Из книгата "Ламски" (1994-2004) - В БЪЛГАРИЯ КРАДЦИТЕ СИ ЖИВЕЯТ НАЙ-ДОБРЕ

В БЪЛГАРИЯ КРАДЦИТЕ СИ ЖИВЕЯТ НАЙ-ДОБРЕ

       Болен съм. Температура, главоболие, гърлото ми е зачервено. 

       Като го видя туй гърло, училищната лекарка много се зарадва, викна сестрата и зъболекарката, които едновременно лапаха шоколадови бонбони, клюкарстваха и си пиляха ноктите, а наоколо, сякаш беше бояджийска работилница, вонеше на ацетон:


       – Елате, ма! Елате да видите идеален хонконгски грип!

       Съжаляваше вероятно, че не тя го е пипнала тоя мой грип.

       Затова съм си у дома. Заничам през прозореца като арестант. Януарски мъгли се скупчили, сякаш имат партийна конференция над нашия краен квартал.

       Сутрин стъклата са в сребристи рисунки от скреж. Като опра нос, образува се точица; точицата расте, става петно. Среброто потъмнява, и като погледна, виждам: жива душа не се мярва навън освен врабци, нафунели като орехчета. И пак се мушна в леглото.

       На излизане тая заран тате дръпна следната реч:

       – Ванчо! Оназ дофторка много красива рецепта ти изрисувала. Обаче, Ванчо, у нас пари йок. Тез илачи са за богатите мамини дечица, сине. За някой Хари Потърович ще да са тия скъпи илачи. Който иска, да си ги пий. Според мен, Ванчо, тез лякове са химическа английска отрова, с която державата ни преследва: едно – да те усмърти тебе, Ванчо, и второ– да ни отунза* и последните парици. Чуй какво ще ти каже татко ти: ще пийш лимонтозу, сине. От лимонтозуто трябва да ти размине, че на бацилите им се повдига от киселото и бягат. А то си е сто на сто витамин “Це”. И не прекалявай с шекера, ей, понеже и той за нас е скъп. Днес работя кажи-речи за кило захар. Цепи ли те глава, ей ти носната ми кърпа. Мокриш на чешмата, тургаш пет капки оцет и... по гръб. Кърпата на челото, и си готов. Ама и с оцета не прекалявай, че и той пари струва. Пет капки!!! Не повече. Пет – колкото са пръстите на ръката.

       Пестим от всичко. Мама вечер не плете, че се хаби ток. Върнат се леля и тате от работа, ядем хляб с маргарин и бучица сирене. Гица носи в бурканчета с капаче на винт храна от детската градина както принцесата от приказката за цар Дроздобрад**. Краде, но като моли Господ да ни помага, не му съобщава, че краде. Имало дечица, оправдава се, така глезени и капризни, че - представяте ли си! - не обичат мляко с ориз.

       – Да го сипя в кофата за свинете ли? Сипвам го в бурканчето и... ти, Господи Боже, си ми свидетел, никой не губи.

       – А готвачът! Готвачът не се ли ядосва, не се ли дразни, не те ли псува на майка?

       – Че откъде ще знае готвачът Перо!

       – Не знае, щото се криеш. Честно ли е да крадеш от яденето, а? Ами свинята на Перо няма ли си прасенца... и прасенцата й гладуват, нали! Че им крадеш от яденето. От копанката им крадеш. Не се ли срамуваш? Господ всичко вижда, не знаеш ли!

       – Обичаш ли свинския сютляш? – рече мама.

       – Кога не прекаляват с канелата...

       - Иде ми с радост да ти очукам кратуната в масата. Аз съм те създал, ама и пак аз с кеф ще те унищожа, ако продължиш да ме дразниш - рече Тотю*** с пълна уста, и зрънца ориз се разхвърчаха насрещу ми като шрапнели.

       – Е, щом обичаш, дали с канела или без канела, яж и си мълчи. Ай че неблагодарник! Не стига, че му го носят наготово, ами и претенциозен, моля ви се. Да не си син на Азис, на цар Киро, или си депутатски син?

       * * *

       Тая нощ бе тревожна: крадохме с Панчо насън. 

       Посегна аз към кофата с помия, а свинята на Перо печално ме погледне с бистри сини очи и примигне с руси мигли. Пълня осем бурканчета, вързани с въженце под якето, та мязам на хокеист. Снощи Тотю каза, че днес който не краде, загива. По селата кекави старци се бесят, че лекарството не могли да си купят. Оставало само да изгласуват новичкия девиз на държавата ни, каза, па да го ковнат тоя девиз със златни гвоздеи над голямата парадна порта на Народното събрание: “Да живей тарикатът!” Честният бил щастлив само в легендите... Щастлив, ама вятър! Истината била друга. 

       Разправих съня и хлебарят ми се ядоса:

       – Ти син ли си ми, или си син на депютат?! Разциврил ми се за свинята на Перо. Сега, баке, крадците в България живот си живеят. - И продължи в мерена реч и рима:

- Вози се във беемве, 

който хубавко краде. 

Кара скапана бракма, 

който си е будала.

       – А който кара жигула?

       – Е, на онез с жигулките, москвичите, трабантчетата, вартбурзите и шкодичките не им провървя,ама хич не им провървя... понеже бензина се налага да си го купуват. Няма как, всички не могат се облажи от демокрацията. За да си демократ, баке, пипе се иска, па и храброст се иска, за да си баш демократ. Най-храбрите днес са най-богати, виж как всяка вечер по тилювизоря ни ги изтипосват... да ги опознаем, да им се понарадваме как хубавко плямпотят за демокрация. А господин Главният прокурор на Републиката Татарчев от своя висок престол като юнашко пиле сокол следи косъм да не падне от кратуните на баш-демократите. Те са днес нашта гордост и слава, Ванчо.

       Следната нощ (пак в оня мой сън) крадем с Панчо бензин и нафта. 

       Ей го ееее, трактора насред изтърбушеното заводско хале, пък аз се кумя, че ме е страх: не ми се ходи с белезници. А Панчо: “Ще бутнем туба бензинец на прокурора и прокурорът ще ни пусне да си оправим кариеса. Нали имаш зъби за пломбиране? Далаверата е бетон”. Викам: “Брей, Панчо, всичко си предвидил, а ако ни спипа полицията...? Ако бият в полицията, да знаеш, няма да издържа. На втория шамар всичко ще си кажа”. “Голяма работа – смее се Панчо, – ще ти опалят два по врата и толкоз. Баща ти с перо ли те гали!” 

       И ето какво стана... 

       В пощата са, значи, големите пари. Те не вонят като бензина. Повъртяхме се ний, па грабнахме торба, подпряна до стената. Свряхме се във входа на една кооперация наблизо да броим плячката. Оказаха се обаче не пари, ами лентички с дупки. Пазачите препускат в галоп наоколо, та зарязахме торбата и се пъхнахме в схлупена квартална кръчма. Приключенията на англичанчето Хари Потър не важат пред нашия екшън, щото ний сме си истински, а не измислени.

       “Набутахме се в таз крива нива” – хленчи отчаян Панчо. А откъм ъгъла: “Кха-кха-а! Хе-хе-е, като си ми попска унука, що щеш, моме, ти тука? Момци, храбреци, българи-юнаци, треперят ли ви гащите?”.

       Това е кръчмата на бай Петко. За Петко казват, че е българският Леонардо да Винчи, обаче щъркът сбъркал навигацията и вместо отвъд пощръклялата от злост и ежби Сърбия, да вземе да спусне бебчето Петко върху комина на селска къщурка отсам Калотино... Гооооляма грешка!

       “Кога ще си видим сметките? – рече художникът-кръчмар, както бърше с мазен парцал масата. – Стават ти хилядо левчета борч”. А откъм ъгъла пак ечи онова кха-кха-а и гласът: “Закръгли ги на две иляди”. Подир малко – към нас, двамата с Панчо:“Юнаци, да ви се намиргат два милиона?” “Ами да – опули му се Панчо, – как ги искаш?” “Предпочитам звонк – рече гласът, – ама дайте ги на Петко. Петко бре, ей Петко льо, я тури тук две илимонатти на тез приятелчета!” 

       Кръчмарят се прави на две и половина. Чу се пъшкане, шише се изтърколи, нещо голямо се отмести, тенеке издрънча, котарак измяука и ни освети с фосфорните си котешки зъркели, втурна се навън. От мрака изплува човече с мустаците на Панайот Хитов ... 

        И се събудих. Блещя се в тъмното, мисля си: бре, това що за сън беше? Сутринта на видело, докато Юлия още спи, с мама кършим ръце край юфката в кухнята:

       – Ний сме честни българи, Ванчо, ний сме си най-обикновени хора. Тоя ти кошмарен сън не е на хубаво. То аслъ само с татарчевци и цар-кировци не сме си имали още работа.

       Надвечер тате се прибра оклюмал. Не ръси своите тъпи шегички, не си подсвирква, не се секне весел в носната си кърпа. Докато си изуваше калните обуща, само изпъшка:

       – Ленче!... Гичке!... Деца мили!... Откраднаха ни Виктор.

         Следва
_______

_* Диал.: ограби, изнуди.

_** Поучителна приказка от учебника по литература за българчета от началния курс.

_{*** Едва ли хлебарят знае, че повтаря казаното в други, далеч по-мътни времена от някой си Тарас Булба, документирано от руския писател Николай В.Гогол (1809-1852).}