестник "Софийски университет", понастоящем чл. кор. на БАН, професор и пр., уважаемият Симеон Хаджикосев (1941)***, това е прозата, която съм смятал, че най-пълно ме изразява като нрав в общо взето хаотичния пейзаж на сегашната родна, па и чужда, преведена сякаш специално за местните сноби, книжнина.
Няма да казвам какви амбиции ми се въртят из ума, но тази история тук лично мене бледо ми напомня повестта (по-точно казано, новелата) "Бедни хора", с която епистоларна новела неизвестният някога в Царска Русия Михаил Фьодорович**** нахълтва, за да преобърне представите у маститите литературни телци и говеда за литературно изкуство до степен, че да повлияе върху раждането на психоанализата като наука, според признание на самия д-р Зигмунд Фройд.
Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година
Plovdiv, 13 oct. 2006 – edited 18 jan. 2017
–––––
* Вж. http://literaturensviat.com/?p=95093 & http://www.pamettanabulgarite.com/profile/MarinKadiev
** Вж. http://literaturensviat.com/?p=40871 & http://litcompass.com/public/index.php?page=authors&action=view&authorid=8
*** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2 & https://frognews.bg/news_17791/Prof_S_Hadjikosev_Bogomil_Rainov_iskashe_da_me_unishtoji/
**** М.Ф.Достоевски (1821-1881).
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар