Публицистика - СРЕДАТА, ЗА КОЯТО ПИША

Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година 

СРЕДАТА, ЗА КОЯТО ПИША

    

     27.03.2005.

    Днес е католическият Великден. Седнахме с Митко Йовчев в кафененцето срещу Евроком на улица "Вратцата" в нашия квартал, и тъкмо посягам към халбата ледена бира, когато виждам по-малката ми щерка. Закарах я с колата до Джумаята. Притесняваше се да не закъснее за курс по английски, който карала на улица "Скайлер". По пътя ми каза, че решила да скъса с приятеля си от седем години насам. Харесали се с някакво момче. Момче – тъй рече. "Чудно ми е как бързо стана"– приключи изповедта. 

    Дипломирал се тук, спец и... много се разбирали. Подхвърли, че може и да го доведе някой ден у дома. "Ама да не се държиш зле с него!"– предупреди. Обещах, че няма да се държа зле: ще съм любезен и учтив, па добавих да я успокоя относно опакия ми характер: "Щом е евреин... Евреите са умни хора". Обърнах жигулата с муцуна към нашия краен квартал, карам и си мисля, че ми е терсене заради стария й приятел. Помислих си и за Re., за раздялата ни преди години, и буца ми се образува на гърлото: не за мене, а за досегашния приятел. Ах, момиченце! Какви там кусури не успя да преглътнеш. Криво ми стана. Но пък и какво са ни виновни момичетата! Биологичният им часовник неумолимо цъка и мъжете едва ли си даваме сметка за тоя тревожен факт. 

    В друга светлина виждам днес и наперения някогашен съперник, победителя в несъстоялия се двубой за сърцето на Re., велик немски възпитаник, подредения и галантен хер Шперплатоф, не помня българската му фамилия.

    28.03.2005. 

    Тъкмо говорих по телефона със синчагата на печатаря от Рогош. "Две страници има сбъркани, чакам да ми ги даде оправени*. Инак, каквото ми е дал, отпечатано е. И мене ми пречи тая книга, от година ми виси на главата, имам си и друга работа. Ще му кажа да си направи поправките и книгата ти е готова." Това рече Стоян, по-големият от двамата сина на печатаря.

    Отбил се бях преди това при Божидар Чапъров. Взех две кафенца от близкото павилионче и ги пием двама с Чапъра, седнали върху две табуретки пред входа на книжарничката му. Имах уговорка да продава книгата ми, накратко: планове кроях как да изправя веселичките образи на героите си пред бедна и унизена България.

    – Твоето е проява на мекушавост – заговори Божо, сякаш пробваше да надникне в душата ми; тъй изпитателно се взираше как възприемам казаното.– Трябва да си настоятелен. Ти си в правото си, а пък се оказва, че себе си не можеш да защитиш. Виждам, че си се предал, приятелю. Оня не е вчерашен. Усетил те е, че си мекушав и няма да си видиш книгата, докато не вземеш нещата в свои ръце. Ще се обаждаш, постоянно ще го търсиш, няма да се предаваш! – завърши с тържествен адвокатски тон пледоарията си Божидар Чапъров, обръгнал на калпави номера сред нашенци, зарязал археологическите разкопки по тракийските могили, бивш идеалист, и той веднъж вече губил сума пара: по думите му, три пъти по-едра сума. И си спомням как бе разстроен, когато ме питаше преди време как ще го посъветвам да постъпи, и тогава съвсем сериозен му казах да пие една чаша студена вода и да гледа напред, да не се занимава повече с тариката, който го бе изнудил и завлякъл.

    Божидар Чапъров - археолог, специалист по историческа география, роден в Пловдив, научна дейност: разкриване и проучване на тракийски-български обекти от античността и средновековието в Родопите, вж. http://chapara.webnode.com/about-us/

    Да, бе! Лесно се дават акъли, колко му е! Акъл само да искаш от такъв като нас! Споглеждаме се ний двамата с Божо, както сме седнали насред Пловдив на онез негови охлузени табуретчици с кафенце в ръка, па прихнахме да се смеем. Група млади михлюзи отсреща, целите в синджири, кожени облекла и тъй любимите лъскави дрънкулки за травестита снизходително ни зяпат.

    Тръгвам към Жълтото Ленче (старата жигула, паркирана току край тротоара с педерастите).

    – И няма да се предаваш. Горе главата, приятелю! – ехти над площадчето пред местния Културен дом Божовият глас зад гърба ми.

    – Ми добре! – вдигам лапа в знак на съгласие, ама не се обръщам.

    03.04.2005.

    Снощи в 21,37 ч. издъхнал папа Йоан-Павел ІІ (полякът Карел Войтила), роден през 1920, глава на Римо-католическата църква от 1978 г. Тоя католик и на мене, наивника от Пловдив, ми е пример за смирението, търсещо човечност в подивелия глобализиращ се свят. Животът му ми е доказателство за силата на достойнството и вярата, независимо от хаоса и бесовете, които ни атакуват върху отесняващата за Отвъдокеанската грандомания на североамериканските лихвари планета Земя. Най-тежкият от Седемте смъртни гряха според Библията – Възгордяването, е извор на всички злини, които си причиняваме един-другиму.

    05.04.2005.

    Все по-остро ми липсва общността, за която пиша и която би обсъждала моята работа. Тая самоизолация, макар подходяща за писането, напоследък ме безпокои, започва да ми дотяга. Хем се оказвам въвлечен в събития, хем стоя на разстояние – удобно, за да ги оценявам, ала зле предвид личното ми участие в дискусията кои сме и как ние, българите, посрещаме културното превъзходство и подреденост на западния стил живеене.

    Пиша нови епизоди към "Ламски", които ще включа в следващото издание на книгата. В промеждутъци между писането на два епизода, чета студия на някой си Живко Иванов "Бай Ганьо: между Европа и Отечеството", изд.1999 г. Студията на преподавател от местния университет ми помага сюжети и образи от "Ламски" да премисля вече не като автор, а като простодушен доверчив българин.

    За разлика от Алеко, подходът ми към нашенския тип наглост и простотия е по-уравновесен, мисля си. Тотю Ламски** и женската му версия Гица Ламска, носят и състрадание иззад присмеха над тях. Има ги и днес преобразените байганьовци. Подобно вонлива пяна, и днес се носят по повърхността на събитията, било като депутати: Гошо Тъпото, Камен Влахов, Александър Божков, Жорж Ганчев и пр., било герои от шоу, свадливи участници в "Биг Брадър" и пр.

    Заявени първообрази на Ганьо Балкански са низ дейци от нашата някогашна т.нар. революционна младеж през целия ХІХ век, между тях – и неколцина попове, подвизавали се като хайдуци сред люде, заели роля Назидаващи невежия прост народ. Освободен роб с манталитет на тарикат е криворазбраната ни представа за Свободата на личността, през трупове готова да мине, само да стигне набелязаната цел: Нов световен ред, Прогрес, Световна революция, Щастие за... шепа лихвари и техния кръг.

Plovdiv, mar. 2005 – edited 27 maj 2016 

_____
* За баща си говори.
** Герои от книгата.