Публицистика - СЕМЕЙНА ХРОНИКА (2.)

 Георги Бояджиев - бирникът от Харманли -

баща на братята Димитър, Дончо, Атанас, Стефан, Кирил.

Бирник, а семейството му - най-бедно в бедняшката махала...

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (2)

      Най-големият от братята е връстник на Никола Вапцаров, роден в същата еуфорична и смутна 1909, месеци след като княз Фердинанд с усета на умел картоиграч от виенската аристократична бохема използва историческия момент на разногласия между европейските империи да обяви България за царство, за независима държава на 22 септември 1908.

      Оскъдно и преиначено, доколкото чета съвременни автори, е представена ролята на Фердинанд. Изнасят факти за погрешните му политически и военни решения, но подминават истината, че този своенравен грандоман и женкар, потомък на Кобургготската династия, е сред строителите на модерната Българска държава с бързо развиваща се промишленост,  добре обучена и въоръжена армия, но и с предприемчив, надарен с любов към труда и учението народ.

Димитър (1909). Пловдив, ок. 1942-43

      У "Бате Митко", както и у поета от Пиринския край, откривам ред сходства в характерите, но и едно основно различие; моят предшественик романтик от харманлийския ми род страни демонстративно от политиката, в тесен кръг се кълне, че е еснаф и не се срамува, напротив - да си еснаф, според него, е престижно нещо, означава човек със занаят, уважаван заради труда и уменията си; романтикът от Банско буквално изгаря в политическите си илюзии и пристрастия. "Политиката е мръсна работа" е максима, завещана от някогашния беден данъчен чиновник в сънливия градец Харманли – баща на петимата сина. Да не се заиграват с политика, да си гледат дома и занаята… е послание, произтичащо от стила и участта на дядо ми Гьорги - бирника. Четиримата му сина следват бащината препоръка, предпоследният обаче... след Девети септември 1944 (25-годишният Стефан) от мижавата предачна софийска фабрика е привлечен в структурите на властта.

      Известно време, година-две преди да се родя, т.е. преди най-малкият от петимата – Кирил, да се ожени (ноември 1946), па и до момента, кога майка ми ме е раждала (август 1947), тримата обитават стая под наем в частна къща на пловдивската улица "Захари Стоянов" № 17 - пресечка на улица "Перущица". Бъдещият ми баща е вече калфа в мебелната работилница на Иван Радичев на ул. "Франклин Рузвелт" № 10, докато две години по-големият Стефан посещава курс по... дактилоскопия (изследване на пръстови отпечатъци).

      Нощем братята, завити с черга, спят на пода, бъдещата ми майка - студентка трета година в пловдивския учителски институт "Тодор Самодумов", вече бременна с мен - в ергенското легло с пружина на татко. Докато братята са по мъжките си дела през деня, тя се готви за държавния си изпит и поддържа оскъдното домакинство. Години по-късно двама от състудентите й - Тодор Калчев и Елена Илинчева, са сред най-уважаваните пловдивски гимназиални учители, докато майка ми Надежда от Пазарджик подир шестгодишно митарстване из пловдивските детски градини "окачи дипломата на пирона" и две десетилетия и половина бе редови работник в ел. монтажния цех на местния Електроапаратурен завод.

      Известно време, докато Стефан се готви за кадър на силовите структури на Новата власт, братята преживяват с оскъдната заплата на Кирил. Сетне чичо ми Течо заминава за София, жени се за Емилия - моме от Радомир, и години по-късно, когато сме се питали вкъщи с какво всъщност се занимава Стефан, версията бе, че е техник по машините в столична предачна фабрика.

  Пловдив, 1946. Стефан (1920) - най-вдясно. В средата - Кирил (1922)

      Било е лятото на 1959 или 1960, когато пред къщата на "Ниш"  № 4 паркира огромен черен, лъщящ с никелираните си брони автомобил "ЗиМ" и от него се изсипаха чичо Течо с жена си и братовчедите Соня и Вальо. На път за правителствена почивна станция край морето отбили се да видят как сме - що сме. Поседяха час в полутъмния сутерен, девет стъпала в земята, па си тръгнаха. И оттогава у мен остана съмнение, че машинен техник в предачница едва ли ще шета из България с така престижна, присъща само за големци държавна лимузина.

      Обяснението бе, че Течо вече се е устроил като механик в гаража на Държавния съвет и ЦК на БКП, та му позволили със семейството си  веднъж годишно да ползва огромния "ЗиМ". После се оказа, че работил към страховитото за всички нас по онова време УБО (Управление за безопасност и охрана). И досега не съм наясно какъв точно му е бил занаятът. Бе общителен, предпочита обаче да подпитва и слуша, наклонил глава над масата. И винаги гостоприемен, с присъща само нему между братята лукава усмивка. Веднъж, вече дипломирал се в университета, като му гостувах в панелното жилище в софийския квартал "Младост", чух го към жена си чинка ми Мили да се обръща с ей такваз изречена уж на шега приказка: "Бе, ще грабна аз някой ден патлака..." И съм си мислел: дали не е бил от онези, дето вадели от мазета и таванчета укрилите се в миша дупка нарочени от Новата власт бивши управници на Царство България.

      В дома им витаеше респект към Тодор Живков, а за съпругата на Живков д-р Мара Малеева се говореха само хубави неща: какъв благороден човек е, на колко хора помогнала, но видиш ли, откакто се споминала, много се изменил Живков: станал затворен, подозрителен, не допускал кого да е до себе си, както преди.

      Когато в трийсет и осмата си година внезапно, без видима причина издъхна братовчедка ми Нина - щерка на третия от братята (Атанас), чичо Стефан дойде от София, и помня как, обърнат към баща ми, докато чакаме да изнесат ковчега в двора на пловдивската улица "Иван Вазов" (пред къща, дето живял някога партийният функционер на БКП Никола Гълъбов), тъй че да го чуя, рече: "Синът ти, Киньо, ще напредне, само кога стане партиец. Тогава ще му се отвори път в живота".

Драго ми е, Марко Тотев... Баш по онова време се бях 

размечтал да се конкурирам с Иво Инджев за място в БТА

      Било е пролетта на 1981. Месец по-късно ще ме прогонят от младежкия седмичен вестник "Комсомолска искра" като неблагонадежден кадър, от когото Партията свалила доверието си. Причина - статия от май 1981 за вонята от тукашния екарисаж, най-тягостното - в статията ми се мъдри пасаж, че Червения площад на втория град в България - свято място за комунизма, за световния пролетариат, за цялото прогресивно човечество, за борбата с  империализма и пр., вони на леш. Който не вярва, да провери! 

     Следва

Plovdiv, 4 uni 2008 – redact. 24 jan. 2015