ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1625.)
ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ*
Лежаха във високата трева зад къпиновия храст, в който пърхат птици, зад който прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървеното кейче. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечени от жежко слънце вишни, презрели черни, останали по върха на дърветата наоколо. Старата Гребна база. Насред хангарите за лодки ял-6, умирисани на безир, топъл асфалт и ацетонов лак, бръмчи електромотор и от помпата му се плискат пенливи струи ледена вода. От душовете със затоплена в почернените с гъстия катран варели с вода долита пръхтене, кикот, хлапашка весела глъч. По-нататък бе Градският плаж на Пловдив. Но двамата предпочетоха усамотено място сред храстите, дето тревата е най избуяла, кажи-речи, до кръста, до шията.
Лежаха си във високата трева, а наблизо, зад гъсто разлистения къпинов храст, из който пърхаха птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечените от жежкото августовско слънце вишни – презрели, та чак черни, останали по върховете на дърветата наоколо. Старата Гребна база до старото стрелбище. Между хангарите, умирисани на безир и ацетонов лак, бръмчи електромотор и от гърлото на помпата се плискат пенливи струи ледена вода, а изпод душовете с вода стоплена в почернените с асфалт варели долита пръхтене, кикотене, хлапашка весела глъч. По-нататък тогава бе Градският плаж на Пловдив. Но тези двама предпочетоха усамотеното място сред гъстите храсти, където тревата е избуяла, кажи-речи, до кръста, и легнеш ли сред нея, моментално ставаш невидим за околния любознателен народ.
Похлупена по очи върху розовата си хавлия, тя даже не мърда. Тогава той наведе вейчица откъм храстчето и я прокара зад ушето й. Беше си вдигнала косите на кокче. Похлупена по очи върху розовата си хавлия, не мърда. Наведе вейчица от храста над тях и я прокара зад ушенцето й. Вдигнала си беше косите на кокче.
– М-м-м! – ръмжи, без да шавне.
– Ще слънчасаш – преглъща на сухо. – При това
слънце...
Но съществото не поема. Което ще рече, не ставай досаден, драги ми господине! Е, стана, поразкърши перки, и като разглеждаше хилавото си, бяло като сирене тяло, нападна го меланхолия. Изпълзя от храсталака и се потопи в Гребния канал, като че ли се гмурна в топъл чай. Тъй до очи топнал се във водата, движи напред-назад като крокодил. Освежен, след двайсетина минути зашляпа по нагорещения асфалт и пропълзя обратно под храста.
Лято. Слънцето пече, та се къса. Птички пърхат из храста и се боричкат. Някакви врабци, сойки и стърчиопашка се въртят, подскачат, оглеждат ги с оченца, лъскави като копченца. Гущерче се промъкна от високата трева и застина върху клонче акация. Лежат във високата гъста трева двамата. Тихичко. Хлапетата от кея са се запилели на плажа, отдето иде аромат на варена царевица. Полъхва лек ветрец откъм реката. Небето над Тракия е пепеляво от мараня.
Тя придърпва крайчеца на розовата си хавлия до брадичката и ляга по
гръб, фиксира го известно време. В главата му бръмчи, какво бръмчи не знае.
Почесва се:
– Притеснявам ли те?
– Малко! – прехапва устни.
– Тия твои гърди да не са нещо особено, нещо специално?
– Не са.
– Тогава?!...
– Не знам.
– Да не би да са три?... Хубаво де! Виждал
съм ги всякакви.
– Хитрец!... Знаеш ли какъв си
мошеник***?
Десетина минути подир това тя съвсем невинно му показа онова, което той явно копнееше да види. След още две-три минути вече се прегръщат, и кой знае защо, той рови из нея, а тя е съвсем, съвсем гола, банският й –
горнище и бикини, зафучен върху акацията. Сред въздишките и звучните целувки
във високата трева в августовския небосвод като тамянен кадеж се
понася притеснен шепот:
– Видя ли?... Видя ли сега какво направи!
Plovdiv, edited on 17 avg. 2024
Илюстрации:
–––
Няма коментари:
Публикуване на коментар