...Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: ето, по закона Мойсеев вземи я и я води при баща си. И ги благослови. Па повика жена си Една, взе свитък, написа договор и го запечата. И започнаха да ядат. И Рагуил повика жена си Една и рече й: приготви, сестро, друга спалня и я въведи. И тя направи, както той каза: въведе я там, па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като й рече: успокой се, дъще; Господ, Бог на небето и на земята ще ти даде радост вместо скръб. Успокой се, дъще! Като се навечеряха, въведоха при нея Товия... – Из Книга на Товита (7:12-17, 8:1), Библията
7 avg. 1977
ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ*
Лежаха във високата трева зад къпиновия храст, в който пърхат птици, зад който прелитат колоездачи, деца
цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървеното кейче. Из въздуха се носи
сладостният аромат на напечени от жежко слънце вишни, презрели черни,
останали по върха на дърветата наоколо. Старата Гребна база. Насред
хангарите за лодки ял-6, умирисани на безир, топъл асфалт и ацетонов лак, бръмчи електромотор и от помпата му се плискат пенливи струи ледена вода. От душовете
със затоплена в почернените с гъстия катран варели с вода долита пръхтене, кикот, хлапашка весела глъч. По-нататък бе Градският плаж на Пловдив. Но двамата
предпочетоха усамотено място сред храстите, дето тревата е най
избуяла, кажи-речи, до кръста, до шията.
Лежаха си във високата трева, а наблизо, зад гъсто разлистения къпинов храст, из който пърхаха птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечените от жежкото августовско слънце вишни – презрели, та чак черни, останали по върховете на дърветата наоколо. Старата Гребна база до старото стрелбище. Между хангарите, умирисани на безир и ацетонов лак, бръмчи електромотор и от гърлото на помпата се плискат пенливи струи ледена вода, а изпод душовете с вода стоплена в почернените с асфалт варели долита пръхтене, кикотене, хлапашка весела глъч. По-нататък тогава бе Градският плаж на Пловдив. Но тези двама предпочетоха усамотеното място сред гъстите храсти, където тревата е избуяла, кажи-речи, до кръста, и легнеш ли сред нея, моментално ставаш невидим за околния любознателен народ.
Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към нея. Не могат ли трийсетгодишен мъж и двайсет и четиригодишно момиче да лежат във високата трева, да се препичат на августовското слънце и да не си досаждат, наслаждавайки се на спокойствието, че все пак не си сам, не си сама! Какво неестествено има в приятелство между мъж и жена, без намеци за любов и прочие капризи и щуротии! Познаваха се от няколко месеца. Той – млад вестникар в младежкия им вестник, тя – едва от два месеца сътрудничка към отдела, чийто дописки той дописва или редактира и по мъничко ядосван от правописните й грешки. Търкаля се сега в пъстрите си бански гащета, уж чете. Но криви зъркели както морски рак. Какви жени имат хората, бе-е-е! Докривя му и се пресегна за цигара. Ей тъй животът си отминава.
Похлупена по очи върху розовата си хавлия, тя даже не мърда. Тогава той наведе вейчица откъм храстчето и я прокара зад ушето й. Беше си вдигнала косите на кокче. Похлупена по очи върху розовата си хавлия, не мърда. Наведе вейчица от
храста над тях и я прокара зад ушенцето й. Вдигнала си беше косите на кокче.
– М-м-м! – ръмжи, без да шавне. – Ще слънчасаш – преглъща на сухо. – При това
слънце...
Но съществото не поема.
Което ще рече, не ставай досаден, драги ми господине! Е, стана, поразкърши перки,
и като разглеждаше хилавото си, бяло като сирене тяло,
нападна го меланхолия. Изпълзя от храсталака и се потопи в Гребния канал,
като че ли се гмурна в топъл чай. Тъй до очи топнал се във водата, движи напред-назад като
крокодил. Освежен, след двайсетина минути зашляпа по нагорещения
асфалт и пропълзя обратно под храста.
И
откри, че се е обърнала на една страна, по хълбок, гърдите й стърчат изпод
оскъдните парцалки на горнището й върху гърдите й тухлата** на господина.
Седна по-наблизичко, отскубна стръкче тревица и лекичко го разходи по корема й.
Кожата й потръпва там, дето я докосва тревицата, и пак – онова нейно ръмжене.
Но мълчи.
– Водата е чудна... Що не се натопиш и ти?
– Дошла съм да
се пека, за твое сведение!
– Че кой ти пречи!
Лято. Слънцето пече, та се къса. Птички пърхат из храста и се боричкат. Някакви
врабци, сойки и стърчиопашка се въртят, подскачат, оглеждат ги с
оченца, лъскави като копченца. Гущерче се промъкна от високата трева и застина
върху клонче акация. Лежат във високата гъста трева двамата. Тихичко. Хлапетата
от кея са се запилели на плажа, отдето иде аромат на варена
царевица. Полъхва лек ветрец откъм реката. Небето над Тракия е пепеляво от мараня.
– Що не свалиш горнището на банския? И без това никой не гледа.
Извръща се, ококори голямо колкото лешник око. Гледа го като
току-що слязъл от снежнобяло памучно облаче.
– Твоя работа! – С тон на обиден. – Все ми е тая. Виждал съм всякакви.
Тя придърпва крайчеца на розовата си хавлия до брадичката и ляга по
гръб, фиксира го известно време. В главата му бръмчи, какво бръмчи не знае.
Почесва се: – Притеснявам ли те? – Малко! – прехапва устни. – Тия твои гърди да не са нещо особено, нещо специално? – Не са. – Тогава?!... – Не знам.
– Да не би да са три?... Хубаво де! Виждал
съм ги всякакви. – Хитрец!... Знаеш ли какъв си
мошеник***?
Десетина минути подир това тя съвсем невинно му показа онова, което той явно копнееше да види. След още две-три минути вече се прегръщат, и кой знае защо, той рови из нея, а тя е съвсем, съвсем гола, банският й –
горнище и бикини, зафучен върху акацията. Сред въздишките и звучните целувки
във високата трева в августовския небосвод като тамянен кадеж се
понася притеснен шепот: – Видя ли?... Видя ли сега какво направи!
Но милият, и да искаше, точно в този момент нямаше как да я чуе. Може би понеже гърдите й се оказаха не три, ами две, при това хващаха око, та се
зае първо с тях.****
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 17 avg. 2024
Илюстрации:
- Великата
книга за човешкия ни род.
- Нищо
ново под слънцето..Библията.
–––
* Действителна история. Половин
година по-късно двамата прелюбодейци (защото бяха отдавна семейни и даже имаха
деца от законните си половинки) седяха на пейка край пловдивския Гребен канал и
тя съвсем недвусмислено се захвана да го убеждава: първо да се разведат, а после
да си създадат ново семейство, и той, притеснен, я запита дали си струва
да развалят две гнезда, за да вдигнат колибка с две липи
отпред.
** Библията, която взе, за да
проучи най-сетне седма и десета от онези прословути Десет божи заповеди.
Мойсей (Моше) носи скрижалите.
*** Нарицателното съществително
"мошеник" иде от собственото еврейско име "Моше".
**** Женчето му от девет месеца
беше на другия край на България при баба, мама и лелите и си общуваха чрез мили писъмца по два и три пъти всяка седмица.
Бел.м., tisss.
Вдигнах се тая сутрин в пет без десет, сварих си двойна доза силно-пресилно кафе, пометох нападалата от липата шума върху балкончето (метър на три) след снощната дъждовна буря, турих походната маса и пластмасовия стол, па с цигара се настаних пред бележника със записки: да доработя, както ми е стар адет, сюжет от пролетта на еуфоричната за нас, българите, 1990 г. Ходили бяхме с Жълтото Ленче (до блясък лъсната жигула, с която се фуках пред приятелите) две двойки, изпълнени с плътски мераци: двама мъже и гиздави две момета, до Смолян. И там, на тротоара, в кафене срещу Космическата обсерватория с куп лакърдии за родопчани чешити и майтапчии разправи ни го тоя сюжет Роман – шефът на смолянското "ВиК"*. И да добавя: че със самочувствие на новооглашен автор на сборник стихове и две дузини разкази се бях снимал пред портрета на Николай Хайтов, кой знае по какъв повод изтипосан насред фоайето на обсерваторията наред с по-известни хора от тоя край на България... Над фотографията на Хайтов бях разперил два пръста като заешки ушета, демек, "Вижте ме! С великия Хайтов съм решил да се меря в писането". Ако нещо съм добавил към историята по-долу, то е пак от същия Роман изречено, макар и по друг повод. Лична история е тая, много лична, та я отделих от веселите лакърдии, дето от уста на уста се предават за кеф, за услаждане на душата. Кикотим се там, в кафенето на тротоара срещу обсерваторията в Смолян, заливахме се от смях щастливи, че плътска любов витаеше между нас четиримата. Когато се прибрахме в Пловдив обаче, веселичките лакърдии избледняха, изгубиха свежест, дъх на хвойна от Орфеевата планина и ми се загнезди в ума простичката, а и загадъчна, па и леко сълзлива драма на помашко момче, раснало и заяквало с коравия нрав на людете от тази преизпълнена с местни предания и легенди най-българска сред нашите планини. Историята начева преди да се родя. Предния ден, 21 юли**, мама се усетила недобре; както лежала и бълнувала, унесло я, сънувала да я гледа в очи и да й дума жена в бяло, с венец на косите. Рекла мама на баба, пък баба отърчава на нивата, а там по-възрастните жени акъл й давали курбан да стори. Дядо гътва едно шиле; сварили месото и раздали из махалата в чест на Светицата. Тате тогаз карал осемнайсет, момчурляк още, след козите търчал все.
24 apr. 1990
МАЙЧИЦА
Сукал съм шест дни; на мама циците корави били, и в едната й бозка кърма остава; разболява се мама, взела да се топи. И кого отнапреж да спасяват! Не бива до нея да се докосвам: ще се натровя, майчиното мляко ще ме убие. От двете ми лели, дето по онуй време също кърмели, не ща да бозая. И тогава нашите ме отписали. Завтекли се снашицата да спасяват, да не изтърват нея. Грабва ме тате и къде-къде, в планината, при козите. Имал коза-първескиня, дето се вика: от яре яре. Измил й вимето, наврял ми муцунката в цицките... и съм засукал. Тъй ден подир ден, бая време. Сковава тате маса, козата се изкатерва връз масата, турят ме под вимето й да суча. Свикнала с мен козата. Дочуе ли ме да мъцам, рипка към къщи, блъска с рогца, с копитца блъска да й отворят. Харно, ама мама се оправила, оздравява мама и ето че ме носят да суча пак от човешкото мляко. А козичката блее, та се къса, с копитца върху портичката налита. Отпъдят я, замъкнат я по-надалеч, а тя… дърпа се, въженцето ще скъса; запрат я при овцете, чуват – врещи, блее, човек гаче от мъка плаче. Срещне ли я мама на поляната над къщи, спусне се да я събори. Пуста ревност майчина! И тъй две майки съм имал.
Като поотраснах, тате почна да ме пуска с овцете. Сберем се десетина акрани подир обяд, кога приберем животните от паша, и всеки извежда на моравата свое си ягне: да се погордей, хем да си поиграе с ягнето, та акраните да му завидят. Приказни са у нас залезите, ще знаеш. Ей го насреща Кара-баир. Дорде околността потъва в здрачевина, Кара-баир целият полека-лека току порозовее, аленее, накрай запламтява като съща жарава. Изпърха птица, сянка прелети и току-виж небето уж още светло, пък цялото в звезди, и звездите трепкат-трепкат като кристални.
Всяко момче ягне си има, само аз ягне си нямам. Оти тате ми не дава. Стоката му от добра най-добра, носи му се името, че овците му най са отбрани. И взех аз парици да кътам… от онез, дето ми са за школо дадени, и от рестото при бакалина. Събрах има-няма десетина лева. От горското дваж годишно закелявяла стока бракуват, евтино се вредих за две шилета. Скрих ги в шумата тез две шилета, чардак им сковах и ги качих нависоко. Като излязат артлиците на поляната, и аз съм там, и не едно... а две шилета водя. Да се изфукам и аз. А шилетата – ми кожа и кокали, ребърцата им се броят.
Обадил на тате някой от по-големите: тъй и тъй, синът ти, Юрдане, ела виж с какви келемета те излага, кепази те пред орталъка, оладжак. Връщам се вечерта и от прага ме емна: Казвай кой те е пазарил стоката му да вардиш, дотам ли я докарах аз син ми чужди овци да варди!... Не са чужди, думам, мои са си, и не са овци, а шилета... И таз шугава стока със стадото ми си омешал?!... Не съм я със стадото ти омешал... Дека е тогаз? Водя го да ги види. Звери се отдалеч, отблизо… Ни кошара, ни дявол. Стволът на ореха само белее. Соча аз към оплетените с вършина клони: ей ги де са моите две шилета! Шилетата връз наковани чамови дъски лежат. Изрева тогаз тейко като мечок: ай-сегинка им тегля ножа! Че като ревнах... Едвам ги отървах.
И пак ги разкара. На следващия ден сабахлен зад одаята, докато аз съм още спал и сънувал, двама цигани ги заклали, кожите им на гръб метнаха да си ходят на техния катун цигански. Тъй че кекава стока бобайко не можеше да трае.Тъй раснах диво по ридове и пасбища, с гората раснах, с ручеите раснах, с дивите зверове и с домашните животни, и с пилците от шумата, и с мерака по моми и песни, със захлас по звездите, виснали на гроздове в небето над Устово. Чудно ми е детството, ще знаеш. Сега, като ги сматрям, дечурлигата всичко си имат, за нищо не са петимни, всичко им бир-таман, но мерак си нямат: че всичкото им на тепсия поднесено, всичкото им даром дадено, а хлапешката радост от природата им е от далечна по-далечна. И това, дето оня руснак-изследовател Павлов разправя, че животните не чувстват, не разсъждават, не мислят животните, не е вярно. Павлов ряпа да руча! От мен да знаеш: ида е най-най-великият учен, световен учен да е, ама от животни дип не разбира и тук теорията му издиша. И чуй какво ще ти река. Баща ми беше суров човек. Караме веднъж голямо стадо, камък запрати по бременна овца да я завърне, строши й ногата. Ти – речеми, варди овцата да се не дели от останалата стока, яз да си отхвърля другата работа, пък довечера ще й стегна счупеното с клечки. Харно, ама уж я следя, под око я държа уж овцата, тя взе, че мина през треволяка и се заби в едни трънаци. Оттук крещя, оттам заничам – няма я и я няма, че се и не обажда.
Думам си, довечера тате няма да се сети, забравил ще е, отзарана ще ида да я вадя от тръните. А тейко виси пред кошарите и... Дека е – кай, оная с чупената нога... Ми тук трябва да е... Ти кому ги дрънкаш, бе!... Че като се разлюти оня ми ти див балканджия! Върви – рече, да ми я докараш овцата, без овцата да не ми се мяркаш пред очите! И… тръгвам аз. Още видело, светло още, а мен ме дострашава, коремът чак ме присвива. Насреща ми Кара-баир, от Космоса слязъл сякаш, къпе се цял в кърваво. И кървавото пламти, играе като пламъците на Ада. Въртя се аз като муха без глава около къшлата, като гламав насам-натам се въртя, не ми и се мърда оттук. И откривам зад кошарите Караман; изгребах трохите от джоба, бутам ги в муцуната му, пък Караман хич ги не и подуши, гледа-гледа ме, скимти… Ай-тъй на скимти: Аууу-аууу-аууу! Заляга на предни лапи, жално вие, тихичко вие, май оплаква ме. Усети Караман, че голям страх ме гони. Човек да беше, нямаше тъй да ме усети.
Отиваме, значи, двама с него при онез храсти. Но как да вляза, като вътре каква ли гад се е спотаила – змии усойници, смоци, караконджули, таласъми църни космати? Що страх съм брал, аз си знам! И кучето, като човек – все до мен. До късно оная нощ бродихме, а овцата не найдохме. Наложи се в кошарата да спим. Подир дни овцата с друго стадо се омешала, обадиха ни се хората и я прибрахме. Та за кучето ми е мен приказката. Да си гледа кефа русинът Павлов, ряпа да руча, не разбира от животни.
– А що стана с козата, от която си сукал?
– Козата ли!... Занея ми казаха, когата бях тръгнал вече за инженер да уча в София. Дотогаз думица не бяха ми споменали, нямах и като че спомен за тая коза. Дреболия, ще кажеш. Е, и аз тъй си мислех. Преди да поема за София, обаче, води ме мама при тъдявашна ясновидка една, горе в махалите. И оназ, врачката... отнапреж на боб ми гледа, сетне на оджака в пепелта взе с пръсти да рови, та изрови стар въглен. Блещи се във въглена, ай-тъй на... се блещи. Положи го напреде ми и, тебе, дума, две майки те мислят; едната е в съседната одая и сърба жежко кайве, другата – на небето. Че я заклал бубайко ти курбан за здраве в чест на Света Богородичка. Оназ майчица, рече, сред женските в твоя мил живот най-силно те е обичала и още си те обича.
___ * Кара баир над Смолян.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 15 avg. 2024
Илюстрации: - Което раслия в града хлапак няма как да знае. - Кара Баир над Смолян – космическа приказка.
Plovdiv, edited on 15 avg. 2024
_____ * Смолянското предприятие "Вода и канализация". ** Баща ми Кирил е роден на същия ден 22 юли (през 1922 г.) в Харманли.
22 юли по православния ни календар празнуваме като Ден на Свeта Мария Магдалина,
вярна на Иисус, споделя страданията му до
разпятието, свидетел е на възкресението му, като сестра на Свети Илия. Неин е
първият възглас "Христос возкресе!" В същия ден от годината е роден баща ми – петият, най-малкият от петимата братя Бояджиеви, за онези,
които го познаваха, говореха, че бил мълчалив човек с харизма. Бел.м., tisss.
.jpg)
