Story - БАЩА МИ

БАЩА МИ

      Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в голите клони на дърветата. Болеше ме стомах и не можах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се чувствах плътно свързан с всички ония нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света. Мислех си за теб, татко, за влажната плодна пръст, за зелената тревица, която издържа на зимата и сега пие ли, пие с коренчетата си.

      И си представих как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти почна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица като от къртица точно там, където би трябвало да е лицето, и наивно си помислих, че и мъртвите под земята може би дишат.

      Прости ми, ако можеш. За всички разочарования, свързани с мене, прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали…

      Никак не се разбирахме с теб, ама никак! Ти беше тъй рязко определен в пространството, тъй осезаеми – твоите мисли, движения, чувства, малкото думи, когато си пожелал да говорим. Прости ми и за това, че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, дори се съгласявах… понякога, но правех само онова, което сам съм решил. Ние с теб, мили, просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

      И сега разбирам: би ти подхождал който и да е от братовчедите ми, само не и аз! Не и аз. А тъй самотно ми е нощем, когато си мисля за тебе. И тия жени наоколо… Вечно намират за нещо да са недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, ако не обсъждат някого и нещо си – циврят, заливат света със сълзи. Не ги разбирам защо са толкова различни от нас.

      Помниш ли как ми даде да покарам новичкото пъркалце, оная „Явета”? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил и ми даде да се поизфукам из махалата, по улица „Люлебургаз”. Бях вече в шести клас. Защо побърза още на другия ден да продадеш моторчето! Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да карам… Рече: „Като те гледам как яздиш, ще се пребиеш някъде. Докато съм жив, мотор повече няма да видиш”.

      А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя чичо Митко, дето има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: „Ей това е синът! Дето и да иде, все нещо ще домъкне. Мъжкото внася, женското изнася”. Бях в трети клас, ходили бяхме децата от нашето училище „Сашо Димитров” до целулозния завод на Гара Септември, ако още има такъв завод и такава гара, и за тебе бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклуците в двора на завода. И ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да бъбрите с брат ти за вашите си мъжки дела.

      В шести клас когато бях, жестоко ме пердаши заради едни биелни лагери SKF, шведски… Приготвил си ги бил за NSU-то; намерих ги в твоя шкаф увити в кафява намаслена хартия и си направих количка като другите момчета от махалата. Не открих по-големи, а тия шведски лагери бързо се разхлопаха. И на другия ден, като се върна с колелото от работа и дойдох да ти се похваля, ти се ядоса. Би ме със салкъмова тояга; имаше по нея големи криви шипове, но не плаках, само виех като животно.

      Мили мой татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се хвалех с тебе! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе – до Царския остров и обратно, покрай стълбичките на Бунарджика нагоре, към паметника Альоша и обратно към Братската могила… Валеше дъжд и на кросаджиите лицата им бяха като на коминочистачи изкаляни, че залягаха ниско над резервоара, като се дупеха. Ти единствен яздеше като на парад и отдалеч лицето ти грееше бяло, чисто.

      Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът добре "грабеше", ама насред Острова, в някогашния ручей, дето е сега пловдивската Гребна база, на оня, преди тебе – на Байката, веригата му паднала, и ти си спрял да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката – четвърти. Че си преценил – по право му се полага на Байката пред теб да е. Спомням си, донесе найлонова риза за награда, но тогава ли беше или от друго състезание?... Спомняш ли си, мили мой татко!

      А когато бях четиригодишен и живеехме под наем на втория етаж зад старата фурна на улица „Перущица”, на улица „Захари Стоянов” 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – оня, червения дървен джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна покривката от ъгъла на масата и с голямата раш-пила заобли буково трупче…

      И веднъж, като валеше... пак беше дъждовен денят – с майка дойдохме при теб, край село Марково; военните те бяха "взели запас" и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и се чудех как ще те познаем сред стотина така еднакво облечени и остригани гола глава войници, зад телените мрежи насред стръмна поляна майка ми стисна ръката и каза: „Това е той! По походката го познах. Само той върви тъй, само неговото лице е толкова бяло”.

      След година се роди сестричката ми, която силно прилича на тебе… А аз никак не ти приличам, мили мой татко! Когато сте ме зачевали двамата с майка, спомените от фронта са ти били пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня тия картини от войната, които ме нападаха нощем – мене, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. Два или три пъти само съм стрелял с карабина и бях най-непохватният сред момчетата. Пък ти си бил точен стрелец…

      И си мислех снощи, като все не успявах да заспя, и си мислех за големите мъртви мъже – как си лежат в пръстта тия големи мъртви мъже, как нежна трева спуска коренчета и пие дъждовната влага. И коренчетата им се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко, и по-дълбоко в земята, където е топло-топличко.

Plovdiv, 6 sep. 1983 – no redact. 13 noe. 2015