Публицистика - ОРЕОЛИТЕ, НИМБИТЕ, ПОЛОМЕНИТЕ ГРЪНЦИ

...Защото мисля, че нас, апостолите,

Бог постави най-последни, като осъдени на смърт;
понеже станахме зрелище на света – на Ангели и човеци.
Ние сме безумни зарад Христа, а вие сте мъдри в Христа;
ние сме немощни, а вие силни;
вие сте славни, а ние безчестни.
Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи,
и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим,
работейки с ръцете си.
Злословени – благославяме; гонени – търпим;
хулени – молим се. Станахме като измет на света,
измет за всички досега...*

ОРЕОЛИТЕ, НИМБИТЕ, ПОЛОМЕНИТЕ ГРЪНЦИ

      Чета "Стефан Стамболов в новейшата ни история" от Димитър Маринов, излязла от печат в 1909, препечатана в тираж 2000 екз. в 1992 с предговор от проф. д-р Андрей Пантев. Видя ли име на автор, изрисувано с титлите барабар, все ми иде на ум анекдотичен случай с Пикасо. Значи, запознава се някой си важен господин с художника, подава ръка: "Ние сме професор, доктор на науките, член-кореспондент, Велик магистър на магистри, генерал от пехотата, адмирал от флота, Honorabilis** и Honoris causa*** фон Плонд-ер-офф!"... на което представяне отсреща омерзително изсумтели: "Чудесно! А аз съм Пикасо".

      От редакторските бележки е видно как дори съвременник може да преиначава, да украсява факти в една и без туй "чудна" биография. Авторът, запленен от личността, но онова, което го най-силно възхищава, мене – съвременний читател "простосмертний", меко казано, ме озадачава, особено след като съм чел току-що "Българският Великден” на Тончо Жечев – автор, когото взех да уважавам заради модерния, т.е.  човеколюбивия, динамичен рефлекс към исторически събития и личности. Какъв разкошен образ Тончо Жечев, например,  създава от външно тягостния, слабо познат днес Тодор Икономов – възрожденец от най-висока проба, по-драматичен, по-верен на Отечество и род от мнозина, с които инак се гордеем като нация!

      И тъй, Стефан Стамболов – роден през 1854 в Търново, описва роденият през 1846 във Вълчедръм, Ломско Димитър Маринов, когато Маринов е над петдесетгодишен; портретът, правен подир касапската смърт на "чудовището Стамболов” и идеализацията вероятно са предизвикани от някогашни строги отрицатели на най-значимия сред политиците ни и до днес.

      Това го разбирам, човешко е. Пък и България до 1909, въпреки обявена за царство (22 септември 1908), не е още изградила Пантеона на българското си национално самочувствие. Обаче...

      Ами че прозвището "вагабонтин" отлично приляга към ранните прояви на дребничкия 20-23-годишен търновчанин. Анархист сред анархистите в Одеса, комита сред комитите в Търновско и Старозагорско през 1875, невъзможен и отчайващ поет (в поезията абсолютно посредствен), луда глава и с огромно самолюбие спрямо старите войводи, като дядо Никола и прочие, които го приели него, 21-годишния самолюбив сополанко, с почитание, докато той пък ги… нахокал.

      Възможно ли е да е истина?! "Такива хъшове, като дядо Никола и Иван Сетрелията – пише Д. Маринов, той ги изобличил с тия строги думи: Засрамете се, бе, поне от нас, вчерашните деца... И пред тия укори побелелите хъшове стояли с наведена глава мълчаливо. Ниско е по ръст, младо е по възраст, но старо е по ум и кураж – рекъл дядо Никола" (цит.съч., с.33).

      У тоя всезнайко, докато е все още с жълто около уста, твърде мило седят гръмотрясканиците върху идиличния ландшафт на всенародното ни униние. Достатъчно е да ги съпоставим с Вазовата "галерия от типове и нрави български в турско време”, т.е. с образи от повестта "Чичовци", че да се види доколко нарисуваният от Д. Маринов е извънреден и несъответен.

      Изобщо, Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов... затвърдяват линия от български типове, фабрикувани по гротесктен модел: всички те изхвърчат из родно гнездо скарани с патриархалния ред и традиционното степенуване на основни житейски правила. Тия люде – млади, жадни, напористи, до голяма степен неясни и на самите себе си в оня момент, импулсивни, разхвърляни в личния си живот, най-бърже усещат нуждата от друг стил на поведение: през главите белокоси, през установени от вековната неволя постулати, забрани, йерархия, чинопочитание в условията на над 450-годишното издевателство над българите посягат да пренаредят душата на цял народ. Дръзкият поглед изпод смръщени вежди, стърчащият нависоко нос, вирнатата брадичка, менторският профил на вагабонтин... постепенно ще ги вкарат в тесния улей на личната им трагедия.

      По-късно всеки от тях, през болката на кървавите си рани, ще заговори, обърнат към Родината Майка, но вече не като хъшлак, а като най-искрен, най-саможертвен син на простия селски народ от орачи, копачи, овчари по планините, остъклени от пот простодушни ратаи. И народът ще ги заобича, ще вземе да им вярва, да ги обгръща с внимание, както е в библейската притча за блудния син, според евангелиста Лука: "Изгубен бе, и се намери"...

      Тъжното в Историята ни на българи е, че не се намерил (освен донякъде Захари Стоянов) солиден тълкувател, изследовател на събития, където те играят главна роля, за да отдели зърното от плявата, да посочи освен положителното и онова отрицателно, което тия наши "светци" внасят в българския ни манталитет.

      И Захари Стоянов не посмял да ровне по-дълбоко под документалната привидност и някои плахи иронични внушения, например, за циркаджилъците на Бенковски, за готвеното като селско представление на актьори-самодейци Априлско въстание от 1876.

      Обясним е трепетът у българина пред тоя Пантеон от възвеличени образи, но време е сами да си го речем: батакчийските лъкатушения при следване на чужди теркове до голяма степен дължим на подтиснатата под героична саможертвеност сурова истина: последните сто-сто и петдесет години ние, като нация, непрекъснато рушим едва покълващото усещане за естествено изживяващ преображенията си национален дух и самочувствие.

      Черквата ни подир Патриарх Евтимий Търновски, всъщност, не познава ни един образ на народен пастир. "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин" на Паисий дали е най-подходящ възглас за освестяване? А у Паисий звънти възмущение от мнозинството, което спори, самоокайва се и се самоохулва.  И онова "Народе" с четирите въпросителни в тефтерчето на Левски пак настоява, че най-фино проникналият до философията и психологията на българина също си имал нерешени задачки с тоя народ.

      Ще го кажа направо, че да е ясно: не нареждам никоя отделна личност, колкото и симпатична да ни е, по-горе от представата си за моя народ. Ореоли, нимби, позлатените и варакосани рамки се коват с чисто практическа цел – да привлекат, да подсилят това и онова; обаче не в тях е същината. Излизането от робство при нас продължава „традицията” да сме общество без традиция ето вече над сто години държавна самостоятелност (колкото и условна да е тая самостоятелност). "Държава на духа" или територия на духовността, според руския учен Дмитрий Лихачов, може и да сме били, но от робството изскачаме, трошейки прозорци, зидове и покриви, като стихия поломявайки всичко някогашно по пътя си.

      Доживяхме "щастието" да ни броят за вандалите на цивилизована Европа. Колкото и да е неприятно, същата филистерка мадам Европа има сериозни поводи да ни гледа подозрително, както се гледа на мизерстващ, кирлив и крадлив съсед, чийто делници и празници са низ от кавги, тържествено дадени и неизпълнени обещания, просташки проклятия и клетви, патетични речи, придружени от трясък на поломени грънци, псувни, телесни извержения****, провесени по плетища и площади кървави и кирливи ризи.

      Нетърпението създава умопомрачителни трагикомедии, като "Колай за Македония", като Непобедимата ни армия, която ни извоюва... Ньойския унизителен договор за капитулация с откъснати в полза на "братска" Сърбия живи меса от Отечеството. Порутените мечти за Целокупна България. Развалени отношения с всичките ни съседи – и не че съседите ни са по-горни от нас, а защото не умеем да си отстояваме интереса, защото хем сме евтини на брашното, хем сме на триците скъпи.

      Да заобикалим темата за домашното възпитание, а! По-леко ли ще е, ако все в наивистичен дух продължим да се самоокайваме и самосъжаляваме като вечно онеправданите, вечно пренебрегнатите не по своя вина?

      Самочувствието на дадено общество личи по куража му да назове своите грехове и недостатъци. Най-жестоки думи срещу Френската нация саизречени именно във Франция, срещу янките – именно в Североамериканския котел. А ние? Духовната ни позиция спрямо Запада е уязвима, понеже се страхуваме да признаем: не можеш да уважаваш когото и да било, ако той се отнася към народа си като към недорасъл***** и продължава да се мисли призван единствено да порицава и назидава. А ако не назидава и порицава – да се опива от кефа да вади на показ неандерталски образи, жалки типове на невежествена наглост и простотия, па да им се любува.

      Народът е по-голям от своите герои. Да, героите ни изразяват, но ние сме повече от тях: и не заради количеството ни като люде, а като духовна енергия и хилядолетен опит на най-енергичен, най-любопитен, най-самоироничен, но и най-многолюдния****** етнос, населявал някога Полуострова.

Plovdiv, 18 uli 1998 – redact. 10 noe. 2015

______

* Из Първо послание на ап. Павел до коринтяни, гл. 4, ст. 9-14

** Достоен за почит.

*** За почит, за заслуги (демек, удостоен!).

**** За готов да се възмути ей го вица за това кой на света пърдял най-мощно. Турчинът: "Юсуффф!" Немецът: "Фриц-фриц!" Нашият човек:"Тодорррррр!"...

***** Идат ми на ум  Иван Костов и компания... сега, като преписвам тия записки от 1998 г.

***** Според Омировата „Илиада”.