Ars Poetica - The Last of the Mohicans

или ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРИН

                                   Зимата на Орешарски, 2013-та...

Чат-пат налага ми се да се лъсна,
перата си и аз да подредя, 
като мъртвец от гроба си възкръснал,
 от своя дом навън да излетя. 

Какво ли има още да си кажем! 

Не се ли плашиш, че съм тъй смирен - 

издялано под тебе късче камък 

да минеш, горделивецо, по мен? 

                                                                                         
                                     

             Пловдив, 29 декември 2013 година 

Ars Poetica - НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж...

Из едноименното стихотворение на Федерико Гарсиа Лорка*

Отведох я покрай реката

като един уверен мъж,

звезди й свалях... и нататък

се гмурнахме в море от ръж.

В оная рокля с две презрамки:

такава - пъстра, от басма,

и боса, по сандали само,

целуна ме и се засмя...

Дори не съм я уговарял,

пламтеше слънцето над нас

и в августовската омара

съблякох я, обзет от страст.

Тя бъбреше ми на ухото

несвързано какво ли не,

излегната по гръб, защото

поставен бях на колене.

Отгоре гледаше ни сякаш

усмихнат и самият Бог

и в жежкия крайречен пясък

потъна черният й кок. 

Бе ненаситна, неспокойна

като внезапен летен дъжд.

Бях сигурен, че е девойка,

ала тя имала си мъж.

Осъмнахме покрай реката

и даже къпахме се там,

преди да продължа нататък

отново безутешно сам.

На бедността обречен манго,

със присмех срещат ме и днес,

но знам, че никак не е малко

да пазя женската й чест.

Водите си лениво влачи 

реката, дето ме прокле,

докато чувах я как плаче

и да се върна ме зове.

Plovdiv, 10 maj 2011 

__________

* Аз я отведох на реката;

_{бях сигурен, че е девойка,}

_{ала тя имала си мъж.}

_{Бе през нощта на Свети Яков}

_{и с дълги уговорки стана.}

_{Фенерите се загасиха}

и се разпалиха щурците.

Чак при последната ограда

_{допрях гърдите й заспали}

_{и се отвориха те мигом}

_{подобно люлякови гранки.}

_{Колосаната нейна фуста}

_{във моите уши пращеше}

_{безспир като парче коприна,}

_{раздирано от десет ножа.}

_{Дърветата с върхари тъмни}

_{израстваха пред нас грамадни}

_{и лаеше отвъд реката}

_{с далечни псета кръгозорът.}

_{Щом минахме безмълвно двама}

_{къпини, храсти и тръстики,}

_{коравият й ток изрови}

_{във тинята една трапчинка.}

_{Аз смъкнах мойта вратовръзка.}

_{Тя смъкна горната си дреха.}

_{Аз – ремъка със пистолета.}

_{Тя – свойте четири корсета.}

_{Такава гладка кожа нямат}

_{ни охлювът, ни кринът нежен}

_{и не гори в подобен блясък}

_{дори кристалът под луната.}

_{Под мен в уплаха като риби}

_{изплъзваха й се бедрата,}

_{ту пламнали като жарава,}

_{ту като сняг и лед студени.}

_{По най-добрия друм безумно}

_{през тая тъмна нощ препусках,}

_{седефена кобила яхнал}

_{без никаква юзда и стреме.}

_{Аз като мъж не ще повторя}

_{това, което тя ми каза,}

_{защото моят ясен разум}

_{ме учи предпазлив да бъда.}

_{Изцапана от кал и ласки,}

_{аз я отведох на реката.}

_{А кремовете с дълги саби}

_{се биеха под злия вятър.}

_{Държах се както подобава}

_{на всеки циганин достоен.}

_{Дарих я на раздяла щедро}

_{с красива кошница от слама}

_{и не склоних да я залюбя,}

_{защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,}
кога я водех към реката.

_{Вж. http://svetovnaliteratura.wordpress.com/2010/07/22/невярната-съпруга-фредерико-гарсия-л/} 

МОИТЕ ДВЕ ПРИНЦЕСИ

Вера и Надя


Пораснаха и двете дъщерички: 
едната - въглен, другата - пшеничка. 
Отлитнаха... и стаята ми няма, 
усещам, стана мно-о-ого по-голяма. 

И вече няма за какво да споря, 
да се гневя, изобщо - да мърморя. 
Как всичко се оказа равно-равно, 
притихнало и някак си... безславно! 

Къде останаха въздишки, врява, 
и всъщност, вече що ли ми остава, 
освен на мъничкото си балконче 
да седна като уморено конче 

с кафенцето в ръка, с оная книга, 
за четене която все не стига 
уж времето, а ето има време 
да я чета, но нещо ми се дреме 

и мисля да поспя, очи притворил, 
да се завърна в детството отново, 
когато Пловдив беше толкоз прашен, 
а пък у мен хлапакът - тъй безстрашен, 

че влизаше в двубои най-различни 
естествено със жестове цинични, 
и после го пердашеха до кръв, 
но си остана пак герой и пръв, 

че никога без бой не се предаде... 
Рискуваме, нали, кога сме млади! 
А днес, уви!... тъй плаши самотата 
и няма смисъл даже суетата. 

Децата - отлетели от гнездото, 
и ти ненужен виждаш се, защото 
ти липсва някогашната им врява 
и само тъжни спомени остават. 

Наоколо гъмжи от идиоти, 
ала дали това ти е животът 
на българин във скапана държава, 
която и сълза не заслужава? 


Пловдив, 10 октомври 2010 - 28 септември 2013 година

Ars poetica - ИЗЖИВЕЙ МИГА

                          

Изживей мига докрай.

Докрай в победата!

Във гибелта докрай!

Докрай ти проникни в това, което става. 

Бъди си сам водач в скалистите земи

на случая. Разкъсвай

пелената избеляла пред очите любопитни

и чуй каква страхотна тръпка е да чувстваш

издъно всяко нещо.

 

Поспри се ти, току-що отминаващ.

Чуй ударите на съдбата - тоя Бронзов конник, 

послушай как сред грохота сърдечен

бие тъничко Кълвачът на надеждата, 

че още жив си,

че нещичко все пак ти предстои.

 

Изживей мига докрай. Докрай бъди! 

Докрай в падението! В гордостта докрай!

Полето е полирано от Росата на скръбта,

но Вечерта в омара слънчева се къпе.

И тогава, щом птица като сянка ти се мерне,

спомни си, че това е някой миг пропуснат.

 

Ти мостчето мини с походка строга.

Влез в тъмното. Не спирай по средата.

И все напред... отвъд смъртта на

миговете отлетели.

Ars Poetica - ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ЗИМНИЯ СТУД

Дърво и камък от студ щом се пукат

и котката при кучето ляга да спи,

двамата си спомнят, че са съпрузи

и един към друг стават внезапно добри.

Той от бъбрежа й хич не се дразни;

тя преоткрива го с усет на котка

и така от студа вън с тръпки и спазми

любовта им сякаш се завръща в живота.

Бедрото си голо прехвърлила върху него,

дъхти му в ухото и той някак разбира,

че това е момичето, което тъй нежно

не го е целувало в тая квартира. 

Вън зимният вятър в клоните бръсне

както ножче, от бръснене съвсем изтъпяло.

Какво я прихваща? Нима не е късно

да чувстваме обич с цялото тяло?

Толкова свади, раздели, обиди,

женски капризи, мъжки измени...

А с тояжка куцукайки, Зимата иде.

Въобще, де остана топлото време?

И някой случайно ще зърне жената

колко е хубава, знойна такава,

ще й запечата с целувки устата 

и ще я люби, както тя заслужава. 

Ars Poetica - ПОСВЕЩЕНИЕ

 УЛИЧЕН МУЗИКАНТ КЪМ НОЩНА ПРИНЦЕСА, 

СВРЯЛА СЕ В КРЪЧМАТА ДА СЕ ПОСТОПЛИ 

На момичетата, които зъзнат край магистралите и
по булевардите на големите градове на планетата

- За една дяволита твоя усмивка

бих заложил петак или наръч сено. 

За две бих заложил гердан от мъниста,

а за три бих поръчал кана вино.

За целувка със обич – роза червена. 

Ако две са целувките – ален колан. 

Ако виждам при туй, че си силно смутена,

аз сърцето си, мила, на тебе ще дам.

Ars Poetica - Orinoco Flow

или МАЙКА МИ - РЕКАТА, КОЯТО

ИДЕ ОТ ПЕРУЩИЦА И КАЛУГЕРОВО

Аз много плаках - дни и нощи, оплитах се в любови
и търсех обич, но напразно: не срещнах нийде като твоята...*

Пазарджик, 6 май 1941 година. Шестнайсетгодишните Надя и Ана

Ако те нямаше в сумрака на живота,
в чашата на утринния здрач -
една студентка кафявоока
пред вратите на Девети**,
объркана от четене на книги
за принцове с мазолести ръце...

Ако те нямаше - наивна и гореща,
помежду Пазарджик, баща ми и света
на кухненските прибори,
на купища пране в неделя
сред облаци от синка и сапун...

Ако те нямаше в бедняшките квартири,
в заводските ръждясали дворове,
край тъжните освирепели гари
на нашите провинциални грижи...

Ако те нямаше ревниво нежна
към моите несбъднати успехи,
към моите неслучили геройства,
към моите световни грешки...

Ако те нямаше, какво би била Тракия,
какво - реката с пясъците топли
и тия неуютни редове?

Бих ходил разпокъсан и наплашен -
един човек без нерви, без покъщнина,
бих пил отровни сокове от всичко,
което мъчи плахото сърце...

Мамо...

Какво ли щях да нарека тогава
с името Надежда,
ако те нямаше?

Седем години по-късно. Пловдив, 6 май 1948 г. Майка ми...

Пловдив, май 1981 - 6 февруари 2013 година
_________

* Из стихотворение на Соня Пехльова, вж. http://forum.all.bg/showthreaded.php/Cat/0/Number/1472046/page/205.

** Девети - 9 септември 1944 година. Свещена дата за злостна прослойка идеалисти, чрез Съветската армия от заключителната фаза на Втората световна война и до днес окупирала  властта в моето отечество България. Бел.м., Jores.

Ars Poetica

                      На Соня Пехльова

От глупостта си здраво окрилен,
макар и хитро да забавям крачка,
не станах по-добър, ни по-смирен;
по-ненаситен виждам се обаче.

На бесове все тъй подвластен съм,
дори и сврял се в бобена шушулка –
животът се изнизва като сън
от зрелостта към детската ни люлка.

Не знаеш ли как времето тече
отзад-напред, щом превалим средата!
Днес в плен съм на безгрижието, че
едва тепърва сещам същината.

От перушинка на врабче по-лек,
каквато е и твоята присъда –
прощавай, ала просто съм човек
и друг за теб не бих могъл да бъда.

Не съм достоен да те утеша,
че тъкмо уча думите да сричат,
но трепне ли заспалата душа,
ще бъдеш пак любимото момиче.

Пловдив, 2 февруари 2013 година