ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1161.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1161.)

 Изпитан, отработен начин да се окажеш във фокуса на общественото внимание и да се задържиш там в течение на дълго време е скандалът, произвеждането на серия от скандали. Този трик ползват естрадни певци, анализатори, автори на статии, на книги със заглавия, като "Копелето Исус" или филм за неслучайни личности в Българската история. Дали не е дошло време да поставим всяко нещо на мястото му според т.нар. европейски духовни ценности? – Аноним (1947)

 16 jan. 2023 

"ДРУГИЯТ ГО НЕ КАСАЙ..."

  Dafina Rashkova:

  – "Българин да си, е зла съдба. Сякаш не е име на народ, а болест някоя. Вечно несполучил...Откъде таз немощност идва, тая нефелност? Причини много, но мен ми се чини, че главна е невежеството. Невежество е в коренът на всичко. Невежий човек живее в малък свят. Не ще прехвърли мост от единия бряг на реката до другия. Другият го не касай..." (Из "Възвишение" на Милен Русков)

  Витослав Гочев:

  – Години наред, то са филми на самотни спасители, някакви екшъни и закони, които убиват всеки човешки порив. Пропаганда на самотния индивидуалист и творец. Какво искате? Просто е чудо, че след такава обработка има и хора, които не са се поддали и са запазили всичко човешко.

  Dafina Rashkova:

  – Романът е чудесен, звучи езикът на епохата – с болката, с примитивността, но и с израстването на полу-разбойници и кокошкари, дребни хитреци, а в душата им – чест, доброта и съзнание за собствената греховност, и удовлетворение, че гибелта им е за нещо най-свято – Свободата!

  Рени Василева:

  – Има много българи, които се опазиха от опростачаването, обезчовечаването и от манипулациите! Слава на Бога!

  George C. Boyadzhiev:

  – Dafina Rashkova, наричате тази помия чудесен роман? Ашколсун! За да си в четата на Бенковски, би трябвало да имаш кон, оръжие, муниции: това не са били бедняци, а заможни българи. Какъвто е бил и моят прапрадядо Ангел Керемидов от заможен род собственици на фабрика за керемиди, откъдето иде и фамилното име... Загинал и по-големият му брат Георги. Имената им са върху паметната плоча насред днешния град Калугерово. Идете и вижте, ако не вярвате! Да наричаш тези българи "разбойници и кокошкари", да ги обявяваш за примитивни, дали не е целта на манипулацията, която се върши над общото ни минало като нация?

  Dafina Rashkova:

  – George C. Boyadzhiev, със сигурност, не сте чели романа. Не филма, РОМАНА!

  Stoyan Stoyanov:

  – Тоя Милен Русков изобщо не познава българите. И защо тая дивотия срещу нашия народ? Невеж бил, нефела бил – пълни глупости... Че такъв невеж народ ще роди ли Ботев и Левски, нещастнико Русков?!

  Dafina Rashkova:

  – Героите в романа са от масата невежи, недоучени хора по време на робството, но въстават с вяра във величието на Апостола и искрата на "револуцията". Посланието е актуално и днес: Познанието, просвещението ще ни изведе на друго ниво, ето това ВОЗВИСЯВА обикновените герои на Милен Русков! Та интерпретацията ви е неточна, историята е показана от друг ъгъл: да се извисим с преодоляване на невежеството и посвещаване на идеали! Незабравим е финалът на повествованието; и не обсъждам филма.

  Dafina Rashkova:

  – Tzvetomir Dunov, с какво не сте съгласен? Ако не сте чел романа, най-добре да не обсъждате по принцип, губи се смисълът на повествованието, а тук не става дума за грамотност, напротив – героите четат, дори и за европейска политика говорят. Седем века робство мъка или гордост са! "ДРУГИЯТ ГО НЕ КАСАЙ" (част от цитата) звучи ли ви познатото ВСЕКИ САМ ДА ОЦЕЛЯВА!

  Диана Атанасова:

  – Dafina Rashkova, революционерите в по-голямата част са били високо просветени, знаещи чужди езици. Пишещите би трябвало да са просветени за този факт, както и че във всяко село е имало училище, а в периода, за който става въпрос, грамотността е била на нивото на западните народи; потвърдено от чужди тогавашни кореспонденти.

  Dafina Rashkova:

  – Диана Атанасова, писали сме под този цитат. Различни са интерпретациите ни! За мен романът "казва" повече, отколкото искаме да знаем за себе си в онази епоха, пък и сега; препратките са принципни и многопосочни: не дали сме били грамотни или че имало образовани; за много повече става дума.

  Диана Атанасова

  – Dafina Rashkova, казва го, и то целенасочено, но не за възвишение, а обратно!

  Dafina Rashkova

  – Диана Атанасова, нека да не спорим, обичам народа си, родината, специалността ми е История, но гледните ни позиции се различават, естествено и допустимо е това дори между приятели.

  Tzvetomir Dunov:

  – Dafina Rashkova, от друг ъгъл бил погледнал, казвате. От толкова много "ъгли" са поглеждали към нас, българите, че сме се загубили в гора от две дървета. Вместо да заничат от разни ъгли, да погледнат в упор! Факт – В българските ни села и градове имало ли е български училища? Имало е. И са учели в тях на съвест. Извод: Невежи не са били, щом овчарят разбирал, че знанието му е майката, и си пращал детето да учи, а той опъвал врат и заради детето си.

  Tzvetomir Dunov:

  – Dafina Rashkova, с тезата си "Не обсъждам по принцип", а по тезата, заложена в писаното: "Невежество и егоизъм, водещи до извода, че да си българин, е зла съдба и нелечима болест, обричащи на немощ и нефелност", но с големи букви в началото на "урока по българщина" какво държите да ни покажете?

  Dafina Rashkova:

  – Tzvetomir Dunov, (да покажа) че носим отговорността си, като народ, да оцеляваме поединично... Разбира се, може и да не сте съгласен с моя горчив "урок", провокиран от репликите на тези образи в повествованието на М. Русков! Но си мисля: можело, и може – по-различно да е.

  Tzvetomir Dunov:

  – Dafina Rashkova, което е "можело", се е превърнало в урок, но не съществува като корекция. За сметка на невъзвратното минало, това, което е днес, наред с онова, дето идва след днес, може да се измени в посока, която желаем. Затова онези, които могат, нека да трасират пътя, за да не се загубят онези, които не могат или могат нещо друго полезно, което ще ни е нужно утре.

  George C. Boyadzhiev:

  – Dafina Rashkova, за мен лично, като праправнук на тежко ранения клан на дръвник в родното му Калугерово Ангел Керемидов от Хвърковатата чета на Георги Бенковски през Април 1876 г., авторът Милен Русков (1966) от Бургас се изгаврил с въстаналите българи. Филмът по неговия роман унижава по-жестоко от пренаписалите трагичната ни История за днешните учебници по Родна история университетски професори.

  Dafina Rashkova:

  – Stoyan Stoyanov, в "ДРУГИЯ ГО НЕ КАСАЙ" не ви ли звучи познатото "Всеки сам да оцелява"?

  Рени Василева:

  – Не за всички се отнася това!

  George C. Boyadzhiev:

  – Рени Василева, отродници дал Бог! Затова докато сме живи, трябва да напомняме за гаврата, която вършат днес платени самозванци!

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 16 jan. 2023

Илюстрации:

- Аутсайдери ли или неслучайни българи?

- Паметната плоча в днешно Калугерово.*

–––

* Кървава е историята на заможните ми два майчини рода с корени в Перущица и Калугерово, за да приема версията, че бедняци са следвали Бенковски с вдигналите се на въстание единствени от IV революционен окръг селяни от Тракия. В мразовитата дъждовно-снежна пролет на 1876 г. Бенковски подбира десетима от по-сърцатите конници, дава им жълтици да купят брашно. По пътя нашенци са пресрещнати от башибозук. Малцината завърнали се живи съобщават за гибелта на част от тях. Това не са бедни хора, всеки сам си е набавил кон, оръжие, муниции и е тръгнал не за слава, а заради наранената си гордост. Вж."Спомени за Априлското въстание", стр. 27-28, Сведения от Тома Сираков и Георги Христев. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1160.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1160.)

 Изпитан, отработен начин да се окажеш във фокуса на общественото внимание и да се задържиш там в течение на дълго време е скандалът, произвеждането на серия от скандали. Този трик ползват естрадни певци, анализатори, автори на статии, на книги със заглавия, като "Копелето Исус" или филм за неслучайни личности в Българската история. Дали не е дошло време да поставим всяко нещо на мястото му според т.нар. "европейски духовни ценности"? – Аноним (1947)

  15 jan. 2023 

ФЕНОМЕНЪТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ (продължение)*

  Долнобански двойник на фамозния Волен Сидеров води два пъти седмично психо- философски предавания по Пловдивската обществена телевизия на г-н Евг. Тодоров. Културен диспут между философа Грънчаров и негов фен, който се пробва да спори

  (Цитат) Ангел Грънчаров: – "...Ето какво се чувствам длъжен да кажа по този повод, бидейки опитен, хем дългогодишен учител по философия, по морал и по гражданско образование, и също така най-вече добронамерен гражданин, който никога не е лъгал и презира лъжците!..."

  Jores по повод цитата:

  1) опитен, дългогодишен НАВЛЕК В ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СИСТЕМА;

  2) добронамерен И ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗЛОБЕН;

  3) никога не е лъгал, ОБАЧЕ ЛЪЖЕ;

  4) презира лъжците – СМЯХ В ЗАЛАТА И БУРНИ ОВАЦИИ.

  Ангел Грънчаров: "...ще ни се наложи да си признаем, че истински добри и доказани политици, които са нужни на България днес, това са политиците около Христо Иванов от ДСБ, както и от ПП, т.е. политиците около Кирил Петков и Асен Василев..."

  Jores по повод цитата:

  5) "...ще ни се наложи" – ЗАЩО, КОГА, КАК И КОЙ ЩЕ НИ НАЛОЖИ?

  6) "...политиците около Христо Иванов... от ДСБ, и около Кирил Петков и Асен Василев" – ТОВА ТУК ПРЕДИЗБОРНА ПЛАТЕНА РЕКЛАМА ЛИ Е?

  Георги К. Бояджиев, 14.01.23 г., 6:30 ч.

КОГАТО ГРЪМ УДАРИ, КАК ЕХОТО ЗАГЛЪХВА

Ангел Грънчаров: Дали да не дам под съд този тъй горещ поклонник на таваришчите Путин, Сидеровский и Копейкин, който все пак е реално лице, с истинското си име при това – който тъй наивно си позволява да ме клевети и да ме плюе, и да ми накърнява достойнството?... Какво ще кажете, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, как смятате – дали ще отрече авторството си на безброя злобни и клеветнически писания по мой адрес въпросното това тъй завистливо създание на природата и на културата, с извинение, с което даже и състудентите му (Леле!) не желаят да разговарят, а пък то самото, знаейки що за "имидж" има в очите на състудентите си (Философът-психолог Грънчаров има предвид само шефа на Пловдивската обществена телевизия Евгений Тодоров, 1950), не смее да се покаже в телевизията на свой състудент, но предпочита да ме плюе тук? 14.01.23 г., 9:44 ч.

КОМЕНТАР ПО SKYPE

  Тодор Ряпов (1947):

  – Луд умора няма. Не ти ли омръзна вече?

  Георги К. Бояджиев (1947):

  – Как да ми омръзне! "Философът" е като старо чердже пред вратата – колкото и да го изтърсваш, винаги поне шепа прахоляк остава. 15.01.2023.

  Ангел Грънчаров:

  – Харесвате ли малки кутренца? След като преди няколко години мутро-комунисто-гербовашките властващи калинки ме опраскаха-уволниха и забраниха да учителствам на човешки същества и ВЕЧЕ не ме допускат да упражнявам длъжността си учител по философия и гражданско образование, и оттогава ми се налага в битността на нощен пазач (някак все пак трябва да се живее, нещо все пак трябва и да се яде!) да имам за свои ученици предимно... котета и кучета! 15.01.2023. 

СЪЩИЯ ДЕН ЧАСОВЕ ПО-КЪСНО...

I. Как възприех умно-подлите излияния на щатните манипулатори Харалан Александров и Славчо Василев?

 Това е само началото, уводната част на несъстояла се сбирка на нашия Философски дискусионен клуб. Срещата не се състоя, по причина на това че реших да я проведем в по-удобно за участниците време: сутринта на следващия ден (беше събота вечерта, решихме да я проведем в неделя сутринта, 15 януари - и я проведохме тогава, можете да гледате следващия запис); по тази причина и я прекратихме съвсем внезапно. Аз всъщност смятах да изтрия това въведение, но ето сега, сутринта видях, че то вече е гледано от доста хора, и по тази причина прецених (въпреки неприятните моменти на записа, примерно... моето прозяване, доста често, прочее, че аз наистина бях твърде изморен, приемете моите извинения!) реших в един момент да я оставя. Е, можете да чуете казаното и вие. Толкова тук. Останалото – в клипа. Приятно гледане и приятни размисли ви желаем! 

II. Простете, психично болна ли е тази бойко настроена и хептен путинясала професорка от СУ "Св. Кл. Охридски"?

III. Оцапа ли здраво боксерките си тъй многоученият Слави Клашъра – посланикът на доброто в сферата на "образУвание" в Града на доброто Пловдив?!

 Освен това смятам, че нашият "Картаген" – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен... Ангел Грънчаров 

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 16 jan. 2023

Илюстрации:

- Икона на Българската демокрация.

- Здравейте! Или ой ларипи-и-и-и-и!*

–––

* "Феноменът" не е дело на самотен нещастен борец за справедливост, а е резултат от усилията на мощен екип манипулатори, за да бъде възприет не за депресивна изява, а за проява на буден ум. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1159.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1159.)

 Изпитан, отработен начин да се окажеш във фокуса на общественото внимание и да се задържиш там в течение на дълго време е скандалът, произвеждането на серия от скандали. Този трик ползват естрадни певци, анализатори, автори на статии, на книги със заглавия, като "Копелето Исус" или филм за неслучайни личности в Българската история. Дали не е дошло време да поставим всяко нещо на мястото му според т.нар. "европейски духовни ценности"? – Аноним (1947)

  14 jan. 2023 

ФЕНОМЕНЪТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ*

 Като завършил редовния четиригодишен курс във Факултета по славянски филогии по специалност Българска филология и вероятно един от малцината не само прочели по негова лична молба внимателно, открай докрай, може би една от първите му книги и редактирал съдържащите се там правописни, пунктуационни и стилистични грешки, изкушавам се да питам водещия предавания в Пловдивската "обществена" телевизия активен философ-психолог: Истина ли е или не е истина огласената в блога Humanus Akademy автобиография?

 1) Ангел Грънчаров е роден на 28 март 1959 г. в град Долна баня – Софийска област. Завършва с пълно отличие средното си образование в гимназия "Неофит Рилски" в родния си град. Мисля, че верни са рождената дата и месторождението. Съмнявам се дали е завършил с пълно отличие местната гимназия. Моля феномена за пояснение: Дали има диплом от съответната гимназия?

 През 1979 г. (след отбиване на военна служба в периода 1977-1979 г.) е студент в СУ "Св. Климент Охридски", Философски факултет. През 1980 г. заминава да продължи образованието си в Русия по специалността философия, и през 1983 г. се дипломира в Държавния университет в Санкт-Петербург.

2) Отбивал военна служба: къде, каква специалност? Учил в Софийския университет една учебна година, но два семестъра или един? Заминал да се учи в Петербургския държавен университет по специалността Философия. А какво е точното название на завършената от г-н Ангел Грънчаров специалност? И дали е завършил за три години петгодишния курс в Руския университет? Моля да си представи дипломата, ако ли не, оставам със съмнение, че скоропостижно са го лишили от обучение там. Прав ли съм да се съмнявам, или греша?

  През 1985 г. след конкурс е избран за асистент по философия (?!...) в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", където работи до 1992 г.

3) След конкурс ли е избран за асистент в Пловдивския университет, или с обаждане "отгоре", предвид авторитета на дядо му Владимир Грънчаров пред властта на БКП?

  От 1992 г. завежда създадения от него Център за развитие на личността HUMANUS, в който група от философи, психолози и социолози провеждат изследвания... върху проблеми, свързани с човека.

4) В групата философи-психолози и социолози, с които провежда изследванията, кои известни или неизвестни днес личности участват – може ли да посочи имена и колко време са работили, предвид нрава му да се смята за вся и всьо, както (според думите му) го нарекла партийната секретарка на БКП в Пловдивския университет?

  През 2009 г. с група ентусиасти създава философското списание "ИДЕИ", на което е главен редактор. Работи предимно в областта на психологията и философията.

 5) За списанието съм убеден, че е истина писаното в биографичната бележка, но кой го е назначил за главен редактор? Или това е самостоятелна акция на г-н Грънчаров?

  От 2006 г. е един от най-активните български блогъри и ютюбъри.

6) И относно този факт нямам съмнение; въпросът ми е: Как блог, изпълнен с толкова неприкрито неуважение към опоненти или другомислещи, предизвикващ показателна откровена и масова съпротива, над десет години се подвизава в публичната сфера?! Дали не е търсен ефект за популяризиране на "демокрация и свобода на словото" от група влиятелни личности в днешна България, които обслужва философът-психолог!

  Post scriptum: Допускам, че може и да не съм прав, но това по-горе е лично мнение на гражданин, роден и живял в Града на европейската култура над 75 години.

  Пловдив, 14 януари 2023 година

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 14 jan. 2023

Илюстрации:

- Философът-психолог Ангел Грънчаров.

- Версия на кораба "Аврора" в наши дни.

–––

* "Феноменът" не е дело на един човек, а е резултат от нашето малодушие да приемаме фалшива стойност за проява на буден ум. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1158.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1158.)

 Преживял съм го, въпреки че имам само два скока от 800 м с парашут. През половин час! Страшничко си е, а какво ли да очаква светът от хлапак едва на 17 ненавършени години? Поздрави от Пловдив! Един от осмината, които първия път скачахме, като се вкопчи в седалката*, едвам го отлепиха, чак когато двуплощникът Ан-2 се приземи на старото пловдивско летище, днес застроено от жилищните блокове на жк Тракия. На същото летище преди това бях видял как младо момиче рускиня при международни състезания се гякна (строполи се) върху поляната с щурците при скок от две хиляди метра височина. Години по-късно съпругът на моя позната, Пенка Трифонова пак на това летище при рутинни скокове в армията, след като ръководителят на десантната рота му казал, че може и да не скача, понеже вече има зад гърба си над 200 скока и не му се налага да се доказва, д-р Иван Трифонов все пак решил, че за честта на пагона трябва да скочи. Основният му парашут не се отворил и опитал с резервния; отдолу всички гледали как до последно докторът се катери по въжетата на двата усукали се един в друг купола, преди да се удари с все сила в земята. – Аноним (1947)

  7 avg. 1990 

ПАРАШУТИСТ

  

Отрязаха ми пъпната връв**, и ето ме

увиснал в маранята на августовския ден,
с буза, подута от зъб развален,
последен от осмината храбри скачачи –
любители на авантюрите, и естествено значи,
овързан, опасан, омотан в ремъци и въжа,
под онзи купол висях си самичък в Небето.

И докато онези леваци
там долу под мен
щастливи кацаха върху рохкия чернозем,
тревожно се реех като една перушина,
обзет от еуфорията на останалите седмина
и от подъл, дълбоко вледеняващ ме страх,
че може и съвсем да не съм като тях,
че вероятно писано ми е никога да не слезна
в тази зейналата под мен 800-метрова бездна.

И тога-а-ава неочаквано и внезапно чух,
разбира се, не Светия Дух,
а свистенето на онази тежка транспортна машина,
която пла-авно над кратуната ми прелетя и замина
н
а
д
о
о
о
о
о
л
у
към грешната многострадална черна Земя,
към цялата суетня на материалния ни свят,
и усетил се безтелесен,
в онзи сюблимен момент
си помислих нелепо:
А как ли ще е без мен?

Пловдив – европейска столица на културата

 

Plovdiv, edited on 13 jan. 2023

Илюстрации:

- Не първият път, вторият път е страшен***.

   - Шест секунди, преди куполът да се отвори.  

–––

* Таню Танев, беше ми съученик от I до VII клас в пловдивското Основно училище "Сашо Димитров".

** В края на юли 1964 г. скочих на два пъти през половин час с парашут ПД-47 от самолет Ан-2, издигнал се на 800 м над някогашното пловдивско летище (входът към летището, където кацаха и излитаха и машините на гражданската авиация, беше там, където доскоро бе Мебелната къща в жк Тракия). 

*** При първия скок нямах време да се уплаша от изникналата под нозете ми пропаст. От пренапрежението ми се губи няколко секунди време – фактически съм бил в безсъзнание; осеферих се едва когато ремъците яко ме дръпнаха, щом парашутът над кратуната ми се отвори. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1157.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1157.)

  Изящество, любов и печал, това е Ханс Кристиан Андерсен – Кралят на приказките. А сред най-чаровните му приказки е история за любовта на Храбрия оловен войник и Малката хартиена балеринка от играчките на скандинавско хлапенце преди повече от 200 години.* Ето моя си – пловдивска, версия на тази приказка! – Аноним (1947)

  21 noe. 2002 

ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК

  

  Живееше някога преди години в покрайнините на града един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам, понеже всичко у него беше пепелявосиво, занемарено, тъжно като оловния покрив на Джумаята, най-монолитната джамия насред Пловдив, строена върху руините и яките зидове на "Света Богородица" – древна християнска базилика. Той всъщност беше пенсиониран по инвалидност и съм си мислел: сякаш от времето на Балканските войни. Дървената му протеза в сухите летни утрини, когато минаваше край нашата изба в къщата на улица "Ниш" на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймунки зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка, крещяхме: "Раз-дваас-трис, на място сприссс!" Това го дразнеше. Умирахме от кеф, когато спираше, обръщаше се, гледаше ни с печални избелели очи и ни се заканваше с пръст. Тогава захващахме да крещим: "Хей, шиник! От теб не става войник. Защото кратуната ти е крива и на нея каска не й отива". Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, едва ли би могъл да ни настигне с онзи дървен крак... Човекът поклащаше глава, па поемаше по затъналата в прахоляк и конски фъшкии улица "Пещерско шосе", като ядовито нещо си мърмореше под нос; вероятно ни е псувал на майка.

  Раснахме свободни и диви, същински безпризорни деца. Джендем тепе, олющената Държавна болница, Моргата, пясъчните островчета и дълбоките вирчета по коритото на широко разлялата се Марица, огромните Тютюневи складове край булевард Руски и отсам коловозите между Централна и Сточна гара, затъналите в прахоляк, паяжини и купища миши барабонки таванчета и мазета на едноетажните къщурки, безразборно строени някъде подир разрушителното Чирпанско земетресение от 1928 г.*, овощните градини покрай шосето за Мечкюр**, а и бахчите в покрайнините на града бяха нашето хлапашко царство. Раснахме горди, недосегаеми. Водехме кървави битки с хлапаците от съседните махали – зорко пазехме своята хлапашка територия, та на някакъв кекав дъртак ли басма ще му цепим! Респектираха ни единствено далече по-силните от нас, възмъжалите батковци, и естествено здравите тежки шамари на нашите бащи. 

  Към 1955 г. този инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който държеше бакалничка в съседната на запад от нас, в Македонската махала, обитаваше тъмно стайче под стълбището към горния етаж и допълваше оскъдната си инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех край пътя за Коматево. Понякога в съботите срещу неделя, пък и особено в душните летни вечери, чувахме го да пее. Но пееше само кога беше доста пиян. Освен дето пееше фалшиво и нищо не му се разбираше, гласът му – пресипнал и глух, излиза като из спукана медна войнишка флигорна. Какво добро да очакваш от човек с такъв неприятен глас!

  По онова време от Родопите заприиждаха помаци. Част от тях се наемаха за зидари и изкопчии; хващаха се по строителството на големите заводи в другия край на града, край шосето за Куклен и Асеновград... Такъв един кюнлия от село Хвойна се засели в съборетината срещу бакалничката, доведе помакинята и двете си щерки, по-голямата от които си беше вече мома за женене – с крив нос и уста с редки зъбки, а по-малката, 15-годишната Гюлтен, си беше хубавица. Пеехме по онова време цинична песничка:
                         Ходил ли си, бако на Луната,

                         ебал ли си на попа дъщерята,
                         бъркал ли си с пръст
                         в дебелия й гъз
                         да видиш колко е тлъст?

Тази и други подобни песнички, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали. Мнозина псувахме не по-зле от каруцарите по рампата на Сточна гара. Ходехме целите в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава, със спукана глава. Биехме се с тукати (юмруци), с камъни и с тояги. Всеки ценящ се хлапак притежаваше жилка (софийските хлапаци, които с гордост се наричат копелета, й казват "прашка", за пазарджиклийски момък е "разпинялка"), всеки уважаващ се пловдивски хлапак от крайните махали се упражняваше да забива четирийсетсантиметров войнишки нож от пет-десет крачки в някой дънер или изсъхнала овча кожа. Джендема, или както го кръстиха благо-благо комунистите "Младежки хълм", и до днес го зная наизуст: къде са дърветата с каколи, къде са дивите дюли, трънкосливките, бадемовите горички, сгушените между скалите глогинови храсти, сочните шипки, бъзовите дървета, гарванският лук или полянките, където се натискат любовниците, както и изворчето с едвам цъцрещата струйка вода, забранените места, дето с триметрова сопа дебне злият щатен пъдар бай Петър.

  Лудницата и моргата с кучешки и човешки трупове за дисекция, уличните помияри, с които извършваха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, двуметровият дувар с бетонирани отгоре строшени стъкла от бутилки, който прескачахме, да се промъкнем гратис в силно затъмнения киносалон на болницата, да се захласнем за кой ли път по филмите "Бродяга", "Два акра земя"и "Господин 420" с така любимия ни актьор Радж Капур, индийска версия на Чарли Чаплин, и неговата още по-любима Рита – знойната индийска циганка с алена точка на челото, смолисти коси и очи, черни и сластни като нощта. Такъв ни беше животът на пловдивски хлапаци от крайните махали, такава ни беше романтиката! Нямаше тайни за нас, бойките хлапаци от онези чудни години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, понякога и ей така, профилактично. Учеха ни да бъдем мъже не по шарените картинки и поучителните беседи в някой пансион за разглезени благородни девици. 

  В току начеващия да се пълни с пришълци от околните родопски махали и градчета наш роден Пловдив обръщението към новопокръстения гражданин "Ей, селски!" или просто "Ей, Сельо!", беше сред най-обидните прозвища. Но Боже мой! – когато откъм горния край на улицата се задаваше помакинята Гюлтен, стаявахме се, ставахме като като млада ръж, кротки и безобидни като агнета – нищо, че я мислехме за чужда вяра, и най-лошото – че е от помаклъка. Криехме се зад дъсчените тараби да я проследим с лакоми зъркели как царствено пристъпя тя, самата Любов, бисерен къс от приказната представа за неземно щастие. Леле, каква хубавица беше тази Гюлтен!

  На плаца във военното поделение зад Македонската махала, която бе в подножието на Джендема, всяка вечер строяват войниците за проверка, няколко пъти всеки Божи ден ечи войнишка тръба. По Пещерско шосе непрекъснато бучат с вериги, с грохот на желязо танкове, танкети, оръдия, камиони с муниции. Маршируват ротите на път към градската Чифте-баня. Маршируваме с тях и ние – хлапаците от бедняшките махали, подскачаме наравно с тях и всеки страстно си мечтае кога най-сетне ще стане войник.

  Ала Гюлтен преобърна всичко това. Мнозина започнаха да се държат като отнесени, като ударени от гръм, зърнат ли я да се задава. И най-странното – сред отнесените се оказа и Оловния. Понеже дворчето на помаците беше срещу прозорчето на инвалида, рано сутрин или по всяко време на деня, щом хубавицата се появяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с две ръце дървения си крак, и я съзерцаваше като сокол мишелов. Усетихме ние у него онази всеобща наша момчешка слабост, ревниво го дебнехме, ама той нищо не правеше. Тя, обаче, като че ли само заради него шеташе напред-назад по дворчето: кичи се с розово венче, простира прането, влиза-излиза от къщи, все намира нещо да върши там из лехите с разсада, с доматите и фасула. Беше вързала сини, бели, червени парцалчета по асмата, като че ли само за негова радост.

  Що не ходеше на училище, не мога да кажа. Майка й и голямата й сестра Грозницата бяха склададжийки, работеха в тютюневите складове срещу Сточна гара, докато баща й копаеше основите, носеше тухли, бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите на новите заводи, нея я бяха оставили да им шета у дома: да пере, готви, да ги изпраща и посреща.

  Зашушукаха из махалата за тези двама. Уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите комшийки. А покрай клюкарките, захванаха и мъжете им да се заглеждат, да се покашлят в кръчмата: "А бе, онзи нефелният що все кисне като ударен от гръм на стълбата? Ами онази пикла: какво му се кипри, какво като мряна все пред зъркелите му играе?" Стигнаха приказките до ушите на бакалина, брат му на Оловния. А пък на бакалина не му е все тази какво си шушукат комшиите: нали са му мющерии, купуват, търговийката от туй зависи. И започнаха кавги в доскоро тихата като манастир къща, ама не бяха кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, а бръмчи само гласът на бакалина и на жена му и двамата им сина здравеняци... Кълнат и пустосват.

  И едно утро в големия пороен дъжд през ноември Оловния натовари на триколесна зарзаватчийска тарга оскъдната си покъщнина. Повече не го видяхме. Много вода се изля оттогава... 

  Веднъж, като ходих на гроба на баща ми, мярнах съмахленец от онези приказни мои години. От лаф на лаф, заплеснахме се с половинка гроздова. Питам го: А какво стана с оназ хубавелката? "А, Гюлтен ли! – веднага се досети. – Омъжиха я за един от онези техните. Ама му избягала, че зле я пердашил..." А Оловния – питам, – с него що стана? "Тук някъде трябва да му е гробът!" – рече. Тръгнахме да потърсим гроба... Открихме го в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат сиенитен къс от Джендем тепе слънцето и дъждовете бяха почти изличили името – Михо. Имаше там още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха скрили... Приятелят поразчопли, докато си палех цигарата. "Ей! – викна ми. – Ела-ела!" 

  Най-долу светлееше: "От Гюлтен".

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 13 jan. 2023

–––

* Ханс Кристиян Андерсен (1805-1875) – датски писател и поет, най-известен с приказките "Грозното патенце", "Малката кибритопродавачка", "Снежната царица", "Малката русалка", "Палечка", "Храбрият оловен войник". 

 

** Чирпанското земетресение от 11:20 ч. на 14 апр. 1828 г., Великата събота, е с магнитуд  6,8 по Скалата на Рихтер и е с епицентър на около 8 km северозападно от Чирпан. На 18 апр. с.г. вечерта следва трус с подобен магнитуд и епицентър до Поповица, Пловдивско.

*** Някогашното село Мечкюр, днешният Прослав, квартал на Пловдив. Бел.м., tisss.