Решат ли да унищожат поколение или цяла нация, първо ви насочват към модел на претенциозно невежество, като ви отнемат възможността, а и умението да мечтаете. Погледайте "нашите" телевизии и преценете: Случайни ли са сламените, разкривени от самовлюбеност лъскави образи на успеха, нахълтали в дома ви! След три-четири поколения промиване на съзнание, имате чиста проба отродници и отрепки с високо самочувствие, които пълнят ефира с празни философски приказки. – Аноним (1947)
22 dec. 2021
ЗА УМЕНИЕТО ДА СЕ МЕЧТАЕ
Разговор с Виктория
– Не виждам за последния четвърт век лъже-демокрация по-унижавано съсловие от учителите. От майка ми Надежда (1925-1988) съм чувал какъв респект към учителя са имали някогашните поколения българчета, в условията на Царство България.
– И аз.
– За учителя им по математика ми е разказвала колко била изненадана, че го вижда във вехти домашни дрехи как копае бахчата в дворчето си в Пазарджик.
– Аз също съм имала респект.
– Сега масово се подиграват на учителите си, но това дали вече са учители в онзи чудесен смисъл на думата "личност със самочувствие, не плах поомачкан човечец, който се озърта на всички страни откъде ли ще го сполетни някоя неприятност".
– Мани! Гадно е.
– През последната си учебна година в пазарджишката гимназия майка ми спечелила голямата награда от училищната томбола, както ми е казвала – виенски модел холова гарнитура с вити крачета и пищна розова дамаска на цветя, диванче и четири стола, а вероятно и маса.
– Ехааа!
– Приключил II курс, през ваканцията се бях заел да възстановя цялата тази хубост. Разглобих столовете и диванчено на части и се захванах да изцикля горния пласт яко застаряла боя, работа бая трудоемка, та ми отне над месец време. Мечтаех столовете да боядисам в нежнобяло, да станат лъскави като порцелан, да сменя прокъсалата се дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми – в избата под етажа на моите родители, и си стояха така около година, до следващата лятна ваканция, че да се заема с боядисването, лепенето, сглобяването на цялата хубосия. И представи си, моят баща мебелистът (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои – странни за него занимания, използвал най-старателно обработените от мен части за... подпалки, изгорил всичко онова, което с мерак бях подготвил. Вареният виенски бук е труден за обработване, розовее като моминско бедро с извивките, характерни за виенска мебел изобщо. И досега ме е яд, като си спомня.
– То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?!
– Вечно усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, пък липсвало му е вероятно вече умението да мечтае. Има и други случаи, когато ме е спирал или мърмореше, когато не е успял да ме спре.Три неща сега ми идват на ум. Първото, имах идея да си обзаведа ателие с панорамен изглед към реката над третия етаж, под покрива на къщата. Бях се вече уговорил за големите плоскости от талашит и куп подробности около преграждането на една третина от тавана, която по право бе собственост на нашите. И ми забрани... Втори случай: в антренцето току зад входната врата бях изнамерил и налепил върху грубия бетон нежни мраморни плочки: розови, сиви и синкави, за т.нар. римска мозайка. Мълчеше си моят баща, а кога се залових с парче шмиргелов камък на ръка всеки ден да полирам площ колкото носна кърпа, пак се разръмжа, и всичко си остана недоработено... Трети случай – в моята стая, където заживяхме с жена ми Ася и двете ни щерки, свалих от рамката двойните прозорци на стаята, изрязах по една от летвите, отнесох оголените рамки на стъклар и стъкларят монтира дваж по-големи стъкла. Стаята светна. Мълчеше си баща ми, а след година, гледам, захванал се да прави същото и в тяхната всекидневна. Ей затова като казвам, за бетонения похлупак, колкото и кощунствено да изглежда, това имам предвид – че след смъртта му имах усещане за бетонен похлупак, който се е отместил най-сетне, и видях небе над главата си.
Та това – по повод умението или склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от единствената триетажна масивна къща в стария пловдивски район Мараша в моя роден Пловдив, майка ми е причината, и той пак се дърпаше и се дразнеше, ама пред нейната женска стихия на рожба от чорбаджийски род нямаше как да не отстъпи.
– Малеее! Това не го знаех. Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.
– Долетя Борис Дявола (1901-1972) от неговия Пазарджик с раздрънкана моторетка симсонка (мотопед), в груби залъскани, изтумбени на коленете панталони и кирлива ватенка на гърба, майка, която му била любимка измежду петте му деца, го заведе да види с очите си къщата. И едва тогава Борис Дявола измъкна от пазвата си увити в стар вестник три хиляди лева, да ги добавят към спестени техни хиляда и петстотин, с лишения събирани, и купиха първия етаж от собственичката Петра Крумова, която задължила баща ми за недостигащите хиляда лева да й поправи и обнови мебелите.
Баща ми беше и против моето учене в чужда София. И пак майка ми е причина да не ме спрат. По онова време той вече работеше сред София, в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ (централния универсален магазин). Имаше си в едно ъгълче бюрце и стол, където приемаше рекламациите (оплакванията) на столичани за стока, произведена в мебелните заводи на някогашна соц. България. Отърчал татко да види резултатите от приемните изпити и се прибира грейнал в Пловдив. Хвалил се на майка ми и колегите, че ето на! – и синът му е сред приетите да се учат в Университета, докато издокарани софиянци кършели ръце, ронели сълзи, че рожбите им не се класирали на приемните изпити.
В онова време приятели му били актьорите Тодор Колев (1939-2013) от Шумен, Наум Шопов (1931-2012) от Стара Загора, и писателят Димитър Осинин (1891-1981) от селце край Вършец: все от артистичните среди на онази София. Зодия Рак, какво повече да кажа за моя баща! След като се дипломирах в СУ-то, години наред ми натякваше: "И що ти беше това учене! Кешки да те бях направил мебелист! Ех, златен занаят е да си мебелист". От пет-шестгодишен ме въвеждаше в тънкостите на занаята, показваше ми как да полирам с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите вече са ни правени на конвейер, а по онова време беше майсторлък – всеки детайл на ръка се правеше: от плоскостите, които замениха по-късно с талашита, до лепенето с туткал на листовете фурнир най-отгоре от разни видове екзотична дървесина – махагон и орех, абанос и палисандър, липа, череша, ясен, дъб. Помня, върху стелажите имаше цели снопове с фурнир със странното име "птичи крак" в работилничката му .
През лятната ваканция между III и IV курс в Университета занемарения им миризлив кенеф, дето усмърдяваше улицата наоколо, превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност човек да се изкъпе. От родителите си поисках само пари да ми осигурят, за да си набавям материали за градежа, за ходене по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профилите и тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения, общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухнята до някогашния зловонен нужник. Рушнах една от стените, изградих я наново, да разширя стария миризлив гириз. Само тогава баща ми дърводелеца мебелист дума не рече, не ме и похвали. Но това не ми пречи си да го ценя и да го обичам, защото не едно и две неща от него съм наследил. Докато бе жив обаче, никак не се разбирахме, все едно на различни езици сме си говорили.
– Нормално.
– Наследеното материално е нищо, мислел съм си. Мен са ми особено ценни нравът му на мълчалив, вдаден в работата си мебелист занаятчия. Наоколо мъжете бяха все докачливи самохвалци, заядливи побойници, пияндета, дембели и мързеливци. Като него досега не съм срещал. Хазяинът ни дядо Коце (Костадин, моден шивач на мъжки костюми), когато обитавахме избата на улица "Ниш" № 4, чух веднъж в неделя кротко да го мъмри: "Абе, Кириле, какъв християнин си ти! Неделя е за уважение към нашия бог и християнска черква, а ти все нещо стържеш, работиш. Срам нямаш ли?"
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 2 uli 2024
Илюстрации: - 1941. Баща ми, калфа в работилницата на Ончо. - 1945. Баща ми, върнал се от фронта в Унгария*.
–––
* Орденът му за храброст от фронта нося винаги със себе си, да ми напомня чий син съм. Двама са мъжете в рода, които са ми еталон за мъж и човек с характер – Борис Ангелов, известен с прякора Борис Дявола сред някогашните пазарджиклии заради лютия си нрав, и баща ми – кротък, доверчив българин, (най-малкият, петият син на данъчния чиновник бирника Георги Бояджиев в Харманли), от чийто майсторлък тарикати се възползваха, сред тях Моис Капон, свекър на твърде известната сред политическия театър след Десети ноември 1989 г. г-жа Мария Капон (1969), властна персона, шеф на някогашното общинско предприятие "Търговия" в Пловдив. От г-н Моис се възторгва известната в медиите книгоиздателка и меценатка г-жа Божана Апостолова (1945). Поканил другарят Моис Капон баща ми да му ремонтира мебелите. В събота и неделя баща ми му свършил тази работа и седнали накрая пред чиния със салатка и две чашки домашна ракия да си оправят с Моис хесапа (сметката). Усмихвал се доволният началник срещу баща ми и такива едни ги редил: "Нали отлично знаеш, че частно да работиш не е законно! Трябва да си ми благодарен, че няма да те издам". Научавам това не от баща ми, от майка ми го научавам, и още в понеделник на следващата седмица цъфнах с бележник и магнетофона UHER на Радио-телевизионния център - Пловдив, в кабинета на др. Капон да взема интервю от великия човек, всъщност да видя как изглежда тариката. Лъскав плешив череп като тенджерата, в която майка ми изваряваше прането в избата ни на "Ниш" № 4, и притеснение в очите му, че не знае кой ме е изпратил именно от него да вземам интервю за търговията в Пловдив, в което и дума не отроних за баща ми. По онова време освен щатен вестникар в младежкия вестник, бях сътрудник в редакцията "Икономика и време" на Радио-телевизионния център , ръководена от фината и капризна Елена Чакалова, но това ходене при другаря Моис си гопоръчах сам, любопитен как изглежда силно уважаван влиятелен наглец в моя роден град Пловдив. Бел.м., tisss.
Мария Капон (1969), https://blitz.bg//mariya-kapon-se-kandidatira-za-prezident_news117814.html
Какво е поезията без любовта?! Първи учител ми бе бедстващият френски студент, скитникът и играч с фалшиви зарове, побойник и убиец Франсоа Вийон (1431-1463...). Робърт Бърнс открих малко по-късно. Преди тях еталон за това що е лирика ми беше флорентиецът Гуидо Кавалканти (1255-1300) с чудесното му "dolce far niente" (сладко безделие). Оказва се, големите поети сродяват нациите, за разлика от обкичваните с незаслужени почести политици или злобен дипломиран тъпанар и лъже-философ от духовния боклук, окупирал медиите на днешния Пловдив.* – Аноним (1947)
Какво е поезията без любовта?! Първи учител ми беше бедният френски студент, вечен скитник и играч на зарове Франсоа Вийон (1431-1463...). Робърт Бърнс открих малко по-късно. Преди тях кумир, еталон за това що е лирика ми бе флорентиецът Гуидо Кавалканти (1255-1300) с неговото "dolce far niente" (сладко безделие). Оказва се, истинските поети сродяват нациите, за разлика от всеки окичван с незаслужени почести самозван бъбрив политик или лъже-философ. – Аноним (1947)
...Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.
Бе хладен нежния й крак
и кръгла малката й гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навяни в тоя таен кът.
Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.
И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
"О, ти, опропасти ме ти" –
ми каза моята любов
Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъга,
и казах: "Тия две ръце
ще ми постилат отсега"...*
22 oct. 1999
МОМИЧЕТО, КОЕТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО
По Робърт Бърнс
С обуща кални посреднощ
в ужасен декемврийски мраз
и в пазвата без пукнат грош
пред беден дом застанах аз.
– Кой хлопа тук на Рождество? –
дочух отвътре нежен глас.
– Не хлопа принц, а същество
премръзнало! – отвърнах аз. –
Ако зависеше от мен,
едва ли бих опрял до вас,
ала след лутане цял ден,
какъв ли избор имам аз!
...Открехна пътната врата,
прекрачих дървения праг
и вътре нагости ме тя
като несретник мил и драг.
Свенливо гледаше ме там;
посгрял се, гледах я в захлас.
Обхванат от внезапен плам,
реших да я погаля аз...
Отвори вехтичкия скрин
постелка да ми донесе,
от гушката си шала син
свали и ме обви с ръце.
Като разбрах, че ме тресе,
от студ, но не от мъжки бяс,
до стопленото си сърце
притиснах я тогава аз.
С оназ, що ми постла легло и приюти ме в тъмен час, макар без знатно потекло, горд рицар се усетих аз.
С коси обви ме, Боже мой! – целувайки ме с нежна страст; макар – пехота, бита в бой, горд рицар се усетих аз.
Превземах тез гърди, корем, премрежил поглед от захлас, гласът й чувах покрай мен и по-щастлив не съм бил аз.
Щом в утрото на път поех към нови друми, с дързък глас до гроб във вярност й се клех... И после с други лягах аз.
Как лъгах я! Ой, как щурях без миг покой и в зной, и в мраз, но само с нея, знам, че бях щастлив обичан рицар аз.
В колибата й някой ден
дали ще се завърна аз
и може би на колене
ще я помоля с гузен глас
да ми прости, но Боже мой,
дали ще бъде тя сама –
красива, тръпнеща от зной,
останала докрай мома?
Ръми вън януарски дъжд
и в бедно някакво селце
сънувам се отново мъж
във мраморните й ръце.
И не, не станах по-богат,
ни славен някога съм бил,
но и на път за Оня свят
ще следвам образа й мил.
Къде е нежното моме?
Не съм я повече видял,
но случа ли се насаме,
за нея мисля си с печал.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 29 uni 2024
Илюстрации: - Шотландският бард Р. Бърнс, 25 януари 1759 г. - Младата жена е извор на трепет в изкуството**.
___
* Реплика към едноименната балада на Робърт Бърнс (1759-1796), вж. http://www.highviewart.com/izkustvo/devoykata-koyato-mi-postla-leglo-4978.html
Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. –Мартин Хайдегер (1889-1976)
Решат ли да унищожат човек (или поколението на цяла нация), първо му натрапват модел за дивашко невежество, като му отнемат възможността и умението да мечтае. Погледайте националните телевизии, преценете случайни ли са разкривените образи на успеха, нахлули през телевизионния екран в дома ви. – Аноним (1947)
15 avg. 2000
ЛИЦЕМЕРИЕТО
Невероятно, китайската роза, която от три-четири дни се накани да извади на показ първото алено цветче, днес сутринта, точно навръх Голямата Богородица, най-сетне е разцъфтяла. Едно денонощие, не повече, и утре разкошният й цвят ще се отрони от храстчето, а днес то грее с цялата си мила хубост. Точно днес. Такива мили празници правят живота чудесно преживяване... Чета в книга на някой си Пол Джонсън* края на есето му за Пърси Биш Шели. Мери Годуин, съпругата на Шели до смъртта му, когато приятел видял сина й Пърси да срича, възкликнал: "Сигурен съм, че като порасне, ще стане необикновен човек!" – и Мери Годуин, напатила се поради ужасния характер на починалия си съпруг, възкликнала притеснено "Дано Господ му помогне да си остане обикновен човек". Авторът на сборника есета под късия надслов "Интелектуалците", доколкото разбирам от първите два-три текста (за Жан-Жак Русо, Пърси Биш Шели и Карл Маркс), въвежда идеята за двойнствения живот и участта на високо надарените личности, възприели ролята да законодателстват, да са съдници и духовни водачи на човечеството, но – от друга страна, в личния си живот са си чудовищни лицемери, ужасни егоисти, наглеци и грубияни. За да си обяснят лицемерието им, хората, които отблизо ги познават (роднини и приятели), ги причисляват към клиничните маниаци, към психично болните, накъсо казано, обикновеният, стандартният простосмъртен е велик в своята обикновеност. Което ми прозвуча в съответствие с част от "Поема за България" от сборника "Кардиф" (самиздат, 300 екз., 1997 г.):
И като обърне взор назад,
какво ли вижда човекът делничен! Тъй мимолетно всичко негово е,
че не можем иначе да си представим този скитник, освен като вечен пътник по грешната земя.
Също и в съответствие с текста "Спокоен" от сборника:
Защото най-после всичко наред е и всичко е ясно: голям е човекът, тъй нищожен,
голям е, в мълчанието си свирепо вглъбен отвъд смъртта – в живота на цялото човечество.
Между другото, що се отнася до "Кардиф", няма да си позволя компромис, че да я забележи светът. Добра основа за самоуважение – да живееш с този дял, който ти е даден, да не ламтиш и да не бълнуваш грандомански. Изкуството върви от видения към действителността; науката – от съществуващото гради видения, и по-конкретно казано, своите хипотези. В този смисъл авторът на т.нар. Научен комунизъм е нямал кой знае колко общо с научното изследване; Маркс защитава, агитира и внушава като поет, публицист и моралист есхатологични** възгледи за човешкия ни род... Твърде разпалено ми звучи, че да го приема за сериозен научен работник. Творчеството му е извън сферата на научността, въпреки че – а защо ли не и точно затова! – се кичи с определението "научно".*** Изобщо, дотук погледнато, англичанинът Пол Джонсън развива позната – и лично моя си – теза за лековерието, за наивността да се приема за висока стойност нещо фалшиво, измамно и маниакално. Това съм го обсъждал в тези записки по повод влиянието на марксизма в болшевишката му версия сред най-образованите слоеве на обществото и съм си го обяснявал това лековерие с липсата на национална традиция след прохождащата родна интелигенция от 1870 г. насам: от Христо Ботйо Петков, който – едва 22-годишен, прегръща Марксовата утопия. Учили-недоучили, без системна научна подготовка са и маститият Пенчо Петков Славейков, и финият Гео Милев, а съвременниците им ги въздигат, като високо ерудирани.
За онази България мога да преглътна с иронична усмивка, обзет от сантиментално родолюбиво чувство, а какво да река за Западноевропейското мислещо общество! И там комай изобилстват глашатаи на Истината от последна инстанция, разни "учители и философи" с оцъклени към Небето очи, самовлюбени лицемери с артистичния им талант, гении на двуличието, възприели познанието от древността преди всичко като средство да се саморекламират сред плебса. Публиката и там пак въздишала с онова велико Иван-Вазово, от шедьовъра на младия Иван Вазов "Чичовци", от новелата за Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза излетяло: "Брей! Много чело, много знай!" – крилата фразичка из устата на Коно Крилатия – сопотски чешит, която може да се отнесе и към редицата шарени-марени разхвалени модни веяния, нахлуващи откъм Западна Европа и Северна Америка на Балканите. Като му отеснели модните парцали, Западът великодушно ни ги дарява като втора употреба за доизносване. Марксизмът в цивилизования Запад не успя да пусне корени, на Изток обаче марксистката илюзия стана основа на мощни свръх-държави от Съветския съюз на поета осетинец Сталин до Китайската народна република на Мао Цзедун и проч. Така модерните за нашенци стихове на Димчо Дебелянов (1887-1916) в превод на френски изненадали френските литературни историци, и онези ми ти там хора възкликнали: "Как?! За вас този поет е връх на поетическото майсторство? Такива стихове и поети във Франция с лопата да ги ринеш!"
16 avg. 2000
Дребни на ръст, грозновати в лице и тяло, силно изпаднали в плен на комплексите си, неадекватни в обществена среда, сеещи злост и обиди изверги в личния си живот и дела, наказание за приятели и роднини, маниаци, жалки, безскрупулни изнудвачи с болестно самочувствие и представа за непогрешимостта си, изобретателни в злото, и всичко това – компенсация за собствената им душевна (не духовна) несъстоятелност. Британецът Пол Джонсън в етюдите от "Интелектуалците" представя т.нар. "гении" от последните двеста години като чудовища, по-точно: нещастни, обладани от демоните си човеци, ала работещи може би по воля Божия в име на човеколюбието. Изкушава ме детайлът за физическия тип и "красота". И това съчетание от висок, прометеевски дух – от една страна, и дребнава, сгърчена, мизерна душица, от друга... И колкото по-ограничени в личния си живот, толкова по-разкрепостени в духовното локомотиви на прогреса, жалки, смешни като човеци, горделиви, самовъзхищаващи се като отварячи на нови хоризонти пред идещите подире им тълпи, поколения – Жан-Жак Русо, Шели, Ибсен, Толстой, Маркс, Жан-Пол Сарт физически са дребнички на ръст. Бих добавил, че мотива за сключения договор със Сатаната, чийто имена: Прометей или Луцифер (носещия светлина) от древността до наши дни е разработвал и Йохан Волфганг фон Гьоте (1749-1832) във философския роман "Фауст", продължен от родения в Любек Томас Ман (1875-1955) с роман за гениалния Адриан Леверкюн "Д-р Фаустус". Във втори абзац на есето за почти двуметровия Ърнест Хемингуей (над 190 см.) Пол Джонсън употребява размишление, което едно към едно може да бъде отнесено към българските днешни интелектуалци: "По-голямата част от живота си те употребяват, превръщайки се, в крайна сметка, в последица от културен колониализъм. Появата на самобитния независим откривателски дух в Америка е реакция срещу раболепието на Ървинг и другите като него". "Културен колониализъм", ето най-дразнещата ситуация, която днешното поколение млади българи би трябвало да преодолява в отношението към собственото национално усещане за чест, независимо от добрините или злото от руски държавни чиновници. Обаче т.нар. цивилизационен избор не следва да избива към възможните други две крайности – слугинско преклонение пред Западна Европа и Североамериканските щати, или креслив див национализъм, шовинизъм от типа на Сръбския шовинизъм, сляп за недостатъците в духовния живот на нацията.
Трезв подход към вътрешнодържавните ни проблеми, ето какво в исторически план ни предстои. Стефан Стамболов едва наченал, Фердинанд Кобурготски и Александър Стамболийски го продължили, но тази линия на поведение отчетливо се проявява и в политиката на цар Борис ІІІ и неколцината политически водачи в буржоазна България – например у бесарабския българин Александър Малинов (1867-1938)**** и Константин Стоилов (1853-1901)*****, на първо място, въпреки провинциалната ни самонадеяност на политически партии или движения на Балканите между двете Световни войни.
Разсъждавам по-вероятно като типичен лаик, но какво ли значение има моето лично самочувствие, когато е очевидно, че по досегашния начин просто повече не можем да продължаваме да се пренебрегваме и да се самоунижаваме. А в този смисъл Русия в представите ни няма кой знае колко общо с действителната Русия; с онази виртуална Русия. С Русия в представите ни предстои да се изясним докрай: дали ще продължим да се държим като провинция на руския манталитет, имперско самочувствие, велика история и мощна култура – или най-после да отстояваме, че сме различни и по съдба, духовност, перспектива. Не ни вреди толкоз Руската политика, колкото унизителното обсъждане враг ли ни е Русия или приятел и брат******. Да приемем тази велика нация и държавата й с всичките странности, да се съсредоточим върху своето, какво лошо има в това?! Обществата на народи с нашия калибър: унгарци, шведи, чехи, словаци, холандци, белгийци, да не говорим за по-малобройните от нас: разни княжества или градове-държавици, и особено да не споменаваме благоденстваща Швейцария..., та надявам се, тези нации не изживяват съмнения и угризения към т.нар. Велики сили, когато следват националните си приоритети.
Защо, заговорим ли за Русия, българите се разделяме на два враждуващи лагера! Проблемът следва да се постави по друг начин – в крайна сметка, кое е по-важно за обикновения българин: Русия или България? И тогава, надявам се, няма как повече да шикалкавят нито русофилите, нито русофобите в България. Решим ли този казус, ще отмре основна от причините за раздвоението ни, като общност, и най-сетне ще се съсредоточим върху това, което сме и следва да сторим за собствената си държава. Гузната съвест на интелигенцията използва разните външни фактори, за да оправдае съвършени недомислия и тежки грехове спрямо обикновения българин. И Русия, а и руснаците са фикция, която днес продължават да експлоатират (за фикцията говоря) като аргумент за малодушието или ожесточението ни едни към други в политическите баталии. Не поставим ли финал на тази тъжна традиция, която се точи над сто години насам, ще се въртим в проклетия дяволски кръг както дванайсетте еврейски племена из Синайската пустиня, заразявайки с невежествена дива страст и идещите подире ни млади поколения граждани на Република България.
Цитираното от Пол Джонсън в "Интелектуалците", чието заглавие в оригинал е "A phoenix paperback", с помощта на англо-българския ми обемист речник красиво си го превеждам: "Някакви си феникси от евтините книги". Ами авторът цитира на стр. 229 някой си Валтер Бенямин, който определял интелектуалеца като персона "с очила на носа и есен в сърцето". Тутакси в представите ми изплува приятелят ми проф. Иван Сарандев от Ямбол (1934-2020)*******, кой знае защо!
17 avg. 2000
Приземявайки, меко казано, образите на т.нар. ярки интелектуалци, Пол Джонсън внушава разочарованието си от съчетанието на гениалното у човека с неумението у гения да се държи като нормален човек. Твърде самолюбиви и податливи на бесове са този вид характери; веднъж изплували над тълпата, държат се като вампир, пият жизненост, съсипват не единствено физическото си тяло, но и съществованието на най-близките си хора. Повечето са самотници, обладани от илюзия уж, че служат на човечеството, ала неспособни да обичат хората до себе си... Навъсени горделивци, самовлюбени маниаци в клиничния смисъл на термина, палячовци, които светът ни приема насериозно. И въпреки… Какви ли щяхме да сме без спомена за тях и техните постижения?
Сякаш Сатаната за сметка на таланта им е обсебил душата им; фаустовци на духа – душевно осакатени, неспособни да възприемат величието да живееш в смирение, да си в скромността. Струпани накуп, съдбите им са илюстрация на морално падение в гигантски мащаби. Какъв е изводът! Дали водят към прогонването на прогледналите за познание Адам и Ева от Едемската ябълкова градина!
Усилията на зоркия английски есеист не смятам за омаскаряване, а като призив към естественост и човеколюбие, които са първо, основно изискване към всекиго от нас, независимо колко е талантлив и полезен за прогреса. Става дума за върховенството на Десетте Божи заповеди. В такъв смисъл "Кардиф" е религиозна книга, независимо че не се смятам за религиозен, това ми иде на ум, като чета чудесната публицистика. Ровя из биографичните сведения за Бертолд Брехт (1898-1956), а съседът – десетина години по-млад от мен, поема със семейството си обратно към Германия, където се е установил от петнайсет и повече години. Завиждам му заради новичката му кола и за пътя, който му предстои, прекосявайки половин Европа. Обожавам дългите самотни нощни преходи с лека кола. Сред щурите ми момчешките мечти беше да пообиколя за няколко пролетни и летни месеца, до към края на септември, в компания на чаровна млада жена европейските градчета и селца покрай магистрала, която води, да речем – до Париж, а после да се спуснем към Марсилия и да се отбием в курортно селище на средиземноморското крайбрежие на Франция, където на миниатюрно на пътната ми карта селище съм кръстил втория от двата си проекта за лирика, готовия за печат от 1999 г. неиздаден сборник с около 80 текста "Порто Фино", продължение на сборника "Кардиф". И да повторя: заради искрящата му модерна лимузина завидях на съседа, че е с жена си и дечицата им. Но той дали знае, че е щастлив? Май, че не знае, понеже гледам, мотае се навъсен. Имал си проблеми със здравето. А и жена му не изглежда като да сияе от щастие. А може би щастието се усеща само когато го гледаш отстрани! Мнозина покрай мен подхвърлят, че съм щастливец, че живея като Симеончо. Точно сега обаче не мисля, че е вярно. Като прокълнат съм с тези мои драсканици. Обърнах се на книжен плъх. Страх ме е да изляза на повече от 300 метра пешком от панелката. От този тип българи съм, за които е лафът: "И до кенефа ходи с колата".
18 avg. 2000
Вчера след 14 часа трябваше да се видя с Re. За съжаление жигулата, върху която положих досега толкова мерак и усилия, за да ми служи за тези наши срещи, прояви характер: отказа да запали, прояви се като отмъстителна любовница, която ревнува от съперничките. Подир час и двайсетина минути бях на мястото на срещата, просто минах оттам и Re. естествено я нямаше. Позвъни ми в четири след обяд, притеснена да попита какво се е случило. Нищо – казвам, жигулата цял час не пожела да запали. Съдбата отредила днес да не се срещаме. От пет до седем със свекъра на Вера, по-голямата от щерките, пихме по бира в кръчмето до училището ми в компанията на внучката Невена. От Райчо научавам, че двете ми дъщери и зетят наели квартира на съседна улица срещу сто лева месечен наем (почти половината ми месечна заплата). Отказвам се да ги разбера; избрали са си нестандартен начин да си доказват колко са независими. На тяхно място обаче, бих постъпил по същия начин. Всеки сам да трупа жизнения си опит. Горд съм, че са ми такива щерките.
19 avg. 2000
Вчера от същото място купих нов акумулатор; цената – пак 52 лева. Старият "нов" акумулатор издържа две седмици след гаранционния срок от година и половина. От същия продавач го бях купил, та човекът взе да ме гледа съчувствено, вмъкна се в задната стаичка, след малко иде: "Лош късмет! Случил ти се акумулатор от дефектна серия". Оказа се, както рече, негов приятел през същата онази седмица купил и той акумулатор от тази партида. "Съжалявам, нищо не мога да направя. Гаранцията ти е изтекла". И се наложи да се бръкна за втори акумулатор в разстояние на някакви си осемнайсет месеца. После пред блока пияният Митю Чомпала ми изръмжа: "Като си имаш братовчедка, дето бачка в пазарджишкия акумулаторен завод, що не отиде там, ами купуваш оттук? Ти си за ебане, кой ти е крив! Щяха да ти изберат от продукцията им за чужбина. Не знаеш ли, че на нашия пазар пробутват само боклуците си". Демек, вината ми е, че съм повярвал. Не е нормално българска продукция да съответства на стандартите за качество. Истина е, че с този акумулатор минах две хиляди километра; галех го като детенце.
У нас, в България, тъй са ни подредени нещата, че българинът е длъжен да гледа с подозрение към всякакъв вид договори, да е готов, че шмекерът може да го измами, и значи, по-харно ти да излъжеш, отколкото да те вземат за шаран. Съседите от най- горния етаж се надпреварваха да се хвалят как четири пъти сменяли новата си чешка автоматична пералня "Татран", от четири години прали в чисто новичка машина. Как ли! Малко преди да изтече гаранционният срок, съзнателно претоварват пералнята – пъхат огромни дебели черги в нея, старите си жакардови килими, докато я блокират и повредят, за да я рекламират като дефектна. "Е-е-ей, ама предпоследната пералня се оказа толкова здрава, мамито й да, че се наложи чрез гаечния ключ върху буксите на електромотора да дам накъсо, че да спре да върти. Яко животно, ма и от тази пералня се куртулисахме!" Това е Митю Дългия. Като го видиш симпатичен, че и тънък, висок, с русоляв мустак, същински благородник от Камарата на лордовете. По същия начин неколцина съседи си бастисват акумулаторите и ходят да ги заменят по няколко пъти с нови. "Три съм ги сменил! – хили се 25-годишният Ивайло Димитров от седми етаж. – Четвъртият се оказа най-издръжлив, ама и него скапах. Няма аз да се минавам, я!"
Видяхме се (като Адам и Ева) с Re., и не беше зле! Ето едно от основните неща, за които си струва да се живее, мисля си сред всичките ми разочарования и унижения, които нашата ябълкова градина ми поднася всекидневно. Живея монашески, да има що-годе ред в този мой живот. Откривам, че подир удари под кръста щастието пари по-замайващо в ноздрите ми като свеж планински въздух. Разгледах и проспектите, които Re. ми донесла армаган от Франция, и общото ми впечатление от тези чудесни картинки е, че животът е разкошен вън и по-далече от България. Ой ти, Сен Тропе!
У нас, в България, така са ни подредени нещата, че българинът трябва да гледа с подозрение всякакъв вид договори, да бъде готов, че шмекер може да го измами, и значи, по-харно е ти да излъжеш, отколкото теб да те вземат за шаран. Съседите от най-горния етаж се надпреварваха някога да се хвалят как четири пъти си заменяли новата чешка автоматична пералня "Татран", от четири години се перат само в чисто новичка пералня. Как ли! Месец-два преди да изтече гаранционният срок претоварват пералнята – пъхат огромни черги в нея, старите жакардови килими, докато я блокират и повредят, за да я рекламират като дефектна. "Е-ей, ама предпоследната пералня се оказа толкова здрава, мамито й да еба, че се наложи с гаечния ключ върху буксите за електромотора да й дам накъсо. Яко животно, ама и от нея се куртулисахме!" Това е Митю Дългия. Като го видиш с рехавия му рус мустак, симпатичен, строен, същински англичанин, или потомствен благородник от Камарата на лордовете. По същия начин неколцина съседи си бастисват акумулаторите и ходят да ги заменят по няколко пъти с нови. "Три съм ги сменил! – хили се 25-годишният Ивайло Димитров от седми етаж. – Четвъртият се оказа най-издръжлив, ама и него скапах. Айде бе-е! Няма па аз да се минавам!"
Видяхме се (като Адам и Ева) с Re. и не беше зле! Ето едно от основните неща, за които си струва да се живее, мисля си насред всичките разочарования и унижения, които тукашната ябълкова градина ми поднася всекидневно. Живея монашески, да има що-годе ред в този мой единствен живот. Откривам, че подир удари под кръста щастието пари по-замайващо в ноздрите ми като свеж планински ветрец. Разгледах и проспектите, които Re. ми е донесла армаган от Франция, и общото ми впечатление от тези хубости е, че Западна Европа постепенно се е превърнала в изложба, където простосмъртното население идва да докосне мечти и блянове. Но то не е истинският живот, ами добре подредена търговска витрина на Рая, дето праведниците вегетират като белезникави силуети, прозяващи се от скука. Тук, на Балканския полуостров, па и малко по на изток от нас, е територия на варварите, джунгла с хищници и жертви в истинския им вид. Ако българите ни крепи нещо, за да оцеляваме, за да не изчезнем съвсем, това вероятно е вбитият в пластовете от цивилизации преди нас тракийски корен, онези митични траки, бриги или фриги, от които сме се родили точно тук.
20 avg. 2000
"Личността е по-важна от абстрактните идеи на идеологическата справедливост"; цитатът е от есето за Джордж Оруел, Ерик Блеър е същинското му име. С Ивлинг Уо и Сирил Конъли, тримата се раждат в 1903 г., починали съответно през 1950, 1966, 1974 г. Та тази мисъл на Пол Джонсън съответства на идеята в текса ми "Енергия", писан в памет и чест на поета и приятеля Михаил Берберов (1934-1988). Откривам аналогии с писаното в "Кардиф", само че "Кардиф" е сборник текстове, макар философският им ключ да напомня за есетата на този твърде ироничен и готин англичанин.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 26 uni 2024
Илюстрации:
- Ироничният, но готин англичанин Пол Джонсън.
- Лятото на 1980. Иван Панев в Стария Пловдив.
___ * "Интелектуалците". Английско издание от 1988 г., българско – от 1994 г. Авторът Пол Джонсън (1928-2023) е популярен английски журналист и историк. Макар да е свързван с политическата левица през младите си години, Джонсън е консервативен историк, получил образованието си в независимото йезуитско училище Stonyhurst College и в Magdalen College, Оксфорд. ** Мистична представа за свършека на света. *** Както агитатор марксист от комунистически род в софийско село из форумите подир Десети ноември 1989 г. се самоопределя като философ антикомунист. Избиване на комплекс ли е или съмнение, подтискано с натрапчивото напомняне "Аз съм философ-психолог! Някой да не ме е забелязал, че съм философ-психолог, дипломиран в Петербург". Горчив и жизнерадостен опит за логично обяснение на света, това е философията, а този е зъл като първоучителя си Маркс. **** Александър Малинов, вж. https://www.bgsleda.com/lichnosti/aleksandar_malinov/
***** Константин Стоилов, вж. https://istoria.bg/463/d-r-konstantin-stoilov
****** За случващото се на Балканите след Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. нашите българи пуснали лаф "България е сестра на Русия, ама Сърбия й е любовницата". ******* Професор в Софийския университет и в нароилите се след славния Десети ноември като гъби манатарки след дъжд "университети" на дълбокия и не тъй дълбок наш роден прованс.
Иван Сарандев (1934-2020)
Когато правех политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991), Иван Сарандев от Ямбол и смолянският художник Любомир Самарджиев (1937-1999), които до онзи момент приемах заради слабостта им към мен за приятели, се отдръпнаха като попарени, щом чуха, че правя вестник, опозиционен на БКП, която тъкмо се беше преименувала на БСП. С това преименуване баш-партайците заграбиха табелата "БСП". Друга партия с това име бе регистрираната на 31 дек.1989 г. с председател Йордан Велков. С фалшифицирани протоколи обаче беше елиминирана не само онази БСП, но и първата у нас след Десети ноември 1989 г., истинската Демократическа партия с председател доц. Илия Кожухаров от пловдивския Висш музикално-педагогически институт (ВМПИ, днес Музикална академия). Вж. БТА: сп. "Паралели", Прес-служба "Куриер", "Експресно издание. Нови политически и обществени сили", 21.ІІ.1990 г.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1600.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
