ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1326.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1326.)

    Пази, Боже, от праведници, изживяващи се като философи! – Аноним (1947)

    28 noe. 1997 

СМИРЕНИЕ 

Повод за това словотворение
е чудесната дума "смирение".
Колко дълго я търсих
и къде ли не –
в писмата и в коша с мръсното пране,
в леглото с бельото и без облеклото,
в прегръдките сладки
и в ученическите мои древни тетрадки,
в старите шкафове,
вмирисани на сяра, нафталин и гафове,
в изгубените безвъзвратно мои илюзии,
ругатни и проклятия, от гняв изхлузени,
в раздели печални и в гневните свади –
както става често, когато сме млади,
но и когато за миг внезапно одъртеем
и не преставаме гадничко да злобеем
в делника и в празника на своя народ,
в глупостта и в бедите на своя живот.

Като ловец, в храстите свит
с нехаен и уж непукистки вид,
свит на четири зад разлистена трънка
край пътечката от постъпки човешки
с внезапни падения и печатни грешки,
и най-често отчайващо сам,
загледан в Небесата, унил, разтерзан,
опитвал съм се да си представя
как някак човекът сам се оправя.
 
И тъкмо открил, че то е у мене,
започваше моето световъртене –
като плондер от страсти издут
се изхвърлях в облаците – луд,
назидавах, заплашвах, сочех с пръст,
горд, обладан от праведна мъст,
призовавах да бъдат осъдени всички
до шия затънали в греха си душички.

О, Боже мой, и някой да не помисли,
че злото с повече злоба се чисти?
Напротив, напротив! Преставах да спя,
обладан от жажда етикети да лепя,
да издавам безапелационни изявления:

жалби, заклинания, хленч, наставления
относно разните му там прегрешения,
ситни и по-едри нарушения на морала,
биех камбаната на съвестта заспала...
 
Докато на самолюбието пред олтара висок
един ден се видях как се правя на бог,
с нозе в калта, с челото – в звездите.
И така започна моето лично падение
с писане на това словотворение,
докато накрая – каталясал, брадясал,
опротивял сам на себе си, озадачен,
открих, че смирението никне у мен,
подава плахо листенца от чернозема
и сърцето ми отвътре нежно превзема.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 uli 2023

- Прекален светец и Богу не е драг.
- Смирението е нещо най-нормално.

–––

* От сб. "Порто Фино" (1999), неизд. ръкопис, стр. 38-39. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1325.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1325.)

 Изхвърлят детството като стара шапка. Забравят го, сякаш е телефонен номер, дето вече не им трябва. Били деца, а после станали възрастни, и какво! Само онези, които порастват и пак си остават деца, само те са човеци. – Ерих Кестнер (1899-1974)*

   12 uli 2000

СОРЕН ЛЪЖЕЦА

В къщурката под големия кестен зелен
в самия край, сред огризките на квартала
самичък живееше Дядо Сорен,
педя душица, две педи – брадата му бяла.

Сбирахме се хлапенцата от цялата махала
да послушаме как дядо Сорен ще ни лъже:
как ходил в далечни земи,
вършел куп щуротии, купища бели,
срещал разни човеци от кол и от въже,
и от невероятно заплетени положения
с арменската си хитрост се измъквал,
надзърнал, да не повярваш, в самия Пъкъл,
приет с пиво "Каменица" от дяволите рогати
и как ги метнал, разбира се, без да изпати.

Друг път разправяше за чудните Райски селения,
за онези там необясними Небесни знамения,
предвещаващи точно това и онова,

което ще се стовари върху нечия проста глава,

или как някому ще му се усмихне щастието

 и ще се събуди на сутринта ужасно богат,

 и ще я кара само на боза, баклава и пасти,

и ще носи костюми от скъп английски плат. 

Подир обяда – вместо да сме си по леглата,
скришом от майки и лели, от бабите
се измъквахме и търчахме пак там,
в онова дворче с огромните кактуси,

цъфтящи веднъж на сто години, 

при Сорен Лъжеца, който шеташе сам.

И значи, шепнешком той ни разправи 

как срещнал на улица "Ниш" веднъж 

ужасно изпусталял и опърпан мъж;

и онзи му поискал коричка хляб.

Бил кожа и кокали, ей толкова слаб,

че Сорен,

 който в онзи случаен момент

най-случайно нямал и залъче хлебец,

изтърчал при бакалина – тоже арменец,

и го помолил: "Таквор, дай малко хляб,

че онзи човек зад дувара отзад, 

като го гледам, душа бере".

И Таквор му рекъл: "Е, ми добре!"

И му дал естествено къшей хляб.

Обаче хлябът, който знаем, е бял,

а хлябът на стиснатия Таквор

бил черен като въглен, и не само това,

бил недопечен, влажен, мухлясъл. 

Какво си ми дал? – изкрещял Сорен Лъжеца.

Каквото си заслужил! – отвърнал хитрецът.

И какво да стори бедничкият дядо Сорен,

с този комат търчи при госта необикновен.

Ала госта никакъв го нямало,

независимо че Сорен крещял, врещял,

подскачал, дерял си гърлото, 

скубел си брадата и белите арменски коси,

заничал зад бурена и сливата до оградата

и зад кактусите, случайно цъфнали на двора.

Същата вечер се извила буря там горе, 

в Небесата над древния Пловдив, 

разтресло се из основи Джендем тепе**, 

развълнувала се земята 

като същинското бурно Черно море,

и от забуления с прахоляк и боклуци свод

треснала светкавица. И Сорен видял

бакалина Таквор да се щура обезумял

по двора,

да кълне насъбралия се случаен народ,

че от завист му запалил милия имот...  

Ей тъй ни омайваше Лъжеца Сорен – 

педя душица, две педи брада,

най-готиния арменец, ако питате мен,

ала що го сънувам като Дявол с рога?!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 uli 2023 

Илюстрации:

- С Ряпов и Митака в готиното кафене.

- Дядо Сорен е действителна личност.

–––

* Любим писател, сценарист и сатирик с невероятно чувство за хумор, пронизващо цялото му творчество за няколко поколения юноши, родени в Европа по време и след Втората световна война, един от най-четените немскоезични автори на ХХ век.

  Роден е на 23 февруари 1899 г. в Дрезден. Известен с творби със социална насоченост. По тази причина е преследван от Гестапо, а книгите му са сред изгорените от нацистите на 10 май 1933 г. в центъра на Берлин и 34-годишният Ерих е очевидец на това. Популярни са книгите му за деца. През 1960 г. Кестнер получава медала "Ханс Кристиян Андерсен" за автобиографията си "Когато бях малко момче". На български са преведени дузина романи, сборници с разкази, включително класиките "Емил и детективите", "Антон и Точица", "Хвърчащата класна стая", "Малкият мъж", "Двойната Лотхен". Ето какво сам пише за себе си в публикувания през 1949 г. текст "Кестнер за Кестнер": "Познаваме хора, които твърдят, че познавали Кестнер по-добре тъкмо от мен: това са няколко приятели, няколко жени, няколко врагове. Ами в своя полза мога да кажа, че прекарахме детството си заедно, посещавахме едни и същи училища, ръка за ръка в добро и лошо трупахме житейски опит, доколкото можехме и доколкото трябваше да натрупаме, той като писател, аз пък само като човек. В края на краищата, най-вероятно, другите имат право. Може би твърде често и твърде дълго съм бил с въпросния хер Кестнер, за да мога да съдя за него – може би ми липсва необходимата дистанция. Защото тъкмо дистанцията опростява нещата, а пък и опростяването е единственият начин да нарисуваш или охарактеризираш някого точно. Не трябва да се взираш от твърде близо в кривия гвоздей, който смяташ да сплескаш с чука, още по-малко си длъжен да го обичаш". В чест на писателя прес-клубът в родния му Дрезден учредява през 1994 г. културната премия "Ерих Кестнер". Умира на 29 юли 1974 г. в Мюнхен. А ето и някои мисли от Ерих Кестнер:

Единствените, които задържат властта, са тези, които жадуват за нея.

Всичко, което приема гигантска форма, впечатлява глупака.

Не можеш да докажеш куража си единствено с юмрук, трябва и ум.

Защо трябва да правим нещата винаги така, както са правени преди!

Действията говорят по-силно от думите.

Който не е работил в чужди земи и не е срещал чуждестранни майстори, не може да се нарече майстор. Трябват да те признаят не само у дома.

Да срещнеш назначен учител, който е роден да бъде учител, е така рядко, колкото да срещнеш на улицата античен герой или слязъл от небесата светец.

Можеш да построиш нещо красиво и само от камъни, стига да ги подредиш по правилния начин.

** Най-високият хълм на Пловдив, по чиято скалиста снага и тесни пътечки между гъсти шубраци момците от бедняшките ни две махалици откъм североизточния му край се катерехме по цял ден като диви козлета. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1324.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1324.)

  Питат що не предлагам за печат, отговарям: От какъв зор? Който желае, и така ще стигне до онова, което пиша. Не съм зарзаватчия, та да наема сергия на Четвъртък-пазара в Пловдив и да крещя там отчаяно: "Наса-а-ам, народе! Тука е ямата!!! Сега е моментът да видите агнето с двете глави и жената с рибя опашка". – Аноним (1947)

   14 apr. 1996

КОЙТО НЯКОГА Е ЗАСАЖДАЛ ДРЪВЧЕ...

Който някога е засаждал дръвче,
поне би трябвало да знае, че
с дръвчето не бива хич да се спори,
а гальовно само да му се говори.

Понеже то ни е толкова крехко,
че въобще и съвсем, и изобщо не бива
да му се пречи да се развива,

и понеже са ужасно и твърде опасни
за него всичките ни мисли нещастни,
с които човекът е така зареден
като автомат Калашников
от първия си ден,
когато се е усетил
засегнат,
обиден,

предаден,
злочест,
изоставен...

А дръвчето къде да отиде,
какво да направи,
нали!

И да не мислите, че не го боли?!
Боли го, разбира се, и още как...
Щом слънце го пърли от зори до мрак,
щом жежкият вятър клоните му превива
или мраз хищни зъби в снагата му впива.

Боли го и когато някое мило детенце
отскубне от него дори и листенце
или сантиментална печална душица
издълбае върху кората му летяща птица
или на себе си и любимата гальовните имена
под сърце, пронизано от летяща стрела...

Който някога е засаждал дръвче,
поне би трябвало да е наясно, че
всичко, което е тук, на Земята,
се крепи върху тревите и дървесата
и в спокойното величие

на този зелен океан
ядосалият Господ е приютен, приласкан.

...А след време,

когато онези там двамата
престанат да идват,
за ръцете си хванати,
и изобщо когато ги няма никакви вече
и Животът ги разпилее далече-далече
един от друг
и помежду им свие антарктически студ...

Тогава дръвчето се вижда застанало
пред издълбания от глупостта им яростен ров
да носи по себе си кръвта и раните
на една отлетяла нещастна Любов.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 uli 2023

Илюстрации:
- Правнучката Виктория през 2016 г.
- С Чечо край Марица, август 1996 г.

–––

* През студентските години пред съквартиранта си от Ивайловград Христо Джелебов (1947), в миниатюрна стаичка върху плешивото теме на столичния Слатински редут, на ул. "Петър Митов" 8, през смях развивах философията, че да достигнеш Олимп, ти е нужно магаре или шерп, който да те качи до света на боговете, които въртят интриги в човешкия мравуняк. Петдесет и пет години по-късно не мога да си се начудя как съм прозрял нещо, което житейският ми опит над половин век по-късно затвърди в представите ми за капризите при всякакъв род оценки за изкуство и политика. Живей като обикновен човек и бъди благословен. Това е!

** От ръкописа за сб. "Порто Фино" (1997), който няма да види бял свят. Бел.м., tisss.