ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1324.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1324.)

  Питат що не предлагам за печат, отговарям: От какъв зор? Който желае, и така ще стигне до онова, което пиша. Не съм зарзаватчия, та да наема сергия на Четвъртък-пазара в Пловдив и да крещя там отчаяно: "Наса-а-ам, народе! Тука е ямата!!! Сега е моментът да видите агнето с двете глави и жената с рибя опашка". – Аноним (1947)

   14 apr. 1996

КОЙТО НЯКОГА Е ЗАСАЖДАЛ ДРЪВЧЕ...

Който някога е засаждал дръвче,
поне би трябвало да знае, че
с дръвчето не бива хич да се спори,
а гальовно само да му се говори.

Понеже то ни е толкова крехко,
че въобще и съвсем, и изобщо не бива
да му се пречи да се развива,

и понеже са ужасно и твърде опасни
за него всичките ни мисли нещастни,
с които човекът е така зареден
като автомат Калашников
от първия си ден,
когато се е усетил
засегнат,
обиден,

предаден,
злочест,
изоставен...

А дръвчето къде да отиде,
какво да направи,
нали!

И да не мислите, че не го боли?!
Боли го, разбира се, и още как...
Щом слънце го пърли от зори до мрак,
щом жежкият вятър клоните му превива
или мраз хищни зъби в снагата му впива.

Боли го и когато някое мило детенце
отскубне от него дори и листенце
или сантиментална печална душица
издълбае върху кората му летяща птица
или на себе си и любимата гальовните имена
под сърце, пронизано от летяща стрела...

Който някога е засаждал дръвче,
поне би трябвало да е наясно, че
всичко, което е тук, на Земята,
се крепи върху тревите и дървесата
и в спокойното величие

на този зелен океан
ядосалият Господ е приютен, приласкан.

...А след време,

когато онези там двамата
престанат да идват,
за ръцете си хванати,
и изобщо когато ги няма никакви вече
и Животът ги разпилее далече-далече
един от друг
и помежду им свие антарктически студ...

Тогава дръвчето се вижда застанало
пред издълбания от глупостта им яростен ров
да носи по себе си кръвта и раните
на една отлетяла нещастна Любов.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 uli 2023

Илюстрации:
- Правнучката Виктория през 2016 г.
- С Чечо край Марица, август 1996 г.

–––

* През студентските години пред съквартиранта си от Ивайловград Христо Джелебов (1947), в миниатюрна стаичка върху плешивото теме на столичния Слатински редут, на ул. "Петър Митов" 8, през смях развивах философията, че да достигнеш Олимп, ти е нужно магаре или шерп, който да те качи до света на боговете, които въртят интриги в човешкия мравуняк. Петдесет и пет години по-късно не мога да си се начудя как съм прозрял нещо, което житейският ми опит над половин век по-късно затвърди в представите ми за капризите при всякакъв род оценки за изкуство и политика. Живей като обикновен човек и бъди благословен. Това е!

** От ръкописа за сб. "Порто Фино" (1997), който няма да види бял свят. Бел.м., tisss.