Публицистика - СЕМЕЙНА ХРОНИКА (1.)

      Пловдивският булевард "Руски" около 1942 г., смятан 

за един от най-романтичните булеварди на Балканите.

От ранно детство ми остана спомен как служител 

с велосипед и стълба пали фенерите надвечер...

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1)

      Следвайки мечтата за собствена мебелна работилница, 24-годишен, бъдещият мой баща се явил на изпит, въз основа на който придобива лелеяното Майсторско свидетелство. Този документ, поставен зад стъкло във варакосана рамка, чак през 1966-та той окачи на лично място край дърводелския тезгях в избената стая на улица "Янко Сакъзов" № 28, която оборудва по свой вкус с целия набор сечива и приспособления за работа. Денем работеше в ДИП "Напредък" като мебелист с най-високия VІІ разряд квалификация, а вечер и през съботите и неделите слизаше в своята светая светих, умирисана на талаш и на неговата си пот.

      С нисък таван и закнижени прозорци към улицата и двора на къщата, това стайче с размери три на три метра бе неговата голяма лична победа - начин да надмогне оскъдицата, вечния недоимък, заради който детството и юношеството ми минаха под наем - като дете, навиквано от хазяи, и на три пъти налагайки се да пренасяме оскъдната си покъщнина от квартира на квартира (от улица "Захари Стоянов" към улица "Ниш", после към улица "Люлебургаз"). Само хлапак, израснал под наем при невежи и надменни хазяи в еснафски град като Пловдив, може да си представи несекващите унижения по всякакъв повод, а често и без повод, на които бе подложен беднякът-пришълец в Пловдив. 

      И тъй, татко най-после се видя господар на свой имот. Подреди събираните от десетилетие инструменти в така дълго мечтаната мебелна работилница. В редици по стените висяха маткап, рендета, длета, клещи, чукове, пили, стяги, ножове, цикли, триони, бичкия, кутии с гвоздеи и видии, шаблони за заоблените детайли на някогашната виенска мода гардероби и шкафове, и спални, които се канеше да изработва.

      Над тезгяха бе монтирал стелажи за разните видове фурнир - от орех, дъб, махагон, палисандър, ясен. Като в аптека бяха строени течности и прахове (пемза, шеллак), безир, ацетон, туткал на блокчета, бронз и прочие.

      

Пролетта на 1942. Пред входа на Цар-Симеоновата 

градина. Изпълнен с мерак за собствена мебелна

работилница, 20-годишният Кирил (и тук вдясно).

      
      * * *

      Областна стопанска камара - Пловдивъ. МАЙСТОРСКО СВИДЕТЕЛСТВО. Възъ основа на Закона за занаятите дава се настоящето свидетелство на г-н Кирил Георгиев Бояджиев, роденъ на 1922 год. въ Харманлий, околия Харманлийска, областъ СтароЗагорска, от изт.православно вероизповедание, по народностъ българинъ, поданство българско, въ удостоверение на това, че той е издържалъ предвидения въ чл. 5 отъ закона изпитъ, вследствие на което е провъзгласенъ за майсторъ по занаята Мебелно столарство. Пловдивъ, 1946 год. Главенъ секретаръ: (подпис). Председателъ: (подпис).

      Чета с трепет, вълнува ме правописът от царско време с изхвърлените вече от българската азбука краесловен ер и ятова гласна... и ме хващат дяволите, като се сетя за фразичката на онова леке от вестник "Комсомолска искра" към двамата стереотипери в пловдивската държавна печатница Пешо и Митето: "Какво го защитавате Жоро! На Жоро Бояджиев баща му - частник". 

      "Баща му - частник" за праведния член на БКП би трябвало да означава вражески елемент, противен на държавата субект. Аз ли не знам подтекста на хвърлената уж нехайно фразичка от типичен навлек в журналистиката, един от т.нар. "парашутисти" - т.е. спуснати отгоре на щат хора без възможности да творят журналистика! Работата във вестника за такива хора си беше синекурна длъжност и във всяка редакция по онова време имаше по неколцина любимци на местната партийна власт. Те рядко публикуваха журналистически статии, функцията им основно бе да следят предложеното за печат във вестника да съответства на т.нар. партийна линия.

      Най-напред татко изработи мебели за пазарджишките ни роднини, лелите и вуйчо ми, сетне - за нас. Когато се зае с третата или четвъртата частна поръчка, появиха се двама любезни чиновници от пловдивската общинска управа и лепнаха лента с печата на Пловдив, запечатаха стайчето. Накратко - забраниха баща ми да се труди у дома вечер и в почивните дни, понеже в делник бе майстор в цех № 5 на ДИП "Напредък". Държавата му върза ръцете, уби му мерака да се види и той, беднякът от Харманли, заможен благодарение на труда и майсторлъка си. 

      Гадна държава бе комунистическа България, но не съм чул татко да се оплаче, да се вайка. Само дип нарядко, като си пийне своите петдесет грама ракия вечер, ще въздъхне вгледан в себе си: "Ех, Надке, да живеехме другаде, нямаше сега да броим стотинките! На Запад, казват, който е трудолюбив, е богат и уважаван". И толкоз. С това се изчерпваше приказката му за комунизма и комунистите.

      А аз, синът му - попаднал като че случайно в онова гнездо на мамини и таткови рожби и внуци на т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, нямаше как да не разбера колко честит и заможен можеш да си в България, ако умееш да се подмажеш, да хвалиш управника, накратко казано - да кършиш гръбнак пред партийните величия. БКП беше вся и всьо във всички сфери на живота: от люлката до гроба.

Пловдив, ок. 1965 г.

      Напредваха не съвестните и трудолюбивите; правеха кариера в службата и в обществото лицемери, мързеливци, които се изживяваха като цвета на нацията, та сами себе си наричаха най-достойните синове и дъщери на народа. Комунистът, партийният член, човекът с партиен билет - според тяхната железобетонна представа за света - винаги крачи в първите редици, служи за пример със своята вярност и всеотдайност към комунистическия идеал.

      И като обърна очи към сега разпореждащите се с властта в България, независимо към коя политическа върхушка се числят, виждам как мнозинството новоизлюпени за една нощ "демократи" са все от това котило на някогашните"активни борци". Този пир на пошлостта и нихилизма, разгулният живот, нехайството към морала, циркът на политическите шоумени, на безумното ограбване на България е пак тяхно дело. Сякаш мисията им се състои основно в това да съсипят, да доунищожат и онова, което предците им не успяха докрай да унижат и съсипят.

      Онзи, който информирал властта, че баща ми след деня в държавното предприятие слиза да работи в стайчето с дърводелския тезгях и окаченото в позлатена с фалшив варак рамка Майсторско свидетелство, прилежно бе отбелязал в характеристиката си за татко: "аполитичен, не взема участие в масовите мероприятия на Отечествения фронт и първичната партийна организация". Дребно човече с неспокойни оченца и досега ми е представа за старателния квартален доносник (в случая - някой си Панчо), като помисля как изглеждаше човекът, който бе писал словесен портрет на баща ми - най-малкият от Господинкините петима сина.

      Следва

  Plovdiv, 30 maj 2008 - redact. 23 jan. 2015