Публицистика - ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1.)

Георги Д. Бояджиев (ок. 1885-1955) – бирникът-бедняк.

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1.)

    Питал съм го как е било, какви игри, какви радости, какви неща са изпълвали детството му. И той замълчаваше или ще се тросне: "Какво толкова, детство като детство! Гонехме парцалената топка, къпехме се в реката, навъртахме се покрай военното поделение". И в Харманли, както и във всеки тогавашен град, хлапаците се делели на махали. Тъй беше и през моите детски години (1954-64) в Пловдив. Еднообразният за момчурляка живот на възрастните за харманлийския хлапак се оживявал единствено от любопитството му към военните занятия – коне, оръдия, танкове, карабини, картечници, строева подготовка.

    Близостта до граничната бразда за расналия в Харманли мъж през периода на грандиозни за Европейския континент катаклизми влияело и върху детските игри. Правели от оризова хартия и градинарска тел балони; със запалената напоена с газ гъба вятърът отнасял хвърчилата им на юг към Гръцко. А маршируващите колони пехотинци, кавалерията, конните впрягове, влачещи тежки оръдия, скрибуцането и грохотът от веригите на танковете, ръмженето на военните камиони и мотоциклети, резките команди над множеството млади мъже в униформа, каска на глава, раница на гръб и лъсната пушка в ръце внасяли уважение и трепет към Българската армия, за разлика от днешната ни армия, която повече мяза на отряд кифладжии.

    Оттук и влечението у петимата братя към всички онези нововъведения във военната техника: мощни двигатели, скорострелни оръжия, зенитки, гаубици, бойни самолети, дирижабли, подводници, торпили с взрив, огромни кораби, далекобойна артилерия – характерни за света в навечерието на касапницата, известна днес под името Втора световна война. Фактът, че на трийсетина километра чужда армия се въоръжава, готви нападение (както пишели вестниците) над Отечеството – че срещу кого другиго! – развихряло момчешката фантазия. Политиката си остава политика, юношеството обаче си има свои илюзии и път сред поколенията българи от 1878 г. насам.

Ок. 1930 г. Излет край Харманли. Отляво в редицата прави е Кирил.

    Петгодишен, изгладнял, без да го усетят по-големите му братя, заети с толкова важните за тях набези из околността, Кинчо (Кирил) редовно киснел край телената ограда на военното конно поделение и в консервна кутия войничетата му отсипвали от войнишката чорба. Вижда ми се странен този детайл от най-ранното му детство, но всичко си идва на място в картината, която по-късно след низ недомлъвки или оттук-оттам подочуто от майка ми си съставих.

    Как тъй, чудех се, синът на държавен чиновник, на бирник, който борави с пари, може да стигне до положение като просячи да обикаля покрай войнишката бака за комат хляб и паница леща! Колега математичка (Катя Димитрова), оказа се, била по майчина линия свързана с Харманли. Подпитала майка си за Бояджиеви и ето що научавам. С най-малкия от петимата братя майка й на Катя учела в един клас, в едно училище, в една махала отраснали. "Бяха най-бедните в махалата – рекла й, – майка им беше много строга към тях, като орлица все ги къткаше около себе си. Да, чист и прилежен бе Киню Крадикотака (детския му прякор), може да е гладувал, но не съм го чула да се оплаче."

    Друг фрагмент. Когато се ражда петият брат в семейството, милозливи съседи довеждат бездетни мъж и жена – заможни бургазлии, при лехусата (родилката до двайсетия ден) Господинка; увещават я да даде бебчето за осиновяване, тъй ще да е по-харно и за детето, и за бедстващата й челяд. Надига се родилката от постелята: "Рожбата не давам. Ще я вземете... само през трупа ми".

    Първородният Димитър (бате Митко) все около майка си се въртял. Вторият и третият (Дончо и Атанас) скитали из бахчите, из дворовете с овошки. Четвъртият и петият (Стефан и Кирил, с разлика помежду им две години) били в юношеството и младостта неразделни. Когато, шестнайсетгодишен, най-малкият зарязва бащиния дом и идва подир двамата (Димитър и Атанас) в Пловдив, наема го да му разбичва трупите някой си арменец Ончо, при условие да учи занаят и срещу храна. Живял за кратко в дома на най-големия брат Димитър и жена му Фанка. Вземат го в казармата за едногодишна служба, че като пети син в семейството ползвал отстъпка, която привилегия обаче не му спестила участта единствен от петимата братя да се окаже на фронта срещу оттеглящите се части на Вермахта в дъждовната пролет на 1945 г.

1943 г. На пост край арестанти за политическа дейност в армията.

    Връща се от фронта с Орден за храброст ІІ степен – отслабнал, безпаричен, а в жилището на брат му съпругата Фанка излязла ядосана на вратата на третия етаж (в дома, дето живееха до смъртта на Димитър, на пловдивската ул. "Хъшовска" 11) и му посочила стълбището: "Тук вече място за тебе няма". Тъй година нощува заедно с другия калфа, опрели гръб о гръб на чердже, метнато върху купчина талаш на тезгяха в мебелната работилница на Иван Радичев (ул."Фр. Рузвелт" 10, пресечка на ул. "Гладстон").

    Отнасяше се с подозрителност, граничеща с отвращение, към политиката и към всички, които се занимават с политика. Защо ли? "Ние занаят учим, от сабахлен до вечер трупи разбичваме, а из Пловдив плъзнаха едни тарикати, дето ги мързи да работят и... дето двама, и те там – лозунги крещят, реч държат. Михлюзите вързаха червена лента на ръкава, писаха се хора на новата власт". Това му бе обяснението.

    Канили го да се включи в политическа дейност, нали е бивш фронтовак; но той не разбираше от политика, политиката за него си остана подло занимание, занятие за лумпени, за пропаднали хора, та се записал в ДОСО (Държавна организация за съдействие на отбраната) и до 1959 или 1960 г., се състезаваше в мотоциклетните надбягвания, които по онова време общината уреждаше няколко пъти годишно по централните градски улици бул. "Руски", ул. "Иван Вазов", Бунаджика, околностите на Пловдив. Трасето прекосяваше Острова (дето е сега Гребната база) до Оризаре и обратно, катереше се край каменните стълби и алеи до Паметника Альоша, за да приключи встрани от Парадния вход на Военния клуб.

    За състезателния му 200-кубиков "Цюндап"... Три мотоциклета от тази немска марка смени, произведени все около 1937-38 година, но за тези негови мотоциклети по-нататък ще разкажа. Вместо фара и от двете страни под седалката за кросовете монтираше елипсовидни три табели с номер 45. Вероятно този номер, смятал, му носи късмет – напомняне, че оцелял в сражения из Сърбия и Унгария и се върнал в Пловдив без драскотина.

    Беше се абонирал за вестник "Патриот", седмичното издание "Авто-мото", а по-късно сред купчини вързопи с годишните течения на тези издания открих и богато илюстровани списания за военна техника от онова време: хидроплани, дирижабли, ракетни установки, торпили, военни кораби, та с часове през юношеството ми съм разгръщал пожълтелите им страници с рисунки, черно-бели фотографии и чертежи на бойна техника. Коженото яке и ботушите му за мото-крос не посмях да пробвам.

    Бях тринайсетгодишен, когато докара новичка лъскава червенка 100-кубикова чешка "Явета". Каза, че подарък за мен я купил. Седмица по-късно, като ме видя как лудешки препускам из улица "Люлебургаз" в облак прахоляк пред възхитените очи на хлапетиите, отсече: "Докато съм жив, ти мотор няма да яздиш". И още следния ден отнесе "Яветата".

    Бароковата сграда на бившата Аптека Марица, унищожена от невежата градска управа на Пловдив, за да вдигне на нейно място един паралелепипед, жилищна кооперация в стил соц. строителство.

Plovdiv, edited 4 jan. 2017