Публицистика – ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (4.)

Пловдив, септ. 1941. Третият от братята – Атанас, с жена си Катя

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (4.)

      

    Млади, изпълнени с копнеж и надежди за бъдещето. В онези, най-гладните години, т.нар. купонни времена, когато левът главоломно се обезценил, чичо ми Насо обикалял селата край Пловдив да ремонтира шевни машини. Местните му плащали с произведени от тях боб, сирене, мляко, масло, брашно, яйца, мед и пр., та у дома често се говореше колко предприемчив бил в онези години тоя ми чичо.

    Питал съм защо помежду си братята го наричат Насо Гащара, и баща ми рече: гащите му все до под кръста свлечени бяха, та затова. Първите двама – Митко (1909) и Дончо (1910), все заедно ходели. Четвъртият и петият – Течо (1920) и Киньо (1922), и те все заедно. Само с Насо (1912) никой брашно не мелел, че от дете си бил Насо Гащара див, своенравен. Веднъж, като ни беше дошъл на гости (живеехме вече в собствен дом), като се нахрани, обра с длан трохичките от масата и ги метна в уста, грееше сит, доволен: "Ей, Киньо, на Олу-дере (местност край Марица в Харманли, където батковците му храбро се бухали в дълбокия вир от надвиснали над реката клонести каваци, най-ситният между тях щапуркал из плиткото) посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек)... Помниш ли, а! Помниш ли!"

Река Марица, м. Олу-дере край Харманли

    Пред очите ми сякаш още е блестящият от никел, в цвят сив металик и тъмночервено мотоциклет – бижу на австрийската фирма "Пух", с който мотоциклет чичо ми Насо се отнасяше едва ли не като към жена любовно. Катастрофирал, лежал три дни в кома, но не съм сигурен от катастрофата (ударил се в дървена тараба заради пресякла пътя му бременна жена) или от бой в полицията преди Девети и в милицията подир Девети септември 1944 г. до края на живота си остана, дето има приказка, не съвсем с ума. Присмиваха му се братята Митко, Киню, Течо заради донкихотовските му грандиозни планове: "Хайде-е-е-е, пак завъртяха перки Насовите огнени мелници!" 

    Сред четиримата, без онзи, когото не съм срещал (едничък от братята той не напуща родния Харманли, чичо ми Дончо – вторият, роден в 1910 или 1911 г., музикант, волно пиле: женил се, родили му се две дечица, развел се, пак се женил, пак се развел, трети път се женил, родил му се син, докато най-накрая от потрес, от що ли, че му се изтърколил най-големият тъпан, така скъпият му на сърце биг-тъпан от товарния вагон, толкова се притеснил, че от притеснение се споминал) Насо Гащара ще да е бил най-буен, най-изпълнен с енергия за живот и подвизи.

    Живееше някога чичо ми Насо със семейството си и с други наематели току на пъпа на Пловдив, на втория етаж в една силно занемарена сграда с открита тераса над улица "6 септември", баш срещу входа на Районния съд в Пловдив, току залепена за легендарната Аптека "Марица" – онази чудесна, култова за архитектурното майсторство сграда, с орнаментите, фризовете, нишите със статуи на древногръцки богове и лечители, която кой знае за какъв дявол общинарите разрушиха, за да вдигнат скучен до смърт жилищен блок. А ето нещо, което тези дни научавам от братовчед ми Гогата… Ядосан на една от съседките, буйният му баща я метнал като чувал картофи от балкона върху тротоара. Дошлите да го озаптят петима милиционери подгонил с парче водопроводна тръба. Вместо да подвият опашка, връщат се онези ми ти докачливи хора на властта, ама този път въоръжени до зъби и той… им се предал. 

    Трудно е да си представя нормален човек в години тъкмо подир едва-що отминалата касапница на т.нар. Народен съд да си позволи толкова дързост. Истина е, настоява братовчедът, само че когато му отидохме на свиждане с мама и сестра ми Нина, не можахме да го познаем: предните му зъби изкъртени, целият потрошен, оттекъл, кървав, посинял, подут. И ми минава през ум: дали Течо, онзи четвърти брат, който се калесал да служи на Новата власт, не отървал буйния си брат от куршума? Наистина, трошили му кокалите на третия брат, здравето му взели, акъла може би му взели или по-скоро затвърдили вродения у него жилав инат, ала жив го оставили, баш него – Насо Гащара, смъртния враг на Народната власт.

    Помня изречени от баща ми лакърдии, в които е вплетена сякаш част от онази атмосфера, която почти физически усещам да е витаела между бирника и синовете му. Когато обявих, че смятам да се женя за момиче от Добруджа, баща ми, когото следях зорко с очи в онзи момент, нищичко не ми рече, само изсумтя към майка ми пазарджиклийката: "Дяд Гьоргище! На другия край на България отишъл да ми се разпищоли".

    Чешит беше Насо Гащара. Чувал съм независимо един от друг да се заричат двамата с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тая държава аз няма да й работя!" Което ще рече: аргатин на чужд имот аз за нищо на света не ще стана, че съм роден да съм на мене си и на имота си сайбия (стопанин). И наистина, до края на живота си ни един от тези двама мои чудесни кръвни родственици не заряза великата своя мечта да си има работилничка, дето на себе си и на майсторлъка в занаята да е господар.

    Неуморим мухабетчия, появи се изневиделица у дома – изпосталял, ушите му светят от глад, в изрядно изгладен костюм и в риза от най-скъп плат, с вратовръзка, лъснат-бръснат, вони на одеколон, ала в кецове. Сваля си патъците в антрето, пък чорапите му тъй смърдят, че цялото антренце усмърдяват. Чистник иначе, все пърхот, трохи, косъмчета от реверите си чисти. Пет-шестгодишно хлапенце, криех се зад гардероба в спалнята, само като го чуех от външната врата на двора, че иде; плашеше ме неистовата му любвеобилност. Вече гимназист, най-бърз сред младите каякари в Армейския спортен клуб "Ботев", вървя си за тренировка към Гребната база, виждам го този мой страховит роднина, метнал през рамо две големи торби с ябълки капушки, държи чанта – и тя с ябълки пълна, бъбри си сладко-сладко милият с войничетата от някогашното десантно поделение в района на по-късно построената Братска могила, черпи ги с ябълките, сбирани по къра. Същински Божи човек. Такъв си остава Насо Гащара и до днес в паметта ми на негов племенник. Две или три години го държат в психиатрична клиника, за да не го опандизят при криминални и цигани апаши; всъщност за него то си бил концлагер нейде в Югоизточна България; и това – за непремерени ядни приказки срещу властта.

    В зелена дървена барака, на хълм над психиатричната комуна, живял сам-самичък; сбирали се лагеристите около него да им посвири на китара, да им попее, да им каже за вечните негови планове и проекти. Откриват го няколко дни, след като издъхнал. Десетина години, а може и повече да са, най-близките му тук, в моя Пловдив – дъщеря, син, внучки, не знаят къде е заровен. Стихотворението "По траверсите" писах за този рядък образ от бащиния ми род, трети между харманлийските петима сина на Господинка и Георги Бояджиеви. Бил съм ужасно наивен! Дето има една дума, белята със свещ съм си дирил, кога отнесох това стихотворение в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас"; и там Александър Бандеров* взе, че го пусна за печат този текст, барабар с посвещението "На чичо ми Насо". Да е било, да е било през 1978 или 1979 г. И на този вестник папките от отделните години би трябвало да се пазят в местния общински храм на паметта, науката, изкуството; за Библиотека "Иван Вазов" говоря.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

    Като са ми се дразнели за нещо си, баща ми и майка ми току повтаряха: "Син да си му на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш". Може би ми е затова специално отношението към този чешит, за когото писах ей това:

ПО ТРАВЕРСИТЕ

                 По-горе билото, майстори! Иде женихът –
                          Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.** 

                     И както си вървя към къщи,
                     подскачайки от крак на крак, и леко
                     отмествам между релсите тревата
                     да гледа по на юг, а не на север...

                     И както ходя все по-сръчно
                     по тая черна,
                     грапава,
                     плешива,
                     олющена,
                     изкаляна Земя...

                     И виждам – моят чичо се завръща.

                     Нарамил две торби, чувал и чанта,
                     пресякъл много пътища потайни,
                     изкачвал триста склонове опасни
                     и множество ужасни върхове...

                     На гола пръст умирал до насита,
                     от всякакви реки вода отпивал,
                     на всякакви случайности приятел
                     и смъртен враг на свойте врагове...

                     Той иде
                     и петите му отпяват,
                     така че двете стари гуменетки
                     и възелът на сухата му шия
                     ми казват:

                    – Хей!
                    Каквото и да става,
                    не виждаш по-красив,
                    по-горд от него
                    и по-достоен в целия ви род!

    Следва

Plovdiv, 19 maj 2008 – edited 6 jan. 2017

______

На снимката най-долу: Моят Пловдив през пролетта на 1978 г. край Марица

Александър Бандеров (1933-2007)

* Александър Бандеров, вж. http://hermesbooks.com/avtori/aleksand-r-banderov.html

** Сафо, "Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100.