.jpg)
20 apr. 2023
ПРОЛОГ
Едуард Папазян (1965)*: – По рождение, възпитание и образование съм безкрайно смирен по отношение на Русия. Но от 2014 г. съм безкрайно несмирен по отношение на Путин...
tisss: – Едуард Папазян, баща Ви беше готин мъж, дано не се обръща в гроба, като Ви гледа какви ги ръсите. И не забравяйте, че пловдивчани сме широко скроени!
Едуард Папазян: – Баща ми щеше да се изкефи, не знам вие какъв пловдивчанин сте.
tisss: – Кико (1936-1993) ми беше приятел и е споделял доста лични истории, които едва ли знаете, но дано сте взели от неговата шеговита самоирония и жизненост, които нямат нищо общо със софийския снобизъм и грандомания. Дали да не напиша за нещата, които ме свързват с него и майтапите, на които носеше като същински арменец от Пловдив!
Едуард Папазян: – Нищо не можете да напишете. Може само да си направите реклама на негов гръб. Мнозина го правиха. Че и читава снимка не можете да извадите. Говорете за мен, не за хора, починали преди 30 години. Ама това копейките толкова си можете...
tisss: – В сравнение с баща си сте г-н Никой. Дано не съм прав! Не сте страдали колкото него, това разбирам.
Едуард Папазян: – Аз не се сравнявам с баща ми. Вие очевидно се опитвате да се сравнявате с някого. Ще уточня, че това е от признаците на психическо разстройство, да не кажа болест...
tisss към инж. Тодор Ряпов (1947): – Наистина ще взема да напиша за баща му на това лекенце. Жалко, че синовете често се оказват недостойни за бащите си.
КИРКОР ПАПАЗЯН – ПЛОВДИВСКИЯТ ДОН КИХОТ
За пръв път го виждам на разговор (брифинг му казват сега нафукано) след представление на пловдивския драматичен театър с журналисти от местните медии през есента на 1973 г. и ми се стори надут, преиграващ и самовлюбен, типичен арменец. От него дори режисьорът на театъра не можеше да вземе думата. Имаше период от около две-три години, когато активно сътрудничех на три от редакциите в Радио Пловдив: Младежката редакция на Пенка Калинкова, редакция "ЛИК" на Кико Папазян, най-много – на редакция "Икономика и време" на Елена Чакалова. Публикуваха ми в местния всекидневник "Отечествен глас" есета, та и по този повод Кико, с когото някак станахме по-близки, ми предложи да му напиша ей тъй нещо за нашите пловдивски улици, където можеш да срещнеш както мърлячи, така и хора, "Хвърчащите хора", за които поетът Валери Петров бе писал великолепното си стихотворение:
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук
и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,
и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен "Фиат",
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
Киковият връстник пловдивският художник-график Здравко Захариев (1936-2009) се подбъзикваше с неговата арменска фамилия: "Какво значи Папазян? Значи, каквото "изпапа", става "зян", на което Кико мълчаливо приклопваше очи, хихикаше сам над каламбура на Здравко. Любимото му място за мухабет беше "Кафеза", както наричаха някогашното кафене зад сградата на Радиото. Разположил се като собственик на заведението сред компания майтапчии или прохождащи в журналистиката палета, с широк жест Кико току се обръща към засуканата мома сервитьорка: "За мен нали знаеш, цейлонски чай", което значи да му налее сто грама от любимата му евтина ментичка. Шеташе често и по Главната, нямаше как да не направи впечатление сухата му поприведена фигура посред тълпата суркащи патъци обичайни михлюзи по стъргалото между кино "Балкан" и площад "Джумаята". За първата му стихосбирка от 1968 г. "Отговор" зевзеците пак го емнаха, появи се лафът от пловдивските бохемски свърталища: "Що за отговор са стихове, като никой не е задавал на поета въпрос?" Не казвам, че е бил силен поет, но Кико беше Дон Кихот на фукнята и великодушните жестове.
Озоваваме се двама с него в летен подиробяд в кипро квартално кафене отсам стария жп-прелез, в онази част на някогашния булевард "Малчика", замислена да свързва в общ архитектурен ансамбъл Паметника Альоша и Братската могила с Розариума зад нея. Дотъркаляли сме се с жигулата ми по негово настояване, и както тържествено обяви, на спокойствие да ми разправи дертовете си около двуетажна сграда в Стария Пловдив, в която постройка приютил закъсал сакъ приятел, докато онзи си намери дом за живеене, обаче въпросният сакъ приятел зад гърба му се уредил да купи къщата от Пловдивската общинска управа и една неделна сутрин Кико се събужда от писъка на ужасените врабци, с чиито неугледни гнезда под стряхата си свикнал от ранно детство, откакто се помни. "Какво правиш, бе! – закрещял Кико от втория етаж на вехтата съборетина, която и сега, ако се не лъжа, се мъдри вляво току над стълбището за към Стария град – над северния изход на Тунела. – Защо ми гониш врабците?" "Щото полза от тези пилета йокму! Само дето курешки ми серат" – отвърнал пресният сербез собственик на съборетината и с дълъг сарък (прът) продължил храбро да разрушава врабчите гнезда. "Опитах да напиша стихотворение, нищо не излезе – завърши съкрушен Кико, – може би защото съм много навътре в тази дива история, че да мога сносно да я опиша. Опитай и ти. Ето, давам ти идея за стих." Та ей го някогашния ми опит да му изпълня желанието...
ВРАБЦИТЕ НА КИКО ПАПАЗЯН
и аз пораснах с техния цвъртеж,
бях млад и буен, дето му се вика,
с чешит такъв и времето ще спреш!
Мотаехме се гладни, диви, горди,
момци от кал и ведри небеса –
ту дърт пергиш по Главната ни гони,
ту по моме подсвиркваме с уста,
пикираме над пъстрите сергии,
отрупани с пищялки и пиринч,
или си търсим някого да бием,
да мерим сили с мачка и челик,
на джамини до късно да играем,
консерви да взривяваме с карбид,
да шепнем на уше най-мръсни тайни,
мъжът с които расне тук честит.
Еврейчета, арменчета – бродяги,
а в пазвата ни – жилка, лък, стрели;
понякога се случва и с тояги
да ни пердашат хора скучни, зли.
На онзи Пловдив покрай Джумаята
ний бяхме най-обичните чеда,
родени да се скитат край реката,
и по тепетата на свобода.
Историйо, за нас не ще разкажеш,
че и в смъртта останахме си тук –
напук на хора разни безобразни,
на всеки властник в този град напук.
Човек се показва в истинския си лик понякога в един едничък епизод. В тази бая лична история са замесени двама известни на местната публика поети: Киркор Папазян е единият; другият, чието име няма да споменавам, познаващите Пловдивските потайности и страсти би трябвало сами да се досетят кой е. Истината е, че няколко пъти общинарите предлагат на Кико и семейството му жилище, но завалията все се надявал на нещо по-така, не някаква си маломерна панелка, пък и спомените от детството здраво го държали за гушата в жалката съборетина, останала от родителите му като дамазлък, като мил наследствен имот, макар и от сградите на общинското предприятие "Жилфонд".
Хвана ме май за по-близък този чудак арменец и от един момент насетне взе да ме въвежда в личните си дертове. "Знаеш ли ти как наказвам жена ми?" – пита ме веднъж. – Не й ям манджите, гладувам. И тя много страда." Така чух и за флирт между жена му и известния в онези години столичен поет Владимир Башев** – късокрак пухкав дебеланко, който на всичкото отгоре документирал прелюбодеянието в стихосбирка от 1964 г., "Магазин за часовници". Ето го по-долу изобличителния документ, който за жалост се оказва отлично любовно стихотворение, за ужас на клетия съпруг.
НОЩ НАД ПЛОВДИВ
Ах, тия тепета, тия пет облака,
легнали на червените керемиди!
Ти не беше ни срамежлива, ни опака -
просто искаше никой да не ни види.
И изчезнахме в най-близкия облак двамата.
Едни стълби ни грабнаха към звездите,
а зелените шумки разбиха тайната
и със сенки затрупаха трайно следите.
Ние плувахме над града и се чуваше
как си бъбрят вечерните минувачи.
Закъсняло момиче на хазайката чукаше.
Татък глъхнеха стъпките виновати.
В дворче мъж и жена поливаха пиките
на повехнало градинско мушкато.
Стар хлебар от пещта изваждаше питките
и ги милваше като тежки монети злато.
В будна клиника пъшкаше някаква малка.
и с последни сили сънуваше пролет.
В мрака стенеше самолет и една майка
небесата проверяваше с поглед.
Накъде ме изведе? Нали трябваше
да не си навличаме лоша слава.
Ти спокойно в мойте ръце отслабваше.
Аз сияех, че си такава слаба.
И сто хиляди души ясно чуваха,
как почти над техните керемиди
двама влюбени празнично се целуваха
и се радваха, че градът ще ги види.
Любовта връщаше на закъснелите времето,
връщаше слепите самолети от полет,
извисяваше в смело растение семето,
обещаваше питки, обещаваше пролет.
И с понятна печал, че са толкова кратки
тия мигове близост, тия нощи лъчисти,
на върха ний осъмнахме като светещи капки,
като ясна роса невинни и чисти.
Общинската ни управа бе побила метални колчета на три-четири метра едно от друго, свързани с дебела желязна верига откъм северния изход на Тунела, та чак до Чифте баня. И нехайният Кико, прибирайки се през Капана, вместо да мине през подлеза към Стария Пловдив, най-редовно нарушавал правилника за движение на пешеходците. Хайде де, те ще му кажат откъде да мине за към дома с врабешките му гнезда! Подпийнал в мухабет с харни приятели в бохемското им свърталище "Кристал" над Джумаята, една вечер тъй се оплел в онези ми ти там вериги и колчета, че се контузил – потрошен лакът, две ребра тоже. Закърпили го медиците от ортопедията на някогашния бул. "Карл Маркс", и за да зараснат правилно кокалите, опаковали го в гипсов корсет от кръста чак до шията с изпъната високо ръка, подпряна с двайсет санта дръвце. И тръгна из пловдивската Главна новият лаф на зевзеците, дето само това и чакат. Ненавикнал до онзи момент да поздравява, сухият прегърбен арменец къде се мерне из Пловдив, онези отдалече вдигат ръка за поздрав и му се хилотят гнусно: "Арменският господ те наказа два месеца да отдаваш за почест на всеки срещнат. Бог забавя, обаче не забравя!"
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
* Едуард Папазян (1965),
вж. https://www.168chasa.bg/article/5313858
** Вж.
https://archives.bnr.bg/vladimir-bashev-v-bitka-za-vremeto/ Бел.м., tisss.
.jpg)
