Story – БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

      Баща ми Кирил е най-малкият от родените между 1909 и 1922 година петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан и Кирил, синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам почти нищо за живота на тез двама мои предци освен откъслечни приказки, които нарядко баща ми процеждаше. Като например онова, изречено през пролетта на 1972. по повод моята добруджанска авантюра (бъдещата ми женитба); изтърси го троснато, през рамо – ни похвално, ни назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой знай какво се е разпищолил из оная негова Добруджа!"

      Били толкоз бедни, че като се родил най-малкият, съседите довели бездетни хора от Бургас да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото родно Харманли помня и как – докато изпъваме шии с татко към паянтова съборетина сред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни загледаха разтревожено иззад прозорчето и той рече: "Хай да се махаме! Нямаме работа тук". И се разбърза нагоре по улицата. Постоях още мъничко да си представя как са живели седем души в мизерната къщурка, преди да хукна да го догоня.

      "Ко-о-олко пъти съм ти пляскал посраните гащи на реката!" – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роденият в 1909. (връстник на Никола Вапцаров) висок, белолик и строен чичо Митко*. Баща ми му викаше "бати Митко", че бе първородният сред петимата. Няколко пъти ги сварвам двамата да си бъбрят, по-точно: "бати Митко" говори-говори-говори, баща ми Кирил мълчешком нещо си върши край дърводелския тезгях или подрежда разни джунджурии из десетината кутии. Като си помисля, и четиримата (без втория брат – Дончо, който "си падал по живота", понеже купил комплект скъпи-прескъпи барабани, барабанист бил) имаха слабост към техниката, към ремонтите от всякакъв вид на тая техника и към приспособленията, към разните инструменти, към поддръжката и преустройването на всякакъв вид машинария: мотоциклетни двигатели и рами, шевни машини, дърводелски машини, кино-машини, текстилни машини. Сръчни, предприемчиви, родени да са си стопани, всеки със свое дюкянче да разполага, със занаятчийска работилница.

      Вдигам те от тракийската пръст, мили мой татко, ставам сантиментален, изправиш ли се в мислите ми, мълчаливец такъв! Чак ми се реве за теб; как ги правиш тез работи! Кому да обясня, че в своята обикновеност и несрета ти си ми примерът, ти си ми мярката – кротък, ала рязко очертан; доверчив, неспособен да се справя с хитреци, с всякакъв род измет от самовлюбени и грандомани, от тарикати и изнудвачи.

      Майка ми търчи да го оправя по разни служби, па току възнегодува: "А бе, Кинчо! Като не знаеш какво да кажеш, мълчи си поне". Ето случай, кога изрече тия думи, а той я гледа с ясносините си спокойни очи, без да мигне…

      Мерак му бе да замине за няколко години на работа в Либия. Негов познат му пуснал мухата: Либия, та Либия, като поработиш две-три годинки в Либия, току-виж си станал богат, ще си уредиш борчовете и дереджето, килими ще си накупиш за вкъщи... Братовчед ми Гошо цели четири години в град Бенгази бе строителен техник; и той му хвалеше "Либията". Та написал си моят баща молбата (всъщност, майка ми му я написа) и тръгнаха от канцелария на канцелария, до София чак ходиха, че нещата тук, в Пловдив, запецнаха и Либия взе да се отдалечава като мираж в пустиня.

      От някакво министерство в София рекли: "В Пловдив мътят водата. Виж, оправи се в Пловдив, на местна почва. Ний те пущаме, ама там трябва да си оправиш бакиите". Оказва се, пловдивското окръжно МВР-е** било против.  Нареждат се двама с майка ми (яко кавгаджийска семка от калугеровски и от перущенски чорбаджийски корен) пред входа на Окръжното управление на МВР в Пловдив. Пред дебело тапицираната порта майка ми посъветвала моя баща: "Ти мълчи, не се обаждай. Остави на мене да убедя човека. Отговаряй само ако те пита".

      Влизат. Чинно застават пред бюрото. А подполковник някой си иззад бюрото вади дебела папка, чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда устни, сегиз-тогиз бърше очила, вдигне поглед, мери изпод вежди баща ми, па накрая с тенекиен глас отсякъл: "В чужбина пращаме проверени хора, наши хора. Ти кой си, какъв си й на тая държава? Партийният секретар на квартала и от кварталното ОФ-е черно на бяло пишат, че си аполитичен. В кръводаряването, в почистване на градинките, в събирането на хартия и старо желязо не си се включил, в ни едно квартално събрание и мероприятие не си участвал! Що се натискаш, а?" – взел да барабани с пръсти по бюрото.

      Обадила се майка ми: "Върнал се е от фронта с орден за храброст. Можем да го донесем, да го видите". А оня, като да му залепнало туй "аполитичен" за небцето: аполитичен, та аполитичен, дръпнал им назидателно слово: да си налягат парцалите, Либия... ама Либия ще я гледа аполитичният Кирил през крив макарон. Рекла да се обади милата ми майчица и в тоя момент баща ми, който дотук кротко попивал с очи човека с пагоните, обръща се, ама не към него: "Надке, хай да си вървим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади".

      Това само рекъл, и настанало Второто пришествие. Разкрещял се оня ми ти шапкар: "Марш! Аполитични нагли типове! Вън! Вън от кабинета ми!" Пък те вече бързичко слизали по стълбите, а човекът не можел да се спре. Харно, че не заповядал часовият на вратата да ги арестува за хулиганство.

      Тъй загина още една твоя мечта, мили мой татко. За работа пак се беше размечтал, за какво друго! Работата бе твоето щастие, твоят празник, твоята гордост, твоята веселба. Докато хората край нас живееха и с труд, и с отдих: пиеха, напиваха се, блъскаха табла и карти, чоплеха клюки или блажено се изтягаха на миндерчето в неделя, обсъждайки международното положение в сладко безхаберие, ти все нещо работеше.

      Стърже долу в работилничката рендето. Ухае на туткал и чам, на пресен талаш и стърготини, та адвокатът от третия етаж над нас Запрян Джонгов (когато вече живеехме в Мараша, на улица "Янко Сакъзов" № 28) веднъж не се стърпя, пред мене ти рече: "А бре, Кириле! Какво си се заврял в избата като някоя къртица? Все ковеш, режеш, стържеш? Какъв християнин си, та и черковните празници не зачиташ".  Зейнах да отговоря на набожния, но баща ми ме бутна по рамото: "Не се разправяй".

      Сприятелихме се сетне с тоя адвокат; над 75-годишен беше. Бил някога си Голямото добрутро. "С Трайчо Костов ей тъй – говори ми, – както с тебе сега, коляно до коляно си бъбрехме, като депутати в нашето Народно събрание." Ударила ли го Народната власт, не го ли ударила, не знам. Щом е жив, значи не го ударила. Даже председател на адвокатската колегия в моя роден град Пловдив, разправя ми, бил някога си подир Девети (ІХ.1944.). Кани ме да му гостувам в родното му село Правище, но не отидох: нали съм син на баща-къртица. Пустият му депутат!

      "Аполитичен" – страшна дума. Гадна и много съдържателна. С тоя етикет другарите и другарките кръщаваха оня, който не им се мазне: не се изказва пламенно по събрания, не се кърши раболепно по митинги, не дава сведения за съседа, не лепи афиши, не скандира по празниците, не носи байряка, не слухти край черковния зид по Великден и Коледа да записва кой пали свещ, кой се кръсти пред иконите, не се натиска партиец да става, най-малкото – не се тика да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация в махалата.

      Години по-късно (1980), когато ми предложиха да работя на обществени начала, което ще рече: без заплащане, в Отечествения фронт на едва-що застрояващия се краен квартал Изгрев-изток", дето и досега живея, хич не се поколебах, рекох на майка си и баща си: трябва да й узная механизма на таз дяволска машинария отвътре как действа.

      Тъй геройски „загина" и колега от младежкия седмичник "Комсомолска искра", доскорошен зам.-главен редактор на най-тиражния в Южна България всекидневник "Марица". Бившият комсомолски секретар от ОК на ДКМС в Сливен, протеже на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Дража Вълчева, лошо не ми е сторил. Ала една нощ в старата печатница на Кракра" № 11 по време на дежурство стереотиперите Пешо Пуловера и Митето Митничаря рекли на тогавашния зам.-главен редактор на "Комсомолска искра": "А бе, Гошо, едно момче от нашата черга има при вас. Какво толкова сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате". А Георги Петров, който инак знае да си мери приказките, изтежко ги посъветвал: "Зарежете го тоз Бояджиев. На Бояджиев баща му... частник".

      Туй то, "частник" – още един етикет в устата на властник или мекере на властта от оная славна епоха. И Митето, дето ми разправи що рекъл Георги Петров, угрижен рече: "Сега да не вземеш тъпан да биеш какво съм ти казал!"

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uli 2013 – edited 11 noe. 2015

_____
* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Туй NSU и бял акордеон "Ноner" бяха май единственото му ценно имущество на пришелец в големия град.
** Пловдив ми е роден град, но не знам по-печално царство на посредствеността от местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт; "чантаджия" зовяхме единствения в махалата чиновник, който се отличаваше с масивни рогови очила, па със завист проследявахме как с пружинираща походка минава по улицата с вечно издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае книги или халва е носил вътре, ама си представяхме документи, документи, документи – нещо крайно опасно според хлапашката ни представа на дечурлига от махалицата в подножието на Джендем тепе в Пловдив.