вторник, 17 януари 2017 г.

Story – АСЯ (5.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."
Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ
    Продължение 2 на глава ІІІ

    На 8 март
надвечер тя е в квартирата ми. Мъча се да разпаля някак суровите цепеници в отдавна непалената печка. Дъхът ни се превръща в облачета бяла пара. Потропване по стъклото. Излизам. Почти се сблъсквам с директора на училището математика Никола Петков.

    – Хайде бе, човек! Всички сме се събрали. Знаеш, мъжете сме малцинство.  Вижда моята гостенка и ролковия магнетофон, отмъкнат от училищния кабинет. Стъписан: Ама, кажи, че такава била работата! Е, да тръгвам, че ония ме чакат.

    – Познава ли те? – притварям вратата зад гърба си.

    – Не знам – гледа ме напрегнато, може и да ме познава. Тук всички се знаят.

    Не желае да я гледам, когато се любим. В тъмнината очилата й с дебели рогови рамки отразяват пламъчетата от печката. Когато усещам, че ми се отпуска в ръцете, скачам от леглото и щраквам осветлението. Смъквам й очилата. Отдолу проблясват две много... ама много сърдити големи сини очи.

    – Я-я! Ти си била хубава!

    Не е комплимент. Тя наистина е хубава, с леко вирнатото си носле, полудетска брадичка, с нежния русоляв мъх по горната устна, с ореола от пшениченоруси коси.

    – Угаси лампата.

    – Няма да я угася.

    – Моля те.

    – Не!

    Рано сутринта се разделяме. Заничам иззад прозореца да я погледам как се отдалечава, как прекосява селския площад, покрит с черупчести плочи. Отиваше у леля си в горния край на Гурково. Четвъртъкът е за мене свободен от занятия ден за проверка на писмени работи. Ами сега целия този ден какво ще правя?

    Продължаваме тайно да се срещаме. Дори и Данко не е посветен в тайната ни. Инак за останалия свят тук съм си все същият саможивец, който веднъж седмично изчезва да скита из полето, гони Михаля. Години по-късно ще узная как местните хора ме смятали за смахнат, че съм бродел според тях безцелно из къра, други пък повечето от свахите, бъбрели: "Туй младо даскалче женено ще да е, не се усуква около наште моми. Де ли му е женичката, сигур го чака да се върне от гурбет".

    На 25 март, събота, надвечер отново е при мене. В неделя на два пъти излизам, като заключвам синеоката си гостенка сама в студената ергенска стаичка: първия път – до кръчмата за бутилка евтино вино и пакет горещи кюфтета; втория път – за бисквити от сладкарницата, пред която преди време Данко ни запозна.

    Лежим. Похапваме. Бъбрим по мъничко. До миналото лято учила във Варна, завършила там техникум по вътрешна архитектура и сега си търси работа, но не по специалността, ами след курс за администраторки да стане рецепционистка. Имала сестра, която се омъжила миналата година; баба й Анаста (Анастасия), на която е кръстена, живее при тях на село и всички се радват на Рeни (Радостина), бебчето на кака й, която следва медицина; майка й ходи на полето с жените от стопанството; баща й товари зърно и изкуствен тор. Голям, много голям бил родът й. Роднините й бол: в Балчик, Толбухин (Добрич), Каварна, Варна, селата наоколо.

    Към пет подир обяд иде ред за притеснения. Великодушно я успокоявам:

    – Била си у леля ти Петрана.

    – Знаеш ли баща ми колко е лош!

    – Не знам.

    – Ако ме усетят, ще ме спукат.

    – Няма да те спукат.

    – Лесно ти е на тебе!

    – Тогава да дойда и аз?

    – Само това остава! Баща ми ще изкара чифтето.

    – Толкова ли е страшен?

    – Не е страшен, ама не знам какво ще направи.

    – Тогава идвам!

    – Стой си тук! Сама ще се оправя някак.

    – Ще се тревожа за тебе.

    – Пък ти не се тревожи.

    – Защо?

    – Ей тъй. Сама ще се оправя. Мама и баба ще помърморят, пък ще им мине.

     Стана да си върви. Гледам я как се облича, как си сресва косите. Домиля ми. Прегърнах я, посягам да я погаля:

    – Искаш ли да се оженим?

    Престана да се облича. Стои, вперила се в мене като ирландски снайперист със сини, направо искрящи очи*:

    – А ти искаш ли?

    – Ще въртя стотинка. Ако покаже яски, идвам да те изпратя до Тригорци; ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката.

    Бъркам в джоба на жилетката, избирам лъскавичко чисто новичко 10 стотинки. Вън сме, излезли сме пред дворчето, не се крием, на тротоара насред Гурково сме.

    – Това е "да", това "не" – показвам й.

     Подхвърлям монетката, като ловко я завъртам с палец и оставям да падне върху плочника; удари се със звън, търкули се, остана да лежи с цифрата нагоре.

    – Значи, ще се оженя за теб.

    – Чакай! Завърти я сега и за мен.

     Втория път резултатът е същият. Тя обаче настоява:

    – Завърти я още веднъж. Каквото покаже, това ще е.

    За трети път проблесна във въздуха монетата, блъсна се в плочника, подскочи, завъртя се весело и се изтърколи пред нозете ни с цифрата нагоре. Изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени; пред нас блести неумолимо цифрата 10, което значи яски на пловдивски диалект, ези, стотинка, накъсо – "да".

    – Само до спирката, чуваш ли! – шепне умолително, докато бавничко се мъкнем през площада пред общината, край кръчмата и покрай спортната зала "Славия".

    – Край! – обявявам тържествуващо. – Вече решено.

    – Оле-е, какви ли неприятности ще ми докараш!

    С широк плавен жест на лявата ръка, от дън душа възмутен:

    – Не ме познаваш! Нека опита някой само да те докосне...

    – Уф! – изпъшка притеснено. – Нашите ще ме спукат.

    Докато чакаме автобуса за селото й, няколко пъти ме фиксира с яркосините си очи, оградени с дебелите рамки на очила с висок диоптър:

    – Може да не ме изпращаш.

    Най-после автобусът от Балчик изплува откъм бързо смрачаващия се хоризонт. Повечето пътници слязоха; само ние се качихме, тъй че по прашасалите седалки из разбития междуселски път подскачаме шест или седем човека: неколцина бъбриви цигани, сънлива бабка с огромна плетена кошница и ние двамата. Попивам пейзажа наоколо със странното усещане, че съм си напъхал ръката така дълбоко в пазвата на Добруджа, която Добруджа е червенобуза яка селянка: ама така дълбоко съм си напъхал ръката, че повече не ще мога да я измъкна. Да става, каквото ще! Alea iacta est***. Момичето до мен зиморничаво се е сгушило, не разговаряме.

     Следва


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
    
 
Plovdiv, uni 1987  edited 18 jan. 2017 
_____
* Алюзия за реплика от разказа "Устата ми хубава – очите ми зелени". Това усещане там е описано по следния начин: "Прошареният пак погледна наляво, но този път високо, не към младата жена, която сега го наблюдаваше като някакъв млад, синеок ирландски полицай". По онова време, едва 24-годишен, не можех да се отлепя от прозата на Джеръм Селинджър; на четирипистов училищен магнетофон "Грундиг" бях записал кънтри-мелодия, та докато звучи, четях на моите ученици епизоди от "Спасителят в ръжта". 
** Яски и торки за пловдивчанина е това, което софиянци зоват ези и тура; в други краища на България съм чувал и варианта стотинка и герб. Употребяват се тези думи при игра на пари не само сред хлапаци; понякога едра сума за секунди сменя притежателя си само понеже монетата се оказва паднала с герба или цифрата нагоре. 
*** Зарът е хвърлен (според легендата, думи на Цезар при започване на Гражданската война в Древния Рим през 49 г. пр.Хр.), синоним на израза "Жребият е хвърлен", с други думи: нещата вече са решени от боговете и няма място за колебание.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...