Публицистика - МАЛКИ ВОЙНИ ПО ВСИЧКИ ФРОНТОВЕ

МАЛКИ ВОЙНИ ПО ВСИЧКИ ФРОНТОВЕ

      05.10.2005

      Обгради Злото с внимание и нежност. Не му се съпротивявай външно, а вътрешно. Защото неговата зараза е опасна, когато атакува твоята ценностна система, ако ценностната ти система е основана върху човечност.

      Оня, който те предизвиква, очевидно е в плен на Злото и чака да реагираш в негов стил. Отпусни юздите, дай му свобода докрай да се наслади на усещането, че те е измамил, ограбил, оклеветил, разпердушинил мечтата ти и теб самия. Замълчи. Смени рязко посоката на своята съпротива. Проблемът, който тресе оня човек, опитва като вирус да се промъкне у теб през защитата на твоята имунна система. Имаш насреща си болен и пленник на бесове. Нали не желаеш да изпаднеш в неговото състояние!

      Виждам мнозина зомбирани от малодушието си, и тия хора се изправят насрещу ми да ме отклонят от главната цел. Мога да обвинявам, ала каква полза! – никого не съм в състояние да променя; па и кой съм, че да променя когото и да било въпреки волята му; нали това е вършела  Властта спрямо моето поколение граждани на България, откакто сме се появили врякащи, кървави, уплашени из майчината утроба върху тучните поляни на материалния свят!

      Важни за мен да са добрите и спретнатите люде, тия, които са и най-унижавани, защото изпълняват писаните и неписани договори, каквото и да се случва, без да се бият в гърди колко са нужни и колко много светът им дължи.

      Опитвам да открия моя си подход към немарливостта и завистта, които тресат отечеството ми, към озлоблението, което поначало атакува всяка общност, стремяща се да живее според Десетте Божи заповеди, например.

      Погледни към гада с любов! Той ти помага да си изясниш кой си и защо си на тоя свят. Нека се надсмива. Нека тържествува. Нека се кичи със знаци на суетата. Не той и неговите хвалители, а ти – неизвестният автор на своя Град, си в силна позиция, щом действията ти са плод на творческото начало, т.е. на Любовта във висок (духовен) смисъл. Ти си строителят. Ти градиш. Ти си стопанинът. Силен ли си в духа, не се притеснявай – плодовете на твоя труд тепърва зреят. А градината, нивата ти (във всякакъв смисъл) е жадна за посев.

     22.10.2005

      Обади се по телефона Малена*. Повече от час говори и говори. Два месеца това лято си била в България, звъняла ми по телефона, обаче не ме открила. Тъй рече. За любовно разочарование спомена. Била го преживяла уж, много плакала и прочее, та баща й, който някога ме убеждаваше късно вечер по телефона, че едва го удържали приятелите му да не ми забие нож в гърба, както в абсолютно неведение си пътувам в градския автобус към моя краен квартал… та същият тоя пенджуек споменал: „Помниш ли, някога и за оня (моя милост) беше изпаднала в отчаяние и тъй страдаше?” Демек, ще ти мине.**

      Много пъти в тоя среднощен телефонен мухабет повтори, а и настояваше да й отговоря: „Ти обичал ли си ме! Никога не си ме обичал, нали?” Казах, че ми е останал романтичен спазъм от ония объркани наши взаимоотношения, а спрямо човека, по когото си скубе косите, да не е тъй жестока, понеже щастие е да изпитваш любов, нали! Мъдреците го казват, не моя милост. Моя милост е какво, Глупак с голямо Г и… нищо повече. Обаче Любов ли е, сърцето няма как да не прокърви.

      И чувам пак: „Обичаш ли ме, а? Обичал ли си ме някога! Ама честно искам да ми кажеш”. Като удавник за сламка се лови за желанието да й дам отговор на тоя очевидно жесток за нея въпрос.

      И си мисля, докато ей тъй сладко-сладко си споделяме с нея: подозират ли изневеряващите колко лесно е да убиеш щастието у човека до тебе, каква страхотна болка е да обичаш, сърцето ти оголено да кърви, а нищо да не можеш да сториш, освен отчаян да питаш: Хей, обичал(а) ли си ме някога?

      Вместо да се смиля обаче, вместо да проявя съчувствие, на въпроса й „Обичаш ли ме, обичал ли си ме някога” отвърнах доколкото можах сухо:

      – Това разпит ли е! На такива полицейски въпроси отговарям само когато питащият седи срещу мен и му виждам очите.

      – О, пак ще си дойда в Пловдив – каза,  – по Коледа навярно ще си дойда в Пловдив, и тогава, скъпи мой, няма начин да не те потърся. Ще ме видиш ти, не се безпокой! Хем право в очи ще те гледам... Впрочем, ако не си ме обичал, би трябвало да се безпокоиш.

      Това последното добави подир пауза, през която пауза, освен дишането й, долавям тътнеж от префучаваща композиция на лондонското метро. Може би тия два часа, докато съм се изтягал, обхванат от сладка досада в леглото си в крайния квартал на Пловдив, тя е стояла на крак като младо войниче на пост покрай телефонния автомат в тъй чуждия за мен, българина, Лондон.

      * * *

      Размърда се ситуацията и около печатаря от Рогош. Шефът на областната управа на КТ Подкрепа проявява склонност (или тъй ми се струва) да се заеме със случая на великия рогошлия, в думите му се мерна идиотската идея: като компенсация за стореното ми евентуално добро, да напиша от своя страна книга за Тренчевия синдикат по лични спомени и документи от 1989-1990 на местния г-н шеф.

      – Ще осигуря парите за издаване – каза; и говори към двайсетина минути: къде живял, какво работил, как се заел да организира първата структура на Подкрепа извън столицата. После без преход рече нещо, което ме хвърли в оркестъра: – Познавам го тоя тарикат, от ученическите години добре го знам. Още тогава си беше провалена личност.

      * * *

      Чудно! Увлечен съм по образ на момиче, което притежава отсъстващия сякаш безбрежен поглед на баща ми: същата хладина, все едно през теб се втренчила към космоса Вечността или изящна мраморна статуя. Хубавата женска гордост, която винаги силно ме е предизвиквала! „Хей хубавелке – рекох си, – няма да ме изкушиш. Ни крачка, ни жест ще си позволя към тебе! Върви да си търсиш друг някого да му пилиш нервите и да му раждаш деца!”

      Заех се с компютърна програма за обработка на изображения Photoshop CS, която си набавих с неучтива упоритост от бащата на бивш мой ученик. Около два месеца миналата учебна година момчето беше на индивидуално обучение, че си счупило крака, и по време на тия мои двукратни седмични посещения... с бащата взехме, че се сприятелихме. Накупих най-добрите и скъпи учебници за Photoshop.

      Това ми е последното завоевание засега.

      26.10.2005

      Изплатих големия заем (2000 лв.) от учителската взаимоспомагателна каса и захващам запълване на петстотинте лева в кредитната ми карта към ОББ. Тия дни ще внеса 150, остава още 250 лева да внеса до Коледа. Брутната ми месечна заплата от 420-450 лева реално, като се приспаднат задължителните налози, т.е. като сума, с която мога да разполагам, е 320 (триста и двайсет) лева месечно. Ограничавам си разходите за храна. Обувки, дрехи не купувам от петнайсетина години насам; всички дрехи и обуща съм си купил по Т. Живково време.

      Тъй наречената „демократизация” превърна мнозинство мои връстници българи в просяци, зависещи от благосклонност и подаяния оттук-оттам, или поработващи за мутри и за полуграмотни изроди, добрали се до властта, макар тия мои връстници да са специалисти в професионалната си сфера, която сфера пак мародери и мутри, обслужващи "българския политически елит", са закрили. И как да не бъде закрита дейността на куп предприятия в Пловдив, като цялото оборудване, целият машинен парк на проспериращата някога родна промишленост бяха изнесени с тирове и влакови композиции извън Пловдив, извън България или продадени за скрап!

      Господинът от Подкрепа не се обади, както се бе зарекъл. Реших, че не си струва да търся повече каквато и да било помощ точно от неговата Подкрепа. В отношенията ми с управата на синдиката Подкрепа напоследък се усещам случаен посетител сред хора, които добре се разбират помежду си, сработват се и кой знае от какъв зор същите тия чудесни хора са внимателни и любезни с мен точно както заможни възпитани хора любезничат и се държат изискано с беден простак роднина. Поне да ме бяха отпратили! Предпочитам да ми хлопнат вратата под носа, с юмрук да ми разкрасят лицето, но да имам знак, че само си губя времето с тях.

      * * *

      Едва шестнайсетгодишен, пожелах си малки войни по всички фронтове. Мечтата да си видя книгата отпечатана с мои лични пари, спестени с кеф от даскалската ми заплата, ме топлеше през мразовити години. Е, не стана, и що от това! Щастлив съм. Каквото зависело от мен, сторил съм го, доколкото ми позволява моята неизлечима некадърност и честолюбието ми на див българин по кръв и нрав.

      Важно все пак е да продължа тоя модус вивенди на средновековните монаси. И когато си осъществя докрай проектите, тогава, надявам се, в оня сюблимен исторически миг... ще се появи Онова Момиче от Сънищата, за да й кажа, на нея, и на никой друг – кой съм, какво мога, какво имам, подвизите си, накъсо: ще се поизфукам, както си знам... дискретно и мнооого сдържано.

Plovdiv, 5-26 оct. 2005 – redact. 29 oct. 2015

______

* Променено името.

** Беше опитала да си сложи край на живота; притеснени, родителите й няколко вечери молеха, настояваха да разговарям с нея по телефона, да я убедя, че си струва да продължи да живее.