Изтървем ли България, изтървали сме всичко! – Николай Хайтов (1919-2002)
5 dec. 2022
"НE СИ МИ НА НИВОТО, ДА РАЗГОВАРЯШ С МЕН"
Културен диалог с възпитаник на Харвардския университет*
Радослав Киряков: – Здрасти, какво те води към мен?
tisss: – Харвард. И че сте ми почти набор.
Radoslav: – Да. Умен, интелигентен човек. И харесвам мъжкия секс, пас съм.
tisss: – Не съм толкова умен и интелигентен.
Radoslav: – Е, за това сме хора различни, но човечни.
tisss: – С педерасти не общувам.
Radoslav: – ОК. Педерас(т) си ти, бате, с това просташко държание.
tisss: – Нещо обидно ли написах?
Radoslav: – Да. И спирам до тук, със ЗАДРЪСТЕНИ ХОРА НЕ ГОВОРЯ.
tisss: – Нямам против да ми се дразните, но нямам нищо против Вас.
Radoslav: – И аз, но казах: СЪС ЗАДРЪСТЕНИ НЕ ГОВОРЯ. Това какъв съм и с кого правя секс не Ви засяга. Съжалявам, че Ви отговорих!
tisss: – Заинтригува ме визитката Ви, а не какви са сексуалните Ви предпочитания. Поздрави от Пловдив!
Radoslav: – Желая да спрем.
tisss: – ОК.
Radoslav: – Успех! Имах по-добро мнение за пловдивчани. Явно сте задръстен СЕЛЯНДУР.
tisss: – Четвърто поколение гражданин! Но тонът Ви дали съответства на българин, учил в Харвард?
Radoslav: – Каквото повикало, това отговорило. Такъв прост пловдивски СЕЛЯНДУР не съм срещал. Не съм Ви искал мнението (след минутка): – Жоро, не ме дразни!
tisss: – Добре започнахте, само не знам от какъв зор Ви дойде да ме посвещавате в личната си драма.
Radoslav: – Аз нямам лична драма. Ооооо, простащината няма край! Успех!
tisss: – Чешете се явно там, където Ви сърби. Или бъркам?
Radoslav: – Надали може да ме обидите, много Ви е ниско нивото. Желая Ви много здраве и късмет! Не ме интересуват Вашите тъпи мисли.
tisss: – Благодаря! И Вашата не е лесна.
Radoslav: – Да.Казах Ви, нивото Ви е много ниско! Чао! Жалко, че такива простаци имат деца (има предвид фото, което му пратих.). Забравих да Ви кажа, че Ви липсват първите седем години. Нормално е, то Ви личи. На село не мислят.
tisss: – Удоволствие е човек да общува с Вас!
Radoslav: – Ебат се и се плодът, без да мислят, че децата се възпитават.
tisss: – А тъй! Да се върнем към любимата Ви тема!
Radoslav: – Та ние не общуваме. Ние правим опит за разговор, но се получава МОНОЛОГ. От моя страна. Нямам любима тема. Чао!
tisss: – Чудесно! Виждам Ви целия, какъвто думите Ви Ви представят.
Radoslav: – Бъдете здрави и щастливи! Да. Бай Йоцо гледа. (Праща ми картинката с бабичката по-горе.)
tisss: – Всичко ми разказахте.
Radoslav: – Аз бях дотук, чао!
tisss: – Радвам се, че си пообщувах виртуално с българин, завършил Харвардския университет.
Radoslav: – Ок. Аз не се радвам.
tisss: – Беше чест за мен!
Radoslav: – Да. Развали ми мнението за пловдивчани.
tisss: – Съжалявам, но това е истината за пловдивчаните.
Radoslav: – Ясно.
tisss: – Падаме си по чешити, и много си ги уважаваме.
Radoslav: – Провинция!
tisss: – За мен оставате обаятелен образ!
Radoslav: – Ъъъъъ, да.
tisss: – Провинция? Наричате културната столица на Европа провинция може би?!
Radoslav: – Спирам дотук. ОБИЖДАШ, а не се усещаш, че си на много ниско ниво. Градът няма нищо общо със селяните, които живеят там.
tisss: – Така е. Тук съм съгласен с Вас.
Radoslav: – Беше ми приятно. Оставам Ви да тънете в безвремието, в което живеете. Друг път се научете да комуникирате с хора, които дори не познавате... И си сложете Ваша снимка на профила, за да не лъжете хората.
tisss: – "Говори, за да те видя!" – Сократ.
Radoslav: – Нямаш очи, за да ме видиш.
tisss: (Снимка от зимата на 1988 г. в Банкя.)
Radoslav: – А бяхме млади...
tisss: – Е, може и от по-късен период.
Radoslav: – И аз имам снимки на познати. Съжалявам, но след като ме обиждаш, много внимание ти отделих! Желая ти много здраве и късмет. Само Гошо Тарабата липсва. (Коментар след снимка отпреди година, която му пратих на харвардеца.)
Ден по-късно, понеже е в листата с фейсбук-френдовете ми.
Radoslav: – Какъв ти е проблемът,
пич? Реши си го сам.
tisss: – ?
Radoslav: – Жоре, нали си против
мен, защо продължаваш да ми пишеш! (Всъщност, не бях му писал повече нито ред.)
tisss: – Не съм против теб. Против надменността съм.
Radoslav: – Ти ме предизвика. Помня като слон. Спи
спокойно. Аз няма да ти пиша. Аз съм... Карай, забрави ме!
Пловдив – културна столица на Европа
Plovdiv, edited on 5 dec. 2022
Илюстрации:
- Моята палава правнучка Виктория**.
- В любимото ни кафене с приятели***
–––
* Осн. информация: Мъж. Роден на 9 дек. 1946 г. Учил в Harvard-Westlake School и в Harvard University.
** Виктория е интелигентна и неуправляема. Пили нервите на майка си – внучката ми, но много си я обича.
*** Моят набор инж. Тодор Ряпов, аз и Митко Йовчев (1945), който пак разтяга локуми колко хубаво било в Бодрум, Турция, и как се върнал, шест килограма напълнял, с преизпълнена от кеф душа. Бел.м., tisss.
Изтървем ли България, изтървали сме всичко! – Николай Хайтов (1919-2002)
1 maj 1994
СВАТБАТА НА ЧИЧО ЕНЧО
В чест на Райчо Бижев от село Руен
България е оцеляла благодарение на чешита, не на мижитурката, нито и на Божата кравичка. Мижитурката, без око й да трепне, баща и майка ще продаде. Ще я познаеш по хленчовете, по мрънкането и по кефа й да се пъчи, когато друг някой заради нас в огъня се парил едно-друго да извоюва, от собствените ни душмани да ни опази. Тате има братовчед, фатмак в армията. Едър е като планина и чудно пее родопски песни. Чичо Енчо рядко се вясва по нашите градски сокаци, ала появи ли се, вкъщи празник настава, тупкат сърца ни, както се пее в песента. Чувам го, че е той, докато си изтупва обущата, които винаги са кални, винаги миришат на горска шума и овчи тор... Застане тоя грамаден мъж в рамката на вратата в антренцето, разпери лапи като някой мечок, па с гръмовен глас ревне: "Бра-а-атя!... Добре съм ви намерил. Ей ме и мен". Сграбчи първом Гица в мечешка прегръдка, на мама чинно ръка целува, а с баш-майсторът от хлебозавода Тотю се тупкат по рамене. Тате го потупа дваж-триж по хлебарски, сякаш брашно изтърсва, Енчо замахне ли да тупне, Тотю се сниши, приклекне чак. Щото му тежичка ръчицата на чичо Енчо.
Яви се по Коледа Енчо у дома, завряха се в гостната с тате и нещо дълго тихичко си приказват ли, приказват. Посмяха се, нарадваха си се те един на друг, и като дойдоха в кухнята, тате обяви: – Енчо ще се жени. Момата е от Руен. Гичке, помниш ли: прадядо ни Райчо арамията някога по тез места шетал. Между Руен и Яврово били хайдушките му пусии. Треска ги тресла гаджалите от съседните махали, откак на Солунската скеля душмани бастисал. – Че пък коя ще да е таз? – Е, ще се опознаете – избоботи Енчо. Па вади замръчкавено от употреба шише: – Я, донес чаши, да налейм, да сръбнем, че сме се увардили в тез хайдушки времена! – Човек в днешното мразовито време жени ли се, бре? – плахо рече мама. – Тъдява не си довадял от по-лани, кога па я опозна таз женица, кога па я склони! – Гледаше го с тревога, а плетката й тръгна да се разплита. – Хората вият на умряло, хлябът от ден на ден все по-скъп, младите по пуста опустяла чужбина се запиляха, а пък ний сме се вперили в гробищата. Миналата неделя съседката иззад дувара ми дума: "Нападнали са ни бесове – кай, – живите ке се молим на мрътвите от гробето да се дигнат, ний ке да легнем в дупката". То се не трай вече, Енчо, пък ти... сватба. Акъл имаш ли? – Изядоха ни мръсниците – подкрепи я тате наперен и бръкна във витринката, със замах нареди чашите върху масата.
Чичо Енчо разсипа ракията, чукнаха се мълчешком, даде ми палеца си в чашата му да топна, рече палеца си да оближа, гушна ме. Свих се в него и той, без да промълви, отпи веднъж-дваж, поизпъчи се, извъртя глава на верев нагоре и... запя. За Руфинка, дето болна легнала, се пееше в песента. Пееше, ай, как пееше Енчо, с душа и сърце:
Руфинка болна легнала на високана планина. Никой до нея нямаше, сал една стара майчица...
Спря, поокашля се, наведе глава като кон-вихрогон, май на себе си рече:
– Таз тъжна излезе, мамка му! Я да пробвам друга! – И подхвана:
Задали са се, подали облаци черни, притажни. Невеста седи на двори и на облаци думаше...
Невестата пита отде идат, а облаците отвръщат:
От Перущица идиме, от Перущица бегаме... Там турци колят и палят и през нож всичко прекарват – старци и баби, и мъже, и още млади невести със дребни мъжки дечица...
– Е, хайде холан! – рече Гица. – Я дай нещо по-така… по-весело! – Тая виж! – пак се прокашля, па подкара:
Черешку, чьорна вишничку, пролет през тува минахме, ти беше цвета цветила, пък рожба не си родила. Дали та слана попари или та слонце изгори?
– И таз скръбна – рече мама. – Доста мъка по кърищата си сбрал. – Ей, ще ме свършите вий! – искрица блесна в очите му. Склони глава, сръбна си от ракията, изпъчи гърди и пое:
Бела съм, бела, юначе, цала съм света огрела от изник слонце до заник. Адин бе Кърлък останал и той не щеше остана, ам беше в могла утонал. В моглана нищо нимеше – сал адно русо девойче и адно вакло овчерче. Със меден кавал свиреше, кавален дума думаше: – Галени га са ни зомат, техноно бално какво е, техноно бално де има?
Гласът му, силен, плътен и дрезгав, като голям и тежък меден чан плавно се блъсна в прозорците, понесе се над смълчания наш краен квартал... Чувам, съседите отварят врати и прозорци, виждам ги облакътени по балкончетата, палят цигара и огънчетата като светулки светкат ту тук - ту там... Дълго я пя тая песен: уж изкара я докрай, пийне ракия и почне отнапреж... Гица се разплака, дойде да му целува ръцете, лицето му да гали. А Енчо внимание не й обръща, но като свърши, видях, под рунтавите му вежди, в ъгълчето на зъркелите му влага да блещука.
В събота надойдоха и други мъже от татевия Хаджи-Трендафилов род и решиха: ще се извърши тая сватба в старата ни прадядова каменна къща, дето тате я бе потегнал, колкото да има де да се прислоним за ден-два на сушина. Качихме се с чичо-Енчовата волга до Руен. И аз помагах. Цял ден крак не подвих. Преди обяд боклука от миналите сто и двайсет години изнасяхме. Почистихме двора, каменната пътечка преметохме и варосахме, тристагодишния орех, дето подпира къщата да не падне, и неговия дънер варосахме. Лъскав меден кайнак бучнаха на затлачения извор с ледената водица.
По обяд, точно в дванайсет масите – сложени, закланото в Куклен прасе – нарязано на пържоли, билник ракия, две бъчонки перущенско вино, окичени с елха и здравец, украсяват картината. Сняг по рътлините натрупал, мраз от планината вее, а в двора – заветно. Пекна по едно време слънчице, и сред оживените едри тромави мъже, сред зачервените пъргави жени, които току влизат-излизат из кухничката, почувствах как наедрявам, ставам по-силен, иде ми да изкача на един солук* Балкана над село Руен и от върха му да ревна: "Ех-хей, братя българи! Добре съм ви намерил. Ей ме и мен".
В един по обяд откъм горния край на Руен се зададоха нашенци от Яврово. Вървят вкупом, тежко стъпят, сякаш танцуват, с китка закичени и пъстър байряк напреде им, дънят в снижаващата се мъгла с пищови: даннн, даннн, даа-а-ан!
Мама дръпна Тотю настрана да приказват:
– Кам ви булката, бре? – Булката?... Ъ-ъ, булката ще дойде – врътна се той. – Булката, питам, де е. Що ми се правиш на смахнат! – Че аз... аз... аз отде да знам? – Той въобще ще се жени ли? – Ами как мислиш, що е всичкият тоз салтанат? – Д-да, бе – заекна мама, – ма що не видя момата? Ти, драги, Енчовата изгора видял ли си я въобще? – Кого! Булката ли?!... Е, как да не съм я видял! Видял съм я, ами да! – впери в мама честни сини очи, та одма си рекох: лъже като дрът циганин. Говори й тъй убедително, че хич и не се чудя истина ли е онова, дето казва. – Да, мари Ленче, не ми ли вярваш? Момата е изключително... ама изключително хубавка.
Мама го загледа по-строго и от мафиот-следовател**:
– Е, и...? Карай нататък! – Е, ми хубавка, казвам. Пълничка една такваз, бяла и румена, с хубавки сочни цици и всичко природно, както си му е ред. – Мръсник! Ай че глупак! Не те питам това. Нали разправяхте, тъдявашна била! Като е тъдявашна, де е? – Е да, де! Тукашна е... От Гайдаровия род. – Де ги Гайдаровите? – Потрай, ма, ши додат! – Кога, бре? – Кога-кога... Кога решат. – Божке-е! – плесна тя. – Ще се излагаме, значи!
Надигна се Енчо от масата, бавничко приближи. Беше се наметнал с огромния мечи кожух като политкомисар от стар съветски филм: – Какво си шушукате тук скришом, бре? – За булката пита – чеше се Тотю зад ухо.
– А, туй ли ви дерт! – засмя се Енчо. Разпери ръце към двора, препълнен с роднини от Руен, но и от Куклен, Белащица, Браниполе, Крумово, Брестник, Храбрино, Яврово, Манастир: – Слушайте ме, бе-е-ей, мила рода!... Рекох, че се сбираме за сватба, каних ви любезно и най-почтено. Е, туй ни е сватбата! На някой да му е зле? На някой да му е празна паницата или руйно вино и люта ракия да си няма напреде?... Музиката чуете ли? Е! Чуете ли, че таз музика насам иде! Иде булката! Иде милата ми. Цял съм неин.
Гласът проеча над главите ни. Стана тихо. Заслушахме се. От Куклен, по стръмното закъм нас на талази приижда мелодия, гайди ручат... Гайдите на Гайдаровото коляно. Идат откъм завоя, та първом ги не виждаме... После ги видяхме: вървят – не вървят, ами се полюшват, стъпят тежко нашите балканджии, гаче танцуват с гайдите напреж.
Какво стана после ли? Всъщност, булка нямаше. Енчо рече, че се жени за... Няма да повярвате, жени се наш Енчо за България, майчице мила! Досега си бил само сгоден, усещал се свободен, като ерген необвързан се усещал Енчо. Отсега нататък обаче тая симпатия се превръщала в любов до гроб, в съдба, и страстна и кървава, както рече. Калесвали го на сгодна работа в Дания и много се колебаел дали и той да не отпраши на гурбет, ама кандисал – сам стигнал до откритието, че никакви американски долари, лимузини, хавайски острови и баш холивудски курви не му трябват, понеже България е една едничка... и значи, дето и да иде българинът, всичкото имане си губи смисъла, отреже ли си сам пъпната връв.
Защо ви ги разправям тия ли! Енчо има куче, каракачанка някаква си, немного едро, космато, опашката му завъртяна на кравай, муцуната му – широка и упорита. Като го погледнеш, нищо и никакъв помияр на вид, а личи, че е със силен нрав, може и да ти се хвърли на врата... Това куче било майстор да варди овцете. От седемдесет години въдят тая порода прадядо му, дядо му, тейко му и самият Енчо. По един-два пальока държал наш Енчо за дамазлък, внимавал породата да се не омеша с породи кекави и слабохарактерни, с някакви хубавци от чужд сой. Ей за тоз Мурджо нафукано гръцко паликаре-търговче хилядо долара хамерикански му предложило, а Енчо отсякъл: "И хилядо по хилядо да ми броиш, няма да ти дам и фото за спомен с каракачанката ми да си направиш". Дали пък на това не му се вика "Да държиш на своето"?!
Пловдив – културна столица на Европа
Plovdiv, edited on 5 dec. 2022
Илюстрации:
- Момиче от бесарабските българи***.
- Типични българи от Родопа планина.
Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).
___ * От тур.: на един дъх.
Родопска мома за женене.
** Странно ли е съчетанието? За обикновения българин мафиотът, следователят, прокурорът и съдията са от една и съща партия на "хубавите хора", които от Десети ноември 1989 г. са на власт. Такова е мнението и на Тотювата компания от присмехулни наивници, незапознати с тънкостите в управлението на държава, управлявана от персони, обслужващи чуждия интерес и в състояние да продадат майка си и баща си, щом го налага личното им облагодетелстване. Това е все персонаж, изпълзял изпод шинела на БКП, обкичил се с т.нар. "европейски духовни ценности", коварен, подъл, склонен на предателства лъже-елит.
*** Алла Балан, художничка от Болград в Буджак, област в пределите на днешна Южна Украйна, населена с изгнаници от България, от кланетата в славната Османска империя. Вж. https://www.facebook.com/photo/?fbid=5525649477508627&set=pcb.5525649674175274 Бел.м., tisss.
Шедьовърът на Природата, това е влюбената жена. – Николай Хайтов (1919-2002)
24 jan. 1994
МЕЧО ПУХ
– Здравей! Ка-а-акво правиш? – Кой! Аз ли? – попита мъжът плахо, благовъзпитано, докато с мокра длан държеше телефонната слушалка на педя от ухото, понеже тъкмо бе изхвърчал от тоалетната с отлично насапунисани бузи.
След известно мълчание: – Е, как е, как е, питам, шегувайки се... – Оле-ле-е! – откликна на ехидния тон, дръпна щората да погледне как е временцето навън и приседна с озадачена физиономия. – А пък ние снощи бяхме на бар – продължи гласът от отсрещния край на линията. – Беше ужасно... Ужасно тъпо, искам да кажа... Мъжете през цялото време се наливаха с тяхното уиски. И все техните глупости: кучета, ножове, пистолети, коли, каратисти... – Какво друго да правят! – рече, па се пресегна, откачи хавлията и я наметна, защото беше абсолютно гол и вече започваше да зъзне.
– Извинявай, ама ти... сега ли ставаш от сън? – като трънче го боцкаше свежият глас отсреща. – Ами не... Размотавам се. Нали ме знаеш! – А пък аз от пет часа съм на крак... Подредих, оправих леглото, правих му закуска и изпратих моя човек на работа. И така... Чакай, викам си, да ти се обадя!
– Той усеща ли вече? – попита мъжът спокойно. – Що! Хайде де, че има ли повод? – възкликна възмутена. – Кажи де, защо мълчиш! – Казах го ей тъй – заоправдава се. – Инак мъжът ти е готин... И въобще. Мацките си мрат по такива мъже. – Кой казва, че не е готин? Казвала ли съм! – Не си, бе. – Тогава…?! – Искам да кажа, че мъжът ти е всичко, което аз няма как, пък и не мога да бъда. – И това знам.
– Питам се само: какво толкова намираш у мен? – Хайде сега! – чу ядосания й глас. – Не, наистина. Аполон и Терсит*... Място за сравнение не виждам! – с нападателен тон продължи. И тъй като отсреща не последва отзвук, духна в слушалката веднъж и още няколко пъти. Притеснен: – Ало... алоооу... Чуваш ли ме? – Всичко чувам. – Е? – Че какво да ти кажа! Той наистина е готин и аз много го харесвам.
– Друг на негово място отдавна да си е вдигнал задника да проучи какво става... Аз, например, не бих се стърпял... Като се знам, в един момент ми писва, и значи, вдигам си задника да разбера кой там ми се мотае... Не-е, не става въпрос да... Бо-о-оже, ами тя щом баш тоя жалък и изобщо – мизерен тип си го е пожелала, какъв смисъл има аз да... Нали!... Обаче на всяка цена аз трябва да го видя тоя кръгъл нещастник, дето... – хвърли око, ядовит и безпомощен, навън през замръчкавеното стъкло зад щората.
– Той знае, че има някой около мен. – Наистина?! – Не знае кой е, ама и не се интересува. Веднъж му казвам: Увлякла съм се по един, седни да се разберем като нормални хора. А пък той... Тоооой! Знаеш ли той какво ми каза? "Какво е това любов, бе? – каза. – Що за глезотии! Виж какви сериозни събития стават по света и у нас... Хората виж как изнемогват в тая шибана сбъркана държава... Митинги и стачки, убийства, самоубийства, всеки ден катастрофи, патаклами, палежи, далавери-малавери, партии-мартии, бизнесът се скапа, реколтата мижава, всичко тук бъкано с пестициди, ядем боклуци, пък доларът пада, цените растат, някаква шибана комета тия дни предстои да се аканяса** в Земята. Дано не уцели баш нашия блок!"
– Хм! Комета, казваш. – Какво да му говоря! Не го интересува, и толкоз. Инак отдавна да е... както спомена.
– Дали те обича? – замисли се мъжът с насапунисаното лице, докато барабанеше с мръсни неизрязани нокти по нощното шкафче: трам-тарарам, трам-тарарам, трам-та, трам-та, трам-та, трам-тарар-р-р-рам. – Обича ме, как да не ме обича! Знам, че ме обича. Обаче в акъла му на първо място са кучетата, бизнесът. В крайна сметка, нали...! – Какво "нали"?! – Нали всичките си пари от кучкарника по мен харчи! Кога да съм му казала, че нещо ми е харесало, тича да го купи... И дали за мен ще даде и последните си парички, няма никакво значение за него. Да-а, той наистина е голям кавалер. Истински кавалер! – Разбирам. – Знаеш ли какви огромни букети с пресни алени рози ми е носил! – рече замечтано.
След известно време мъжът със слушалката в ръка се разкашля... ей тъй, нарочно; стана му неловко, че зъзне и че виси като някой Бай Грую, Гюро Михайлов*** на пост, та рече бавно с внезапно задебелял глас: – Аз и цветя не съм ти носил... Нали, Мечо Пух!**** – Виждаш ли – подхвана тя отново, – той е идеално готин съпруг. И въобще... Много ми е приятно да съм с него в компания. Винаги повтаря: "Моята жена така, моята жена онака. Мойта жена е върхът". Веднъж го пробвах, викам му: Ще взема да се разведа с теб, и той знаеш ли какво ми каза! Каза ми: "Патлак да ми опрат в челото, никога няма да се разделя с теб".
– Ти наистина си върхът – вметна, колкото да спре отсреща потока от думи. – Изтрепва се да ме хвали и... разбираш ли... понеже е много висок, строен, силен: и телосложение, и лице, и мускули... Нали виждам жените как се въртят покрай него, как му се умилкват! А той... тооой... Ей така ще го присвие онова негово синьо око, и реже изкъсо. Която да е патката, ще я постави на място. И на всичките си приятели дава да разберат, че аз съм му на него слънчицето... Не дай си, Боже, някой да вземе да ми се прехласва, да ми дудне любезности. Уж нищо не прави, кротичко уж милия си седи на задника, обаче веднага го усещам какво мисли.
– Какво мисли?
– Мисли си: И тоя мой приятел излезе боклук. Не боклук, а главният на боклуците. – Браво! Много точно казано. Невероятен мъж! Мъж-рицар... Всяка нормална жена си мечтае... – А каже ли го за някой, значи край на приятелството. Край, бе-е! Ако е въпрос да се сбият, много е силен. Ами че той само с вида си ги смазва свалячите. Като се изправи с неговите два метра ръст и напращели мускули, и оня отсреща си подвива опашката, мънка, пелтечи: "Ама аз само тъй, сега да не си помислиш нещо"... Мън-мън-мън, чак жал ми става. Знаеш ли какви досадници сред тия мераклии ги има!
Мъжът отмести слушалката върху другото си ухо, яко я затисна с рамо и се зазяпа в новопоявило се огромно леке с лайнян нюанс върху вехтичкия персийски килим. – Пък аз май хванах да се бръсна – рече и разтърка брадичката си с длан. До тавана се разлетя засъхналата пяна. – Искаш ли да ти звънна след малко? Да, след мъничко, например, веднага щом се обръсна... А?!... – И понеже Мечо Пух от отсрещния край на линията не даваше признаци на живот, с мазен глас тихо попита: – Ти, например, сега какво ще правиш? Отсреща се чу дълбока въздишка. Наложи му се да добави: – Кажи де! Ти сега какво ще правиш? – Ами какво-какво!... Какво ли мога да правя! Ще почакам да се обръснеш – отвърна Мечо Пух р-р-р-решително.
Пловдив – културна столица на Европа
Plovdiv, edited on 4 dec. 2022
–––
* Първият – древногръцки бог, образ на мъжка хубост и
могъщество, чийто символ е Слънцето, вторият – свадлив гърбушко, единственият
отблъскващ образ в Омировата "Илиада".
** Местен пловдивски жаргон: да се удари, да се
блъсне.
*** Гюро Михайлов (1862-1880) – за местния пловдивчанин
нарицателно име за доверчив и наивен честен българин, останал докрая на поста
си и загинал в огъня, който изпепелил сандъците с архива на Източна Румелия. Нарицателното "Бай Грую" днес масово ползват като нарицателно за доверчив българин, когото мамят и се подиграват за честността и достойнството. O tempora, o mores! (О времена, о нрави!) – реплика на Цицерон. Вж. https://bulgarianhistory.org/gyuro-mihailov-podvig/
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
