ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1192.)
Както отделните нации, тъй и вкупом всички ние – жители на планетата, съставяме едно цяло, един организъм, който крепне или боледува; и когато някой бере душа в другия край на света, ако си внимателен със себе си, и у теб нещо в същия този миг бере душа. – Аноним (1947)
5 jan. 1991
РЪЦЕТЕ ДА СПЛЕТЕМ*
Ръцете да сплетем, да ги изтръгнем
от тиранството на джобовете прашни,
от тиранството на джобовете прашни,
на тез торби със сребърни пари
за черни дни...
Ръцете ловки,
ръцете дръзки,
наедно с ръцете нежни,
за черни дни...
Ръцете ловки,
ръцете дръзки,
наедно с ръцете нежни,
отпуснати върху меката косица
на детенцето,
ръцете, дето ножа точат,
на детенцето,
ръцете, дето ножа точат,
дето го забиват,
ръцете – казвам – да обединим
и да изчистим
оборите на Авгий, дето дреме скрита
ръждата на омразата,
ръмжи и хапе от снагата
на народите.
Ръцете – казвам, – не ума
и не сърцето...
В ръцете ми е цялата надежда.
Че твърде
възгордява се умът
и се самозабравя,
в пищни замъци обича да лежи.
А на сърцето трудно се разчита,
че конче без юзди е то –
в зеленото поле
след ветровете тича.
Ръце!
Ръце работни, потни длани –
мазолеста повърхност прогорена,
в теб ми е надеждата.
И чувам химна
на хилядите пръсти, свити във юмрук!
И се нарежда най-отпред,
разбира се,
умът. И плаче най-отзад,
естествено, сърцето...
от щастие или от страх,
не ми е дадено да знам.
ръцете – казвам – да обединим
и да изчистим
оборите на Авгий, дето дреме скрита
ръждата на омразата,
ръмжи и хапе от снагата
на народите.
Ръцете – казвам, – не ума
и не сърцето...
В ръцете ми е цялата надежда.
Че твърде
възгордява се умът
и се самозабравя,
в пищни замъци обича да лежи.
А на сърцето трудно се разчита,
че конче без юзди е то –
в зеленото поле
след ветровете тича.
Ръце!
Ръце работни, потни длани –
мазолеста повърхност прогорена,
в теб ми е надеждата.
И чувам химна
на хилядите пръсти, свити във юмрук!
И се нарежда най-отпред,
разбира се,
умът. И плаче най-отзад,
естествено, сърцето...
от щастие или от страх,
не ми е дадено да знам.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 19 fev. 2023
Илюстрации:
- 1969, София. В студентската квартира.
- Жан-Жозеф Перо – "Отчаяние" (1861).
–––
* От сб. "Кардиф",
самиздат в 300 екз. тираж от
1997 г.
** Жан-Жозеф Перо (1819-1876) е френски скулптор. По време на Втората френска империя ни един скулптор не се е радвал на по-голям респект. "Мраморът на Perraud, Le Desespoir (Отчаяние)" е най-висш успех сред творбите му. Скулптурата от 1869 г. е изложена с.г. в Парижкия салон, след като е приета с всеобщо признание гипсовата й версия за Салона през 1861 г. Фигурата, седнала на земята мъжка фигура, е алегория за трагичното състояние на човешкото съществуване тук долу, на земята. Бел.м., tisss.
Няма коментари:
Публикуване на коментар