"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."
Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"
АСЯ
Продължение 2 на глава ІІІ
На 8 март надвечер тя е в квартирата ми. Мъча се да разпаля някак суровите цепеници в отдавна непалената печка. Дъхът ни се превръща в облачета бяла пара. Потропване по стъклото. Излизам. Почти се сблъсквам с директора на училището математика Никола Петков.
– Хайде бе, човек! Всички сме се събрали. Знаеш, мъжете сме малцинство. – Вижда моята гостенка и ролковия магнетофон, отмъкнат от училищния кабинет. Стъписан: – Ама, кажи, че такава била работата! Е, да тръгвам, че ония ме чакат.
– Познава ли те? – притварям вратата зад гърба си.
– Не знам – гледа ме напрегнато, – може и да ме познава. Тук всички се знаят.
Не желае да я гледам, когато се любим. В тъмнината очилата й с дебели рогови рамки отразяват пламъчетата от печката. Когато усещам, че ми се отпуска в ръцете, скачам от леглото и щраквам осветлението. Смъквам й очилата. Отдолу проблясват две много... ама много сърдити големи сини очи.
– Я-я! Ти си била хубава!
Не е комплимент. Тя наистина е хубава, с леко вирнатото си носле, полудетска брадичка, с нежния русоляв мъх по горната устна, с ореола от пшениченоруси коси.
– Угаси лампата.
– Няма да я угася.
– Моля те.
– Не!
Рано сутринта се разделяме. Заничам иззад прозореца да я погледам как се отдалечава, как прекосява селския площад, покрит с черупчести плочи. Отиваше у леля си в горния край на Гурково. Четвъртъкът е за мене свободен от занятия ден за проверка на писмени работи. Ами сега целия този ден какво ще правя?
Продължаваме тайно да се срещаме. Дори и Данко не е посветен в тайната ни. Инак за останалия свят тук съм си все същият саможивец, който веднъж седмично изчезва да скита из полето, гони Михаля. Години по-късно ще узная как местните хора ме смятали за смахнат, че съм бродел според тях безцелно из къра, други пък – повечето от свахите, бъбрели: "Туй младо даскалче женено ще да е, не се усуква около наште моми. Де ли му е женичката, сигур го чака да се върне от гурбет".
На 25 март, събота, надвечер отново е при мене. В неделя на два пъти излизам, като заключвам синеоката си гостенка сама в студената ергенска стаичка: първия път – до кръчмата за бутилка евтино вино и пакет горещи кюфтета; втория път – за бисквити от сладкарницата, пред която преди време Данко ни запозна.
Лежим. Похапваме. Бъбрим по мъничко. До миналото лято учила във Варна, завършила там техникум по вътрешна архитектура и сега си търси работа, но не по специалността, ами след курс за администраторки да стане рецепционистка. Имала сестра, която се омъжила миналата година; баба й Анаста (Анастасия), на която е кръстена, живее при тях на село и всички се радват на Рeни (Радостина), бебчето на кака й, която следва медицина; майка й ходи на полето с жените от стопанството; баща й товари зърно и изкуствен тор. Голям, много голям бил родът й. Роднините й бол: в Балчик, Толбухин (Добрич), Каварна, Варна, селата наоколо.
Към пет подир обяд иде ред за притеснения. Великодушно я успокоявам:
– Била си у леля ти Петрана.
– Знаеш ли баща ми колко е лош!
– Не знам.
– Ако ме усетят, ще ме спукат.
– Няма да те спукат.
– Лесно ти е на тебе!
– Тогава да дойда и аз?
– Само това остава! Баща ми ще изкара чифтето.
– Толкова ли е страшен?
– Не е страшен, ама не знам какво ще направи.
– Тогава идвам!
– Стой си тук! Сама ще се оправя някак.
– Ще се тревожа за тебе.
– Пък ти не се тревожи.
– Защо?
– Ей тъй. Сама ще се оправя. Мама и баба ще помърморят, пък ще им мине.
Стана да си върви. Гледам я как се облича, как си сресва косите. Домиля ми. Прегърнах я, посягам да я погаля:
– Искаш ли да се оженим?
Престана да се облича. Стои, вперила се в мене като ирландски снайперист със сини, направо искрящи очи*:
– А ти искаш ли?
– Ще въртя стотинка. Ако покаже яски, идвам да те изпратя до Тригорци; ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката.
Бъркам в джоба на жилетката, избирам лъскавичко чисто новичко 10 стотинки. Вън сме, излезли сме пред дворчето, не се крием, на тротоара насред Гурково сме.
– Това е "да", това "не" – показвам й.
Подхвърлям монетката, като ловко я завъртам с палец и оставям да падне върху плочника; удари се със звън, търкули се, остана да лежи с цифрата нагоре.
– Значи, ще се оженя за теб.
– Чакай! Завърти я сега и за мен.
Втория път резултатът е същият. Тя обаче настоява:
– Завърти я още веднъж. Каквото покаже, това ще е.
За трети път проблесна във въздуха монетата, блъсна се в плочника, подскочи, завъртя се весело и се изтърколи пред нозете ни с цифрата нагоре. Изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени; пред нас блести неумолимо цифрата 10, което значи яски на пловдивски диалект, ези, стотинка, накъсо – "да".
– Само до спирката, чуваш ли! – шепне умолително, докато бавничко се мъкнем през площада пред общината, край кръчмата и покрай спортната зала "Славия".
– Край! – обявявам тържествуващо. – Вече решено.
– Оле-е, какви ли неприятности ще ми докараш!
С широк плавен жест на лявата ръка, от дън душа възмутен:
– Не ме познаваш! Нека опита някой само да те докосне...
– Уф! – изпъшка притеснено. – Нашите ще ме спукат.
Докато чакаме автобуса за селото й, няколко пъти ме фиксира с яркосините си очи, оградени с дебелите рамки на очила с висок диоптър:
– Може да не ме изпращаш.
Най-после автобусът от Балчик изплува откъм бързо смрачаващия се хоризонт. Повечето пътници слязоха; само ние се качихме, тъй че по прашасалите седалки из разбития междуселски път подскачаме шест или седем човека: неколцина бъбриви цигани, сънлива бабка с огромна плетена кошница и ние двамата. Попивам пейзажа наоколо със странното усещане, че съм си напъхал ръката така дълбоко в пазвата на Добруджа, която Добруджа е червенобуза яка селянка: ама така дълбоко съм си напъхал ръката, че повече не ще мога да я измъкна. Да става, каквото ще! Alea iacta est***. Момичето до мен зиморничаво се е сгушило, не разговаряме.
Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"
На 8 март надвечер тя е в квартирата ми. Мъча се да разпаля някак суровите цепеници в отдавна непалената печка. Дъхът ни се превръща в облачета бяла пара. Потропване по стъклото. Излизам. Почти се сблъсквам с директора на училището математика Никола Петков.
– Хайде бе, човек! Всички сме се събрали. Знаеш, мъжете сме малцинство. – Вижда моята гостенка и ролковия магнетофон, отмъкнат от училищния кабинет. Стъписан: – Ама, кажи, че такава била работата! Е, да тръгвам, че ония ме чакат.
– Познава ли те? – притварям вратата зад гърба си.
– Не знам – гледа ме напрегнато, – може и да ме познава. Тук всички се знаят.
Не желае да я гледам, когато се любим. В тъмнината очилата й с дебели рогови рамки отразяват пламъчетата от печката. Когато усещам, че ми се отпуска в ръцете, скачам от леглото и щраквам осветлението. Смъквам й очилата. Отдолу проблясват две много... ама много сърдити големи сини очи.
– Я-я! Ти си била хубава!
Не е комплимент. Тя наистина е хубава, с леко вирнатото си носле, полудетска брадичка, с нежния русоляв мъх по горната устна, с ореола от пшениченоруси коси.
– Угаси лампата.
– Няма да я угася.
– Моля те.
– Не!
Рано сутринта се разделяме. Заничам иззад прозореца да я погледам как се отдалечава, как прекосява селския площад, покрит с черупчести плочи. Отиваше у леля си в горния край на Гурково. Четвъртъкът е за мене свободен от занятия ден за проверка на писмени работи. Ами сега целия този ден какво ще правя?
Продължаваме тайно да се срещаме. Дори и Данко не е посветен в тайната ни. Инак за останалия свят тук съм си все същият саможивец, който веднъж седмично изчезва да скита из полето, гони Михаля. Години по-късно ще узная как местните хора ме смятали за смахнат, че съм бродел според тях безцелно из къра, други пък – повечето от свахите, бъбрели: "Туй младо даскалче женено ще да е, не се усуква около наште моми. Де ли му е женичката, сигур го чака да се върне от гурбет".
На 25 март, събота, надвечер отново е при мене. В неделя на два пъти излизам, като заключвам синеоката си гостенка сама в студената ергенска стаичка: първия път – до кръчмата за бутилка евтино вино и пакет горещи кюфтета; втория път – за бисквити от сладкарницата, пред която преди време Данко ни запозна.
Лежим. Похапваме. Бъбрим по мъничко. До миналото лято учила във Варна, завършила там техникум по вътрешна архитектура и сега си търси работа, но не по специалността, ами след курс за администраторки да стане рецепционистка. Имала сестра, която се омъжила миналата година; баба й Анаста (Анастасия), на която е кръстена, живее при тях на село и всички се радват на Рeни (Радостина), бебчето на кака й, която следва медицина; майка й ходи на полето с жените от стопанството; баща й товари зърно и изкуствен тор. Голям, много голям бил родът й. Роднините й бол: в Балчик, Толбухин (Добрич), Каварна, Варна, селата наоколо.
Към пет подир обяд иде ред за притеснения. Великодушно я успокоявам:
– Била си у леля ти Петрана.
– Знаеш ли баща ми колко е лош!
– Не знам.
– Ако ме усетят, ще ме спукат.
– Няма да те спукат.
– Лесно ти е на тебе!
– Тогава да дойда и аз?
– Само това остава! Баща ми ще изкара чифтето.
– Толкова ли е страшен?
– Не е страшен, ама не знам какво ще направи.
– Тогава идвам!
– Стой си тук! Сама ще се оправя някак.
– Ще се тревожа за тебе.
– Пък ти не се тревожи.
– Защо?
– Ей тъй. Сама ще се оправя. Мама и баба ще помърморят, пък ще им мине.
Стана да си върви. Гледам я как се облича, как си сресва косите. Домиля ми. Прегърнах я, посягам да я погаля:
– Искаш ли да се оженим?
Престана да се облича. Стои, вперила се в мене като ирландски снайперист със сини, направо искрящи очи*:
– А ти искаш ли?
– Ще въртя стотинка. Ако покаже яски, идвам да те изпратя до Тригорци; ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката.
Бъркам в джоба на жилетката, избирам лъскавичко чисто новичко 10 стотинки. Вън сме, излезли сме пред дворчето, не се крием, на тротоара насред Гурково сме.
– Това е "да", това "не" – показвам й.
Подхвърлям монетката, като ловко я завъртам с палец и оставям да падне върху плочника; удари се със звън, търкули се, остана да лежи с цифрата нагоре.
– Значи, ще се оженя за теб.
– Чакай! Завърти я сега и за мен.
Втория път резултатът е същият. Тя обаче настоява:
– Завърти я още веднъж. Каквото покаже, това ще е.
За трети път проблесна във въздуха монетата, блъсна се в плочника, подскочи, завъртя се весело и се изтърколи пред нозете ни с цифрата нагоре. Изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени; пред нас блести неумолимо цифрата 10, което значи яски на пловдивски диалект, ези, стотинка, накъсо – "да".
– Само до спирката, чуваш ли! – шепне умолително, докато бавничко се мъкнем през площада пред общината, край кръчмата и покрай спортната зала "Славия".
– Край! – обявявам тържествуващо. – Вече решено.
– Оле-е, какви ли неприятности ще ми докараш!
С широк плавен жест на лявата ръка, от дън душа възмутен:
– Не ме познаваш! Нека опита някой само да те докосне...
– Уф! – изпъшка притеснено. – Нашите ще ме спукат.
Докато чакаме автобуса за селото й, няколко пъти ме фиксира с яркосините си очи, оградени с дебелите рамки на очила с висок диоптър:
– Може да не ме изпращаш.
Най-после автобусът от Балчик изплува откъм бързо смрачаващия се хоризонт. Повечето пътници слязоха; само ние се качихме, тъй че по прашасалите седалки из разбития междуселски път подскачаме шест или седем човека: неколцина бъбриви цигани, сънлива бабка с огромна плетена кошница и ние двамата. Попивам пейзажа наоколо със странното усещане, че съм си напъхал ръката така дълбоко в пазвата на Добруджа, която Добруджа е червенобуза яка селянка: ама така дълбоко съм си напъхал ръката, че повече не ще мога да я измъкна. Да става, каквото ще! Alea iacta est***. Момичето до мен зиморничаво се е сгушило, не разговаряме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар