ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1193.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1193.) 

  Нямам нищо против претенциозни стихове, в които, казват, се криело изящество. За мен действителният живот с всичките си странности и склонност към грехове, е нещо много по-ценно от "изящните словесни бродерии". Не понасям позьори, простичко е. – Аноним (1947)

  6-7 uli 2006 

КУЛТУРНА ДИСКУСИЯ

1.

  bogpan (Божидар Пангелов, 195...) Случаен минувач за култура

  06.07.2006 07:44 [Re: tisss]:

  Единствената причина да се появя в една чужда тема, в един чужд монолог е споменаването на името ми или цитирането на някаква моя мисъл, която обикновено е извадена от контекста. Елементарната етика предполага да не се намесваш или да прекъсваш чужди диалози или монолози, както е това в конкретния случай – и то от позицията на мнимо превъзходство, още повече и да даваш оценки. За съжаление, в определени среди, които за удобство бих нарекъл пеещи, това не само не е присъщо, но и точно обратното – налице е грубо, безпардонно вмешателство и оценки на неща, твърде далечни за подобен род поетическа сетивност и разбиране. Менторският тон е категоричен, думите тук са груби, от типа "влачене по корем" и изреченията запращат изненадания автор обикновено на майната си. Характерното в подобни изказвания е липсата на анализ, липсата и на опит за диалог, липсата дори на опит за елементарно човешко разбиране. Различните са стъпкани в калта и ура, музиката свири... Питам се тогава, това ли е примерът на поколението и що да се учудваме от нелицеприятни (**) примери у по-младите, когато те вече са квалифицирани като "младите хищници"***?! Еднаквото предполага еднаквост, резкият тон – рязък тон, око за око или зъб за зъб. Светът се върти и нищо у човека не се променя, така ще остане, докато не се приеме не на думи, а да се изживее, да се обърне в същност, че "Всичко е Любов".

___

*.https://newasocialpoetry.com/2018/09/01/bozhidar-pangelov-lishenite/ & http://e-sustnost.com/2016/05/12/%D0%B1%D0%BE%D0%B6%D0%B8%D0%B4%D0%B0%D1%80-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F/ 

 ** Между другото, "нелицеприятно" (от руски) означава: безпристрастно, непредубедено. 

*** "Младите хищници" е надсловът на поредица от няколко десетки есета, които публикувах в популярен интернет-форум със седалище в Чикаго, САЩ. Бел.м., tisss.

2.

  tisss (Георги К. Бояджиев, 1947)

  06.07.2006 18:46 [Re: bogpan]: (цитат)

"...Характерното в подобни изказвания е липсата на анализ, липсата на опит за диалог, липсата дори на опит за елементарно човешко разбиране. Различните са стъпкани в калта..."

  Представяте ми се дотолкова уязвим, че разбирам: споренето – ако въобще има някакъв смисъл – ще ми отвори проблем как да не Ви нараня повече от това, което съвсем неслучайно сторих. Да, стиховете, които пишем, коренно се различават. И какво от това! Ако има нещо, което заслужава някакъв вид дискусия, вече за трети или четвърти път го обявявам – това е стилът. Но Вие отложихте този диалог.
  Готов съм да Ви се извиня. Знаете, предполагам, онази нашенска приказка: "Само мома, дето не се е хванала на хорото, само тя не е била щипана". Да, готов съм да Ви се извиня! Изкуството (литературата – на първо място) е борба не за тщеславие, а за възможността да се разговаря за нараняващия, жесток понякога, но и въпреки това изкусително чуден живот около нас и у нас. Този стил крие редица опасности и драми от личен характер за твореца, ала какво всъщност представяте Вие? Уважението ми към съзерцателното, към нежните акварелни зарисовки на кротост и смирение мигом се изпарява, когато обърна очи към кощунствата и хаоса, които ни заливат отвред, и на първо място – от медиите в днешна България. Нима предпочитате изкуството като салон за галантни обноски и възпоминания от виртуална хармония в древността?

  Да употребяваш таланта си заради бягство от действителността – е, това трудно го разбирам! Повтарям, не смятам повече да Ви наранявам; и ще гледам да не го сторя оттук-насетне. Имате сериозни основания да ме вините, нямам право да Ви се сърдя, защото съзнателно съм Ви предизвикал. Ако смятах позицията Ви за несъстоятелна или таланта Ви за бледичък, просто не бихме водили този диалог. Доста са и нещата, които харесвам сред Вашите работи.
  С уважение и в очакване... tisss

3.

  bogpan (Божидар Пангелов, 195...) Случаен минувач за култура  
  07.07.2006 08:32 [Re: tisss]: (цитат)

  “…Изкуството (литературата – на първо място) е борба не за тщеславие, а за възможността да се говори за нараняващия, жесток понякога, и въпреки това изкусително чуден живот около нас и у нас….”

  Започвам от точката, където мненията ни се припокриват, с няколко бележки преди това, касаещи начина на комуникация в мрежата.

  1. Прието обръщение в Интернет е на "ти", не на "Вие". Лично аз нямам възражение и по двата начина на обръщение, но "Вие" или "г-не – г-жо" се приема като негативно отношение към събеседника. Мога да посоча пример веднага, ако желаете.

  2. Теми, като Вашата, стават тромави и нечитаеми поради многостранничния (?!) си характер. На това Ви беше обръщано внимание и Вие би следвало да знаете, че всяка медия си има специфика, с която следва да се съобразявате. Модераторът накрая ще заключи темата, понеже започва "да тежи". Интернет е бърза информационна среда. Позволявам си тези бележки, понеже сте нов изглежда в този вид комуникация и не е имало кой да Ви информира.

  Моите уважения към това, че имахте доблестта да признаете умисъла във Вашето държание. Същата, за съжаление, не се среща толкова често. Колкото до специално извинение, това не ми е нужно, предпочитам спокойния добронамерен и разумен тон, характерен за цивилизованите хора. Разработена е – във фантастичната литература предимно, теорията за контакта. Контакт се осъществява – резултатът е съжителство на различията или унищожаването на различния, или пък контактът не е възможен – различните се разминават, без да се срещнат, или разликата им е толкова голяма, че единият "не вижда" другия или не проявява интерес към него. Лично аз предпочитам в случаите, когато разликите ни са много големи, да подмина, пред алтернативата на безсмисления спор, който единствено води до късане на нерви, до нелицеприятни (?) обиди. В такива спорове не се ражда нищо... Новото е продукт от обмяната на идеи от добронамерени и информирани хора. Като вметка – това е според теорията за т.нар. "справедлива цена". Идеите са също специфичен вид стока и такава цена бих платил с удоволствие. И за да не стане прекалено дълго, предлагам да откриете друга тема, където да обсъдим въпросите за стила, литературата, реалността, езика или каквото там се получи, като за онези, които се интересуват, може да се поставят линкове към предходните Ви теми.

  Като край на моето участие в настоящата тема, Ви пожелавам добро здраве и други интересни произведения, които да имат възможността да бъдат видени от читателя.

  С уважение*

Пловдив – европейска столица на културата

Plovdiv, edited on 21 fev. 2023

Илюстрации:

- Януари на 1988 година в Банкя.

- Божидар Пангелов (1959), поет.

–––

* Божидар Пангелов. Някои от стихотворенията му са преведени на италиански, немски, полски, руски, китайски, турски и английски и се публикуват в сайтове за поезия, антологии, периодични  издания по целия свят. Той е един от участниците в германския проект "Европа... поема" Europa ein Gedicht. Castrop Rauxel ein Gedicht RUHR 2010 и в проекта ”SPRING POETRY RAIN” 2012 г. в Кипър. Вж. https://novasocialnapoezia.eu/2016/11/04/bozhidar-pangelov-anemonna-poeziya/ 

   БИБЛИОГРАФИЯ: 

  Божидар Пангелов - Облаци

Редакционна бележка: Гробът на света е затворен и в студената събота на есента чакаме Душата на Слънцето. Облаците изтръгват небето като сърцето ни в новите стихове на редактора на списание „Нова асоциална поезия“ Божидар Пангелов.

  ***
  облаци болници памуци
  изтръгват облаци небето
  тъй както жив памук
  кръв от топла рана
  хей вие с обоняние на
  млада хрътка
  да
  болката мирише лошо
  и все пак всичко ти остава
  копнежът по звездите

  ***

  В слънчева мантия

  заспиват душите.
  На земята се връщат
  завинаги,
  да успокоят времето ни
  забързано.
  И ако някога
  на хълма зелен,
  обграден
  от чиста река,
  се събудите –
  протегнете ръцете си
  с длани нагоре
  и ще усетите
  потоци от златни искрици…

    ***

  Душата на Слънцето.
  паднало дърво
  в затворени води
  извлича бялата омая
  градина
  слънчев лъч

  ***

  /на А. Л./

  Вълна от тишина и звуци…
  По сипеите със камъни най-бели
  се изкачвам.
  Не съм уплашен.
  Не съм и устремен.
  От ръката с пръсти изкривени,
  като изтичащото време
  се сипе семето
  във черна пръст – земя уханна.
  И няма мисъл.
  И гробът е затворен.

  ***
  пиша
  от ляво на дясно
  с гумичка пиша
  остава
  чисто и бяло
  белият лист

 Списание "Нова асоциална поезия", бр. 24, ноември, 2019 г.

** ЛИРИКА СПОРЕД НАЙ-ПРЕСНИТЕ ДУХОВНИ ЕВРОПЕЙСКИ ЦЕННОСТИ

      облаци болници памуци

    изтръгват облаци небето

    тъй както жив памук

    кръв от топла рана

    хей вие с обоняние на

    млада хрътка

    да

    болката мирише лошо

    и все пак всичко ти остава

    копнежът по звездите

   И МИ ИДЕ НА УМ ПАСАЖ ОТ "ЧИЧОВЦИ" НА ВАЗОВ, ИЗ РАННИТЕ МУ БИСЕРНИ НОВЕЛИ:

  ...Но особно любезно се разговаряше Варлаам Копринарката с Кона Крилатия, съседа му през барата, който все повече заприличаше на бъчва, обута в гащи, отколкото на хвъркато пиле. Седнеха, например, лятна вечер, по месечина, на праговете си, гологлави, по риза и бели гащи, обути на босо, и захващаха да си бъбрят мирно за това или за онова, за политиката и за кокошките или преждата, или за луната. И Коно Крилатия (Боже мой, какъв крилат!) пухнеше дим от цигарето право към небето и речеше:

   – Виж това, месечината, Варлааме, ще да е нещо голямо. Дали е живо нещо? Санким, ако му гледаш лицето, мяза на живо... но кой знае пак.

   Варлаам метнеше тих поглед към небосвода и речеше:

   – Може да е живо, може да е мъртво, всичкото е умишление... Виж тая бара. Ако една мравунка се спре при нея, ще каже: море е, ти ще кажеш: бара е, а Фарлаам ти казва: море е! Чудесата Господни са чудесни.

   А Коно Крилатия се позамисли и пак запита:

   – Ами ако би да падне въз нас... тъй както стоим... а? Страшно!

  Тогава Варлаам отговаряше:

   – Не пада.

   – А ти вярваш ли, че тя е звезда? Нашия копелдак това го учат в школото, протестантин цял.

   – Звезда ли? Звездата си е звезда, но пророци – и учени, и благородни, според писанията, както писували, така са го нарекли, и така си е било от века до века: "Солнце позна запад свой". Каква ти звезда, какво ти удивление!

   Коно Крилатият се пак задълбочаваше в астрономически разсъждения и с вида на една възклицателна влазяше у тях си, като пришушнуваше: "Много чело, много знай". 

Бел.м., tisss.. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1192.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1192.) 

 Както отделните нации, тъй и вкупом всички ние – жители на планетата, съставяме едно цяло, един организъм, който крепне или боледува; и когато някой бере душа в другия край на света, ако си внимателен със себе си, и у теб нещо в същия този миг бере душа. – Аноним (1947)

  5 jan. 1991 

РЪЦЕТЕ ДА СПЛЕТЕМ*

Ръцете да сплетем, да ги изтръгнем
от тиранството на джобовете прашни,

на тез торби със сребърни пари
за черни дни...
Ръцете ловки,
ръцете дръзки,
наедно с ръцете нежни,

отпуснати върху меката косица
на детенцето,
ръцете, дето ножа точат, 

дето го забиват,
ръцете – казвам – да обединим
и да изчистим
оборите на Авгий, дето дреме скрита
ръждата на омразата,
ръмжи и хапе от снагата
на народите.

Ръцете – казвам, – не ума
и не сърцето...
В ръцете ми е цялата надежда.

Че твърде
възгордява се умът
и се самозабравя,
в пищни замъци обича да лежи.
А на сърцето трудно се разчита,
че конче без юзди е то –
в зеленото поле
след ветровете тича.

Ръце!
Ръце работни, потни длани –
мазолеста повърхност прогорена,
в теб ми е надеждата.
И чувам химна
на хилядите пръсти, свити във юмрук!
И се нарежда най-отпред,
разбира се,
умът. И плаче най-отзад,
естествено, сърцето...
от щастие или от страх,
не ми е дадено да знам.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 fev. 2023

Илюстрации:

- 1969, София. В студентската квартира.

 - Жан-Жозеф Перо – "Отчаяние" (1861).

–––

* От сб. "Кардиф", самиздат в 300 екз. тираж от 1997 г.

** Жан-Жозеф Перо (1819-1876) е френски скулптор. По време на Втората френска империя ни един скулптор не се е радвал на по-голям респект. "Мраморът на Perraud, Le Desespoir (Отчаяние)" е най-висш успех сред творбите му. Скулптурата от 1869 г. е изложена с.г. в Парижкия салон, след като е приета с всеобщо признание гипсовата й версия за Салона през 1861 г. Фигурата, седнала на земята мъжка фигура, е алегория за трагичното състояние на човешкото съществуване тук долу, на земята. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1191.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (1191.)

Всичко наше е временно, любезна, и всички ние временно сме в този хубав свят, а от всичко нетрайно най-завладяваща е плътската любов помежду ни. – Аноним (1947)

  23 oct. 2012 

ВАСИЛ*

  Васил седи на трикрако столче под асмичката. Слънчевите лъчи косо бият от юг и русата му коса, току-що измита и влажна, блести. Препасал се е с хавлиената кърпа през кръста и позарасналата рана малко над пъпа розовее. Като натисна полечка с два пръста, в едното й крайче се появи мътна капчица. Последните седмици, кажи-речи, я беше забравил, не го болеше, но тази гной хич не ще да е надобре.

  Февруари, небето се избистрило, синьо посиняло. Планините далече на юг се не виждат – от омарата ли, от мъглите по склоновете им! Завет е в дворчето, оградено от висок кирпичен дувар, и кокошките се разхождат из вчера прекопаната градинка. Чува тяхното ко-ко-ко, изпълнено с доволство, чува и мъжката гугутка, кацнала върху изкорубената стряха да вика ешчето си. Обяд, а не е гладен. По някое си време някой се сурна като сянка иззад къщата и ей го Маньо, носи пръстена купичка пчелен мед.

  – На! – вика, – да си направиш шербет, и раната намажи, ама тъничко. Медът е илач за таквиз пущини.

  – Колко пари чини? – поглежда го изотдолу.

  – Ба! Ти да си здрав! – махна с ръка Маньо, муха като че пъди.

  – Що ти е таквоз името?

  – Знам ли! Попът тъй ме кръстил: Еммануил.

  – Свършиха се българските имена.

  – Че да не съм го аз избирал!

  – А децата?... Рожби имаш ли?

  – Петко, Иван, Драго, Тодор, Божана...

  – Драго... Божана... Харни имена. Хубави имена!

  – Ами ти дяца имаш ли си?

   Престори се, че не е чул. От къщата излезе стопанинът:

   – Що става?

   Без да се обръща, рече:

   – Нищо. Говорим си.

   И Маньо взе да си тръгва, а той става да поеме ризата. Занавлича я. Малко длъжка му иде, възширока в раменете, ухае на сапун и ендрише. Усмихва се, ала само с очи.

   – Па язе ше зема твойта кошуля – казва стопанинът.

   – Малка ще ти доде.

   – То да й кусур! Като наминеш къде нас тъдява, пак ше меним кошулите.

  И си влиза вътре у тях си, а Васил отива да свали потурите от простора. Изтърсва ги, обръща ги, че досега са били наопъки – да ги напече слънцето, пъхва се в тях, па окача хавлията да съхне.

  Миналия октомври писа до заможен нашенец отвъд Дунава: "Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, иска да бъде човек..." Сега, като наближават март, април и замириса на пролет, спомня си среща с един от роднините, мъж на средна възраст.

   – Майка ти изнемогва горкана – въси се онзи.

   – Аз що да сторя! – пресрещна го с дума.

   – Па погрижи се! Син си й...

   – Други са ми мен дертовете.

   И човекът не посмя нищо повече да рече, само поклати глава и си отмина по пътя. Спомни си ей тъй, както кротко си седеше и се вслушваше в света наоколо. А отвътре се показа щерка му на стопанина.

  – Гозбата е турена! – изчурулика и се връцна на пета, та чак плитката й изсвистя. И отгоре на плитката – червена панделка, ама таквази, мънинка, мило да ти стане.

  Позасмя се, тръгна подире й.

  Хапна надве-натри, па се залости в килерчето да проверява онези книги, дето му ги проводиха по едного от съседното село. В паница беше заръчал да му турят бобени зърна черни и бели. Наметна върху си дебелата два ката аба с подплата от овча кожа. Тежка бе дрехата, с качулка хем, дълга до подколене, та тежеше; и той се сгуши в нея като в хралупа.

  През пенджерчето слънчев лъч се провря там, де е положил тефтера.

  Провери, какво провери. Написа върху хартия що да сторят по-сетне, отде да дирят каквото им дотрябва, към кого да се обърнат.

  Не ги знае що за човеци са, ала сметките им чисти бяха. Ни едно черно зърно не се наложи да употребява. Обаче неопитни бяха, това личеше. Заръча им да не си пишат накуп имената, ни длъжността, нито занаята. Само имота си да отбележат и кой какви животни има и що може да свърши, кога дойде ред да вдигат "сватбата".

  Дорде сколаса, възкъсият февруарски ден превали, скърши се, оттече се на запад слънцето. Светеше, ама мижаво, та се наложи да палне газеничето.

  Надвечер рече сбогом със здраве на стопанина, на щерка му, па тръгна да си ходи. Учудени бяха, че не остана да пренощува поне. Добри хора, кротки хора. Невястата се споминала, затова предпочете тази къщурка, че женурята не могат езика си да държат зад зъби. Пък момичето – младо, хубавелка, същинска прасковка...

  Мислеше си за туй моме, за дяволитите му пъстри очета, докато възлизаше сам из последните бахчи и дворове и докато пое нагоре по скалистата пътечка сред сухите шубрачки на глога. Па му дойде изотвътре песента самичка на устните. И ей го, стъпя и пее. Месечината – такава едра, като калайдисана медна тепсия лъщи сред небесния свод, дига се, катери се бавно нагоре, та и песента му сякаш обкрайчва със сребърен ширит и вапцани гайтани като в нашенска шевица от момина прикя.

    ПОСЛЕСЛОВ

 Преобърнах си шкафовете да търся любимата му песен. Уж я имах нейде записана, но така и не я открих. Беше нежна, навяваща печал закачлива песен за момата, която, да-а, за момата, която... Представят ни го като да е от гранита изсечен, пък бил и той като нас от плът, много повече човек, че да го усетим не толкова с ум, а със сърцето. Историята на нацията е низ от събития и низ от личности. Личностите правят лицето на нацията, събитията рисуват народната съдба. Наскоро в интервю по телевизията полумъж-полуюноша каза: "Народ, който не си знае Историята, не заслужава да има бъдеще". Писателите ни от Вазов насам длъжни се чувствали да изградят Пантеон от образи величави на българина, но кой знае защо повече склонен съм да хващам вяра на публицистичната ярост и страст у простоватият уж летописец Захарий Стоянов.

  Смятам, нам, българите, точно в днешното време на нагло и пошло отродничество, паническо бягство от всичко българско, от Отечеството, време на подлост и дивашки грабеж, ни липсва не героическият запев, не и автентичното свидетелство за живите герои с техните залитания и страсти, колкото мимолетно макар докосване до онази и нежна, и страшна в своята естественост, така рядко срещана в модерните ни днешни времена сила на духа, която българщината изплискала в снажните горди фигури на националната ни митология именно чрез всекидневния най-обикновен и дори скучен на пръв поглед делничен живот.

  Опитвам да оживя личната си представа за тези хора, без да снемам ореола им, но като се престорвам, че не го забелязвам. Защото те не ни са спуснати от Небесата, а са се пръкнали на света, развили се, израснали помежду такива, каквито сме всички ние – унижените и оскърбените, все още тук оцеляващите обикновени българи днес. Писан е послесловът през февруари 1997 г. и не бих променил буква в него. Странна е недомлъвката около Левски – имал ли е женски образ в сърцето, нямал ли е! Не го виждам фанатичен мъж, аскет и отшелник, отрекъл се от най-сладкото на живота, от любовта. Оцветеният пасаж в настоящата историйка е точна реплика на Апостола от писмо, която реплика отвори пред мен друг един, много по-интимен поглед към този велик Българин и строг наш учител.*

Пловдив – европейска столица на културата

Plovdiv, edited on 18 fev. 2023

Илюстрации:

- Васил Левски преди обесването.

- Българско девойче от Родопите.

––––

* РОДОСЛОВИЕ

  Васил Левски е наследник и представител на стари карловски родове: Караиванови по майчина и Кунчеви по бащина линия. Сред предците му са храбри и непокорни българи - Драгой, Видул, Кръстил, Върли Гюро, Иван Тахчиев, Генчо, Васил Караиванов. Дядото на Левски по бащина линия Кунчо бил бояджия, имал пет, а пък по други сведения – седем рожби, които оставят потомство. За родствениците на Васил по майчина линия... За основател на рода се сочи Кара Иван Тахчиев – майстор на чешми и калдъръми. Дядото Васил Караиванов отглежда осем деца: четирима сина и четири щерки, сред които е и Гина – майката на Левски. Женитбата на Иван – син на Кунчо Видолов, и дъщерята на Васил Караиванов, сродява два славни рода в семейство, от което са се родили братята Васил (1837-1873), Христо (1840-1870) и Петър (1844-1881), и сестрите Яна (1835-1913) и Мария (1847-1851). Случаен факт ли е, че кончината на Апостола отбелязваме не на точния ден 18 февруари, а ден подир това, независимо от историческата истина? Бел.м., tisss.