Публицистика – ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (3.)

    Пловдив, 1940 г. В Цар-Симеоновата градска градина. Изпълненият с мерак за своя собствена мебелна работилница, 18-годишният Кирил (мъжът вдясно)

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (3.)

    Следвайки мечтата си за своя собствена мебелна работилница, 24-годишен, моят бъдещ баща Кирил се явил на изпит, въз основа на който придобива тъй лелеяното Майсторско свидетелство. Документът, зад стъкло във варакосана рамка, окачи на лично място през 1966 г. току над дърводелския тезгях в избената стаичка на ул. "Янко Сакъзов" 28, която обзаведе с целия набор сечива и приспособления за занаята си, сбирани оттук-оттам през годините. Денем гонеше да изпълнява норма в местното предприятие "Напредък", като мебелист с най-високия VІІ разряд квалификация, вечер през делниците и по цял ден в събота и неделя слизаше в своята светая светих, умирисана на талаш, туткал и на неговата си пот.

    С нисък таван и закнижени прозорчета към улицата и двора на къщата, това стайче с размери три на три метра беше неговата лична победа, начин да надмогне оскъдицата, вечния ни недоимък, заради който ранното ми детство и юношеството ми минаха в чужди жилища под наем, като хлапе, навиквано от хазяи, на три пъти налагайки се да пренасяме оскъдната си покъщнина от квартира на квартира: от ул. "Захари Стоянов" 17 на ул. "Ниш" 4, и от ул. "Ниш" на ул. "Люлебургаз" 17. Само израснали под наем при невежи надменни хазяи в еснафския град може да си представи униженията по всякакъв повод, често без повод, на които бе подложен синът на бедняка-пришълец в Пловдив.

    И тъй, моят баща най-после се видя стопанин на имот. Подреди от десетилетие сбираните инструменти в мечтаната своя работилничка. В редици по стените висяха маткап (дърводелска ръчна дрелка), разни видове рендета, длета, пили, клещи, чукове, стяги, ножове, цикли, триони, бичкия, кутии с гвоздеи, болтове и видии, специални шаблони за заоблените детайли на някогашната мода шкафове, ракли, спални и гардероби, които се канеше да изработва. Над тезгяха беше монтирал стелажи за разните видове фурнир: от орех, дъб, махагон, палисандър, ясен. Като в аптека бе подредил течности и прахове: пемза, шеллак, вретенно масло, безцветен лак, безир, ацетон, бронз, калъпчета туткал и пр. Освен тях – медно котле (два съда един в друг) за стопяването на туткала, газов примус, ютия за подлепване на фурнира, топчета стари вестници, приспособления за изработване на плоскости от летвички, пъхнати като сандвич и слепени между два шперплатови листа, че не бяха изобретили още ни фазера, ни талашита.

Лятото на 1945 г. Баща ми, тъкмо дошъл си от фронта

    Областна стопанска камара – Пловдивъ.

МАЙСТОРСКО СВИДЕТЕЛСТВО. 

Възъ основа на Закона за занаятите дава се настоящето свидетелство 

на г-нъ Кирил Георгиев Бояджиев, роденъ на 1922 год. въ Харманлий, околия Харманлийска, областъ СтароЗагорска, 

от изт.православно вероизповедание, 

по народностъ българинъ, поданство българско, 

въ удостоверение на това, 

че е издържалъ предвидения въ чл. 5 отъ закона изпитъ, 

вследствие на което е провъзгласенъ за 

майсторъ по занаята Мебелно столарство. 

Пловдивъ, 1946 год. Гл. секретаръ: (подпис). Председателъ: (подпис).

    Обзема ме почти религиозен трепет, вълнува ме правописът от време, когато не съм бил още роден, с изхвърлени вече от Българската азбука краесловен ер и ятова гласна... И ме хващат дяволите, когато се сетя за фразичката на онзи колега* от вестник "Комсомолска искра" към двамата стереотипери в старата пловдивска печатница на ул. "Кракра" 11 Пешо Пуловера и Митето Митничаря: "Що го защитавате, бе! Баща му на Жоро Бояджиев е частник".**

    "Баща му частник", туй то! За праведния член на БКП то трябва да е означавало вражески елемент, тъмен за властта субект. Аз ли не зная подтекста на подхвърлената през зъби нехайно уж фразичка от типичен навлек в журналистиката, един от т.нар. парашутисти, спуснати отгоре да творят праведна, разбирай: партийна, поръчкова журналистика! Работата във вестник, радио, телевизия за такива "спецове" си беше пар екселанс синекурна длъжност, всяка редакция по онова време си имаше неколцина любимци, мекерета на местната партийна власт. Те рядко публикуваха, задачката им се свеждаше основно да следят предложеното за печат от колегата да съответства на т.нар. правилна партийна линия.

    Първо баща ми изработи мебели за пазарджишките ни роднини (лелите ми и вуйчо ми Любен Ненков), сетне – и за нас. Когато се захвана с третата или четвъртата поръчка, явиха се една неделна утрин двама строги чиновници от пловдивската общинска управа и налепиха върху касата и вратата към работилничката в мазето тънки бели лентички с печата на Пловдивската общинска управа, демек, запечатаха стайчето, забраниха баща ми да работи у дома. Върза му ръцете държавата, уби му мерака да се види и той замогнал се с труда, с майсторлъка си.

    Чудна държава бе комунистическа България, но не съм чул баща ми да се оплаква, да се вайка. Дип нарядко, като си пийнеше вечерта неговите петдесет-сто грама домашна ракия, току ще въздъхне вгледан пред себе си: "Е-е-ех, Надке! Ех, мойто момиче, да живеехме другаде, нямаше сега да броим стотинки! На Запад, казват, който е трудолюбив, е уважаван и богат". И толкоз, такава – немногословна, бе тъгата му.

    Пловдив, 1943., бул. "Руски" може би най-романтичният булевард на Балканите между двете световни войни. От ранните ми детски години пазя спомен как със старичък велосипед, стълба и газено тенеке човечец пали фенерите надвечер и грейва разкошна феерия... Най-вдясно с велосипеда – баща ми Кирил.  

    А аз, синът на Кирил – попаднал като че съвсем случайно в онова змийско гнездо на мамини и таткови рожби и внуци на т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, нямаше как да не науча колко честит, колко заможен можеш да си в Тодор-Живкова България, само ако умееш ловко да се впишеш, накратко казано, да кършиш гръбнак пред любезните на вид защитници на правата партийна линия. Ами Партията, внушаваха ми отвсякъде, е вся и всьо (русизъм, ще рече: изключително зависиш от нея) във всички сфери на живота, от люлката чак до гроба. Напредваха не най-трудолюбивите и съвестните; кариера в службата и в обществото и тогава, както е и днес, правеха лицемери, самозванци, които показно се горещяха в защита на комунизма от врага, изживяваха се като цвета на нацията. Себе си самозванците наричаха най-верните и най-достойните синове и дъщери на народа. Партийният член, човекът с партиен билет, според представата им за света, неизменно крачи най-отпред, в първите редици, образец за кучешка преданост към поредния велик партиен вожд или висш номенклатурчик в местната йерархия.

    И като обърна очи към днес разпореждащите се с власт в моята тъжна бедняшка България, независимо към коя политическа люпилня за тарикати се числят, какво виждам? Виждам мнозинство от праведни партийци, за една нощ преобразили се в жарки демократи, жарки анти-комунисти и защитници на т.нар. европейски духовни ценности. Виждам новоизлюпени от същото онова змийско котило на някогашните най-верни и най-достойни. Този пир на пошлост и нихилизъм към родината, разгулният им живот, нехайството им към нравствеността, лудешкият парад на политически чучела, на безумно ограбване на нацията ни е пак тяхно дело. Мисията им в живота сякаш е да съсипят и онова оцеляло до днес наше лично и национално достойнство, което предците им от Живковата висша партийна и стопанска номенклатура чиновници не успяха докрай да унищожат у българина. Дали на шега или на сериозно, един от моите приятели, Бог да го прости, доста известен някога поет от редичката на т.нар. Априлско поколение, се беше изцепил фиркан в публичното пространство на Живкова България: "Може да съм курвар, обаче съм верен на Партията".***

    Онзи, който прилежно уведомил властта, че баща ми след работния си ден в държавното мебелно предприятие "Напредък" слиза да работи в стайчето с охлузения от старост дърводелския тезгях, с инструменти тип "сбирщайн", от къде ли не и под окаченото зад стъкло в позлатена с фалшив варак рамка Майсторско свидетелство, беше свършил услуга на властта: отбелязал в характеристиката за най-малкия, петия син на бирника: "Аполитичен, не взема участие в масовите мероприятия на ОФ и БКП". Дребно човече с плашливи очички и досега ми е представата за старателния квартален доносник на Държавна сигурност (в случая бе съседът зад оградата, някой си Панчо), опитам ли да си спомня човека, който за органите на Властта беше направил словесен портрет на баща ми – най-малкия, последния от петимата харманлийски братя.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

    Следва

Plovdiv, 30 maj 2008 – edited 5 jan. 2017

––––

Илюстрацията най-долу: Двата прозореца към избата на улица "Ниш", където мина част от ранното ми детство и юношество (1952-1960). Снимката е заета от Google Map, правена е през май 2013 г. 

* Георги Петров (1946), икона на журналистическото майсторство за вестникарите от "Марица", доскорошен зам. главен редактор на пловдивския всекидневник. Вж. 

 http://www.marica.bg/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2---%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BB%D0%B1-news153980.html 

&

http://knigi-news.com/?in=pod&stat=9288&section=9&cur=1650

** В същия стил е изреченото от въпросната икона на местната журналистика, че концлагеристите от годините на социализма в България били провалени личности.

*** Михаил Берберов (1934-1988).