...Онова блажено спокойствие, което обзема българина, щом разбере, че – колкото и зле да му изглежда положението, няма абсолютно никаква, ама никаква причина то да не продължи да се влошава. – Аноним (1947)
7 sep.-31 dec. 2014. НА ПОЛЗУ РОДУ*
Проф. д-р Мария Радева, родена на 30 септ. 1943 г. в с. Обединение, В.-Търновско, дипломирала се по специалността История и философия в Софийския университет "Кл. Охридски", води курсовете по методика на обучението по История и Българска културна политика през ХІХ–ХХ в. при Историческия и Философския факултет на СУ, както и в Шуменския университет "Константин Преславски" (1993-2004). Работила е върху проекти на ФАР (1996-1998) и Съвета на Европа (2000-2004). Участвала в екип за съставяне на учебните програми по "История и цивилизация" и "Човек и общество". Съавторка при писане на над четиридесет учебници и учебни помагала за днешното Българско училище. Според учебника й, предназначен за деца от ІІІ клас "Човекът и обществото", "Левски е заловен от полицията" и... толкоз.
Днешното хлапе уважава полицията, уж тъй трябва да е в условията на демокрация. Та Левски ще да е крадец, насилник или наркодилър, щом полицията... Па защо да се обяснява, че е заловен от... османската полиция! "Априлското въстание продължило кратко и потушено бързо, избити са хиляди мъже, жени, деца" и... точка.
Ама от кого било потушено, а защо се вдигнали нашите българи на въстание, няма какво да се обяснява! Баташкото клане, разбира се, е пропуснато. Защо ли? Логиката е: "Което го не пише в Историята, то не е било". Тъй де, няма Батак – няма клане!
"Царят Симеон водил продължителни войни с Византия, но те (войните на Симеон Велики) не оставили трайни следи в Българското минало". Трайни следи в кратуната на днешния честит млад гражданин на Република България не може да оставя никой друг освен дербито между двата гранда за Българския футболен съюз на вечния г-н Боби Михайлов – ФК "Левски" и ЦСКА. Има си ред, има си приоритети в Историята!
Пловдив, 2 септември 2014 година
ЗАБРАВАТА**
Изумителна е способността на един народ да забравя какво му се случило, кой му е бил враг, кой му помогнал и пролял кръв, за да живеем днес в европейска държава и демокрация. Пишем по фейсбук-стените си шегички КОЙ? Знаем ли кой ден сме днес! Пък шегичките – едва подир напомняне в новинарските сайтове, че минали еди колко си години от Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
Не ни е проблем да цитираме датите от Берлинския конгрес или от създаването на комитетите "Съединение". Нали не сме енциклопедия на историческите факти, макар някои факти да налага да ги помним... Въпросът е дали усещаме пулса на нацията си, дали ценим родовата си памет? Понеже в родовата ни памет е закодирана Историята. (Ах, Боже мой, Българската ни история как па хептен не ни е важна напоследък край титаничните усилия на група университетски светила, обслужващи прелестния план на велика, изключително демократична чужда една администрация! – бел.м., tisss).
Идете в Батак... Посред бял ден ще видите, че в черквицата "Св. Неделя" няма жива душа. Има там кости. Има сух кладенец, дълбан с нокти и фиби от майките, обсадени наред с хиляди батачани от башибозука, а сетне клани на дръвник в черковния двор. Майките – като вода не открили, навлажнявали устенцата на бебчетата си със зехтина от кандилцата, по-насетне – и с кръвта на умиращите.
Тази Гробница на човечността пустее сред Батак. Няма ги българите да се поклонят пред толкова смърт. Във вътрешността на черквата – цитат от кореспонденцията на Джанюариъс Макгахан – американския свидетел, разказвал на света за зверствата. И тогава, както това е и днес, особено днес, държавата я управляват слуги на надменен чужденец. Кореспондентът Макгахан влиза в черковния двор заради труповете на три хиляди с куршум убити или със сатър заклани на дръвник прости българи; това са те, трите хиляди мъртъвци, то е Баташкото клане, за което днес, скъпи съотечественици, коскоджа ми ти професори по Родна история спорят дали пък ще да е било, след като го е имало половин хилядолетие "човеколюбивото" Османско присъствие. Та ето що американският журналист Макгахан документирал:"Това беше ужасяващо зрелище, което ще ни преследва цял живот. Премазани с камък, къдрави главици в разкапваща се маса, краче бебешко колкото пръста ми, върху което плътта, преди да се разложи, изсъхнала от адската жега; бебешките ръчички – протегнати; бебчетата – застинали в смъртта, вероятно учудени от блясъка на ятагана или кървавите ръце на джелатина; дечица – издъхнали посред писъците на ужас; малки момиченца, погинали в ридания и молба за милост; майки, издъхнали в сетно усилие да заслонят с тяло детенцето си. Лежат тук заедно, разпадащи се в пихтиеста воняща маса, замлъкнали завинаги".
"Огледахме вътре черквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала... Сградата беше с доста нисък покрив, поддържан от тежки, неравномерно разположени сводове, които доколко можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с ниски тавани, колкото невисок човек да стои изправен под тях. Това, що видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържи поглед... Огромно количество частично обгорели тела; овъглени, почернели останки – натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правеха го да изглежда още по-мрачен, като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи такъв ужас! Отвърнахме си погледа, замаяни, и се заклатушкахме навън от този Дом на страшната напаст, щастливи да се озовем отново вън... Пообиколихме из селото и видяхме все същото, отново и отново, поне над сто пъти. Скелети на мъже с прилепнали по тях дрехи и висяща плът, гниещи заедно; главите на жени, чиято коса се въргаля в прах; кости на деца и пеленачета разхвърляни... На едно място показаха ни къща, където двайсет души били изгорени наедно; и на друго – десетина момичета изклани до едно, след като се крили – изобилно свидетелство за което са останалите им наоколо кости. Навсякъде – ужас подир ужас..."
Според свидетелство на Макгахан, османлиите насила вкарват някои от селяните в черквата, която подир това била запалена... Останалите живи са измъчвани да кажат къде са скрили ценностите си. Oт общо седем хиляди население, оцелелите са около две хиляди. По негови изчисления, петдесет и осем селища в България са разрушени, пет манастира – изравнени със земята, общо петнайсет хиляди българи – изклани.
Да се забрави, съветват ни мъдро от чужбина... Колко му е! Да се махне от учебника по Българска история. Да премълчим, да се не плашат децата. Какво благородство, а! Мнозина днес изпитват неудобство от думицата "родолюбие". Да не излезе, че сме в противоречие с бла-бла-бла. Всяко споменаване на трагичното минало и мъчениците ни, медиите и политиците ни превърнаха в големи приказки, в куха патетика, в разказ за наивници по изборите. Не смеем да споменем празника! Новоизлюпил се политик – Николай Бареков (1972) го рече по националната телевизия днес: "Hие не празнуваме Съединението, ние го честваме". От телевизора драматично ме призовават: "Дни като този нека не остават в календара на българина само като дни за плюскане и пиене".
И що от това, като според Западния стандарт за обслужващи нации не ни се полага да помним?! Държим се у дома, в Отечеството си, като чужденци, дето изпитват срам от Миналото. Срамуваме се, че предците ни били изнасилвани като животни – бесени, клани, живи драни, живи горени, живи заравяни и с камъни доубивани; и вече анджак цивилизовано, в тон с препоръките отвън – наричаме половин хилядолетие трагична история "присъствие", да не би да подразним комшията зад дувара, за да не ни броят в цивилизована Европа и САЩ за тъпаци, дето пет века търпели безропотно. Да не би да им изглеждаме неуместни с нашите си български традиции, имена и родова памет! Само да сме нещо ай по-така, по терк, от чужбина прекопиран. Всичкото ни бир таман, само това остана, и сме жуст***! Всичката Мара втасала, само се не сресала!
Инак, има ли французин да не брои себе си за горд наследник на Великата френска история! Има ли чужденец да се не бие в гърди заради величието на своята държава! Ние обаче не сме като тях. Да се гордеем?! Само туй не! В никакъв случай не помним защо се налага да си имаме национална гордост. Самочувствие не ни трябва! Останал ни солук (дъх по турски) колкото да се надсмеем над България и над самите себе си.
Дали да не помислим какъв би бил животът ни, ако в онази 1885 година момците на смятания от мнозина умни нашенци за глупав Чардафон (Продан Тишков****) не бяха тръгнали да свалят чуждата власт в Източна Румелия... ами само да биха измислили анекдот, виц, майтап, шарж, задевка на любим шегаджия срещу властта. И дотам:
Пием, пеем буйни песни и зъбим се на тирана, механите са нам тесни.***** Йе-йе!... Развод ми дай!******
Не смея да коментирам, освен сам себе си да попитам: А не сме ли духовни палета пред онези несретни наши предци? Някога казвах на баща ми, завърнал се в Пловдив с Орден за храброст от Втората световна война: "Не мога те настигна, защото си бил в голямата касапница". Какво обаче бих рекъл на изклания мой род по майчина линия от Перущица или за посичането сред мегдана в Калугерово на довлечения от чапкъни ранен Ангел Керемидов – един от Хвърковатата чета на Бенковски през май на 1876 г., за когото явно по-възрастен боец в четата, Тома Сираков от същото това Калугерово, съвсем късичко документира: "Ангел бе момък храбър, решителен".*******
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 28 oct. 2022
Илюстрации:
- Джанюариъс Макгахан (1844-1878) – кореспондент на лондонския в. "Дейли Нюз".
- Проф. д-р Марийка Радева (1843) от Софийския университет "Климент Охридски".
** Редактиран, автентичният текст е на Ева Истаткова.
*** "Бир таман сме" (от тур.), както и "Ние сме жус" (от фр./нем.) – синоними на израза "Всичко ни е наред".
**** Човекът, който пръв прогласява Съединение на Княжество България и Източна Румелия, което празнуваме, е Продан Тишков (1860-1906). Само че Историята ни го титулува като Чардафон Велики. Авторът на "Строители на съвременна България" Симеон Радев (1879-1967) го нарича смешник, пияница и патриот, който бил много обичан. Захари Стоянов му дал прякора Чардафон, сетне го допълва с "Великий". Заради острите си приказки габровецът Продан Тишков се принудил да напусне Княжеството и да забегне в Източна Румелия. Когато начева подготовката за Съединението, обикаля селата с коня си и с Треперко паша – генерал-губернатора на Източна Румелия Гавраил Кръстевич (1817-1910), качен във файтон, да агитира населението, вж. https://politika.bg/bg/a/view/arestuvat-gavril-krystevich-po-pijama. "В комитетската група – пише Симеон Радев, – дето хъшовските нрави бяха на голяма почит, Чардафон – смешник, пияница и патриот, бе много обичан. Бе фанатично привързан към комитета, готов при само знак да изколи света със своите две ками – едната забодена в пояса, другата в ботушите му". В пловдивското село Голямо Конаре Продан Тишков организира своя войска, по-късно събира гологани от хората си за "революционно знаме". Роля на Райна Княгиня Продан възложил на Недялка Шилева – ученичка в последния клас на гимназията.
Знамето на Голямо-Конарската чета
Чардафон й дал зеленото сукно, върху което Георги Данчов Зографина (1846-1908) нарисувал златен лъв, а пък Недялка (1867-1959) му рекла: "На драго сърце ще го ушия, господине. Като българка, когато виждам моите братя селяни да работят деня и нощя, и то за кого – само за да плащат тлъстите им заплати на чиновниците на пашата".
Припомнят още, че Недялка Шилева заедно с Чардафон, поради липса на време да се шие, дорисували знамето с блажна боя. Сетне написали: "Съединение на България. Да живей Н.В.Българский князъ. Долу Източна Румелия! Свобода или смърть!Напред, юнаци!"
***** "В механата" на Христо Ботев (1847-1876), https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=1&WorkID=3161&Level=1
****** Рефрен на песничка която взривяваше митингите, шествията, бденията и изтягането върху сочната зелена морава край Народното събрание от 1990 г. и следващите години, чийто автор и изпълнител е Асен Гаргов (1949-2017). "Стоим със теб на кръгла маса/ в едно квартално кафене – /ти член на Партията наша, а аз – на СДС. /Но не в това е днес проблема/ и моя повод за развод,/ аз просто вече нямам време,/ остана ми половин живот". Готиният припев: "Развод ми дай, развод ми дай и повече не ме мъчи. Вземи панелите, трабанта, но въздуха ми остави. (два пъти) Кокетна си, сега флиртуваш и искаш брака да спасим, но аз си зная колко струваш под тази маска и без грим. Познавам всяка твоя дума, характера ти зъл и див; и мисля, че е цяло чудо как в този брак останах жив". (Припевът още два пъти: Развод ми дай, развод ми дай...")
******* 26-годишният по онова време Ангел Керемидов ми е прапрадядо в майчиния род; той и по-големият му брат Георги се сражавали с башибозука, изпратен да усмирява въстаналите българи от Средногорието. Имената на тези двама са сред общо деветнайсетте имена на загинали четници върху мраморната плоча пред черквата насред днешно градче Калугерово, Пазарджишко. Вж. повече: Тома Сираков (1834-1926),
Никой, колкото и могъщ да е, колкото и да разполага с всички най-модерни средства за манипулации над общественото съзнание, не е в състояние да удържи идея, чието време е дошло. – Аноним (1947)
31 dec. 1974
КОМЕТАТА КОХОУТЕК*
Ето я...
Пристига!
Запалва
хоризонта.
Отблясъци
сурови чертае в Небесата.
Изтръгва от
земята окървавени камъни.
С нарастващ
грохот бие в асфалтовите вени.
Разлюлява планините.
Разплисква
океана.
Силуетите на
хора, изчезнали отдавна,
кръжат над нас
и ба-а-а-авно
от гробищните ями
надига се
пръстта...
...Но тя не
идва.
Вехне.
Угасва
небосклонът.
Отлита
младостта
и средната ни
възраст.
Докато се
усетим, побелели сме от чакане.
Но тя не идва,
просто защото е отминала –
стопила се е
някъде над други светове:
запалила е
нечия глава непреклонена,
която ще ни
свети
векове.**
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 27 oct. 2022
Илюстрации:
- Един от най-странните небесни обекти.
- Изплувала от дъното на язовир църква.
___ * Повечето нови комети са непредсказуеми и не е сигурно дали кометата NEAT няма да изчезне безславно. Въпросът, напоследък вълнуващ астрономите по света, е изкючителната й активност знак ли е наистина за приближаваща с висока скорост огромна комета към планетата ни, или e кратка експлозия. Кометата, която досега не е преминавала близо до Слънцето, може да бъде покрита с лесно изпаряващ се материал, като замразен въглероден диоксид, азот или въглероден оксид. Нейните ледове могат да се изпарят далече от Слънцето, и когато достигне до перихелия – най-далече от Слънцето, да отклони притесненията ни заради яркия й зъл блясък... Подобни няколко сгромолясвания са се случвали вече и през миналия век, какъвто е случаят с кометата Кохоутек на Коледа през 1972 година. Когато я откриват през март 1973 г., кометата е изглеждала необичайно ярко за комета толкова далече от Слънцето (над половин милиард мили). Някои я наричат Комета на столетието. Повечето астрономи решават, че ако е така ярка и необичайна по време на откриването й, тя ще запази яркостта си и в близост до Слънцето. Всъщност, освен по време на перихелия й, когато астронавтите от борда на космическата станция "Скайлаб" съзират бляскавата брилянтност точно до Слънцето, за човек тук, долу на Земята кометата Кохоутек е била трудно достъпна за наблюдение.
** Предпоследният текст в сбирката "Сутрин рано" (1983). Писан е в края на 1973 г. или месец-два по-рано, когато с жена ми, 21-годишната Ася, живеехме в ужасна оскъдица, преживели на 20 февруари с.г. първия й опит да се самоубие, в безсилието й пред враждебния за добруджанско момиче Пловдив, с притесненията и зачестилите епилептични припадъци, самотността в чужд за нея град с грижите по родената на 31 януари дъщеричка. Първа поетесата от Сливен Станка Пенчева (1929-2014), в качеството на външен рецензент на сп. "Септември", отдели този текст с други още единайсет текста от ръкопис за евентуална бъдеща сбирка. Бел.м., tisss.
Системата за народно представителство не е нищо друго освен управление на държавата чрез общественото мнение. – Бенжамен Констан (1798-1874)
11-19 oct. 2022
ЗАПИСКИ НА ЛОВЕЦА: ЕЗИК МОЙ, ВРАГ МОЙ!
Защо Путин уби
Борис Немцов? Каква ли щеше да е Русия днес, ако неин президент не беше Путин,
а Борис Немцов? 10 окт. 2022 г. (от блога на философа-психолог Грънчаров)
Бачо Кольо:
– Борис
Ефимович, Бог да го прости, беше противник на Путин. А също така умен човек с
желязно математическо мислене. Поради това нямаше никакви илюзии какво е
съвременният Запад – противна сплав от алчност, омраза, комплекси и
некадърност. 10.10.22 г., 14:18 ч.
tisss: До Бачо
Кольо:
– За лицемери
като Грънчаров, които мразят света, а най-много от всичко – добрите хора,
най-подходящ отговор е песничката от клипчето на хлапенцето и неговия татко.
Този род изключително злостни персони са на този свят, сякаш единствено за да
сеят омраза. Добрините и човеколюбието са с гълъбови крила и неизменно са
по-силни от мразещите. Вж. https://www.facebook.com/reel/1760077964337859
10.10.22 г., 21:57 ч.
Ангел Грънчаров:
– Аууу,
разплакАх се от умиление! Поклонникът на таваришч Сидеров и таваришч Путин,
апостолът на добротата таваришч Георгий Бояджиев – квартален списувач, пише
такива умилително-покъртителни думи за "добрината и човеколюбието". И
при това ги пише с такава нескривана омраза към моя скромна милост, дето в
съзнанието му съм нещо като гений на злото и злобата! Мерси за комплимента,
учителю Бояджиев, ама немаше нужда! Питам се: какво си научил учениците толкова
години, да обичат от сърце комунистическите убийци ли?! 11.10.22 г., 7:05 ч.
tisss:
– Грънчаров,
познавам те от далечната учебна година, когато в най-многолюдното пловдивско
училище (2400 ученици и 120 преподаватели) единствен от колегите ни опитвах да
те разбера; останалите панически страняха от Вашата "скромна
личност". Помниш ли? Защо ли в автобиографичните си фантазии не споменаваш
нито дума за "борческото си антикомунистическо славно минало" и в
това пловдивско училище! Дано "малобройните" ти 5 000 000 (пет млн.)
читатели, по твои думи, се сетят! На кого си помогнал? Всичките ти показни
усилия да сториш нещо добро защо не помагат! За слабостта да се самоизтъкваш,
само слепец духом няма да разбере. И ти, и любимият ти Иван Костов (1949), и
любимият ти офицер от Държавна сигурност Ивайло Инджев (1955) сте от котилото
на комунисти, вероятно искрено вярващи ваши предци. Такива са фактите. Но не в
това е трагикомедията ви, а в озлоблението, с което се храните и което
излъчвате с всяка своя креслива изява пред публика. Единствено обяснение е,
смятам, гузната съвест. Чудесен обект за изследване сте ми докъде може да
стигне злобният в нравственото си падение с фалш и лицемерие. 11.10.22 г.,
10:08 ч.
Ангел Грънчаров:
– Таваришч
Георгий Бояджиев, учителю-списувателю и почитателю на таваришчите Путин и
Сидеровский, дето така хубаво лъжеш. През далечната онази година нема как да ме
познаваш, по простата причина че тогава моя милост работи не в най-многолюдното
училище в Пловдив, ами в Пловдивския университет, където бях асистент по
философия (в катедрата по Марксизъм-ленинизъм – бел.м., tisss). Явно ме бъркаш с некой друг или съзнателно лъжеш. И са пълни глупости
тия твои фантазии-халюцинации, че всички учители били странели от мен, по
простата причина че и те като теб не са ме познавали… Срам поне малко немаш ли,
или хептен оскотя от злоба и завист? Прочее, напиши си името в гугъл и се
поразрови какви отзиви за твоето учителстване имат учениците ти: случайно попаднах
на тях един ден, засрамих се вместо теб... Както и да е... Ха сега, измисли нещо
по-стабилно по мой адрес, за да ме оплюеш, щото тоз твой опит по оплюването ми
се оказа напълно несполучлив... 11.10.22 г., 10:41 ч.
Анонимен каза:
– Гневни, че
дъщерята на партийния секретар живее по-добре от тях, а те са страдали преди,
надявали са се после, а пък днес прекарват дните си в караници с жените си, с
които не се понасят. Недоволство, че вече няма изходни визи, но въпреки това те
не пътуват. Ха, това е добро и всички се сещаме за кого се отнася.
18.10.22 г., 6:52 ч.
Ангел Грънчаров:
– За кой се
отнася туй бре, таваришч? А ти как успя да питаш всички за какво се сещат?
18.10.22 г., 8:28 ч.
tisss:
– Иван Костов
(23.12.1949), женен от 1974 г. за Елена Григорова-Костова (16.07.1949).
Вегетарианец, не пие, не пуши, има язва... "Затворен тип. Две думи не
можеше да върже на кръст" – казва за Иван Костов министър Александър
Сталийски (1925-2004). Елена Костова е бивш ръководител-служба и партиен
секретар в Централния научен институт по комплексна автоматизация. Костов,
според думите на баща му Йордан, е кандидат-партиен член на БКП. Според
проучване на общественото мнение през 2005 г., Иван Костов беше обявен за
най-богатия българин.
П.П.: Между
другото, просташкият стил най-малко е подходящ за човек, който се гордее, че е
философ-психолог. Вж. "За кой се отнася туй бре, таваришч?" – Според
правописната норма за Българския ни език, правилна е словесната конструкция
"За кого се отнася...". Поздрави от един пловдивчанин към пришълците
в неговия роден град! 19 окт.2022.
Старият
пловдивски лаф гласи: "Легнали си праведни партайци и ченгета храбри, събудили
се праведни първи демократи", оле!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv,
edited on 25 oct. 2022
Илюстрации:
- Дипломиран в Ленинград философ-психолог.
- Велик манипулатор на общественото мнение.
––
*
Направих си справка и се оказа, че съм сбъркал присъствието на Грънчаров в нашето
училище, където малко под трийсетина години (1984-2011) преподавах български език и
литература. Впрочем, ето част от бая пространен текст, писан от философа-психолог, от катедрата по марксизъм-ленинизъм в пловдивския университет "Паисий Хилендарски" изгонен и свил
гнездо по милост първом в това пловдивско училище!
"Обърнете
внимание на подчертаното изречение, в момента, значи, директорската длъжност се заема от г-жа Алина Сомова. Ний с нея се познаваме от едно време, от
времето, в което моя милост преподаваше философия в СОУ "Симон
Боливар" в кв. Изгрев, а тя беше там заместник-директорка. После аз бях
опраскан от новата директорка (Аделина Игнатова). Малко след мен бе опраскана и Сомова. Със Сомова
не съм имал някакви отношения, освен чисто колегиални, но държа тук да кажа, че
нещо от онова време ми тежи на съвестта и ще си го призная, с оглед да ми олекне малко... Става дума за следното. Там директор беше Иван Панайотов, Бог да
го прости. Той мен ме назначи, но той назначи и нея за своя заместничка.
Панайотов си беше комунист, но също така беше, смея да си позволя да кажа,
личност от един по-голям мащаб. Едва сега оценявам това. Самият факт, че беше
взел мен за учител по философия, е показателен в това отношение, доказва
констатацията ми. Да, но тогава беше славното седесарско и демократично
време, беше времето на мъчителното раждане на младата и непрокопсала българска
демокрация.Моя милост, както е редно, беше страстен демократ. Говоря за
времето 1992-1999 г., в тия 7 години съм работил във въпросното училище. С Панайотов,
общо взето, имахме джентълменски отношения, но сега признавам, че поради
младостта си, и на чисто политическа основа най-вече, аз допуснах спрямо
него голяма несправедливост, която ме мъчи: понеже е комунист, аз от време
на време го ръфах като малко пале по време на учителски съвет, държах общо
взето глупави речи, а човекът ме търпеше стоически, и в интерес на истината, не
ме опраска... Което говори за мащаба на неговата личност, нали така! Имали сме
какви ли не спорове по време на учителските ни съвети, обаче той, въпреки
всичко, ме изтърпя и не ме опраска, което говори за титанична търпимост и
великодушие, крайно необичайни, прочее, за комунистите, нали така! Ето,
оказва се, че е възможно и комунист да е личност. Вярно – като изключение, но
все пак е възможно: макар че колкото повече е личност, той толкова по-малко е
комунист де, но то е от само себе си разбиращо се! А ето сега и моят грях,
който още не мога да си го простя и ще го призная, белким ми олекне
малко! Става дума за следната моя глупост, която аз направих в момент, в който
СДС взе властта.Аз бях тогава, казах вече, седесар не само идеен и
ценностен, но и за пръв път в партия, бях партиен член на СДС. Щом взе
властта, СДС стана партия. Преди това си беше коалиция от партии. В това ми
качество ходех на партийни събрания в кварталния ни клуб на СДС и бях доста
активен. Провеждах какви ли не дебати, довели дотам, че заради пословичното мое правдолюбие аз успях да предизвикам (демек, ядосал ги – бел.м.,tisss) главно прагматично мислещите
кариеристични здрави сили дотам, че те от един момент натам не издържаха и през 1999
г. организираха изритването ми, опраскването ми от партията, малко след това –
и от работата ми като учител. Да, обаче преди това в един момент в клуба
взе да се говори, че трябва да смъкнем комунистите от директорските постове; и аз
бях този, който настояваше да бъде махнат от поста си Иван Панайотов,
директорът на училището, в което работех, само защото беше комунист. Не
знам дали той е бил в пенсионна възраст, но е било възможно да е бил и в
предпенсионна възраст; това не знам. Което не знам, не го знам. Е, аз им помогнах той да бъде махнат от поста, въпреки че
в някои моменти съм имал усещането, че не е добре това, което върша специално
спрямо него. Та нали човекът ме взе на работа в не по-малко тежък за мен момент от
сегашния! Но политическото у мен взе надмощие, понеже смятах, че – като
дойде директор седесарин, работите ще стават бляскави! Е, проведе се конкурс
за директор. Аз обаче не участвах в него, въпреки настояванията от клуба – тогава още
не бях се изпокарал с партийните си другари; явих се за директор, но в друго
училище, и понеже не послушах партийната воля, разбира се, че аз бях наказан –
назначена беше за директор на училището друга персона, имаща по-големи връзки
от моите. Нека да си говорим самата истина – и тогава беше така, и сега е
тъй: у нашенско за директори на училища не се назначават други освен тия,
които имат най-големите връзки в управляващата партия! В резултат директор на
моето училище стана друга особа, която ми се отблагодари, затова че й помогнах
да превземе властта, по крайно специфичен начин – изрита ме от работа, значи, първото, което направи като директорка, беше да изрита мен от работа! Вярно е, че първо тя нагласи нещата така, че часовете по философия да паднат под половин
щат, така че мен тогава даже не ми се и наложи да воювам с нея. Тръгнах си... В
интерес на истината: "по взаимно съгласие". Въпреки че можех да й
скъсам нервите – поради инвалидност, бях защитен от закона, и тя не можеше да
ме уволни; щеше да ме търпи до Второто пришествие, но аз й направих добрината и
си подадох молбата за напускане по взаимно съгласие... Но да оставим това,
важно е, че проявих крещяща несправедливост към стария директор Панайотов. Той
сега вече е покойник, но ето, аз си изповядвам греха, и ако има безсмъртие на
душата, неговата душа сега може пък да разбере моето покаяние! Вярно, направено е доста късно, но – нали знаете, признат грях е половин грях, а не знам дали важи
за признатата глупост…”
MY COMMENT:
Народът ни мъдро отсякъл:
"На зла круша – зъл прът!" И още една малко по-пиперлия: "На бодлива
крава Господ рога не дава". Когато си посредствен по душа, сто вагона книжки да прочетеш, и сто тапии за "вишу" да си извадиш, пак си оставаш на същия хал, който си заслужил с глупостта и наглостта си. Бел.м., tisss.
Системата за народно представителство не е друго освен управление на държавата чрез обществено мнение.– Бенжамен Констан (1798-1874)*
11 fev. 1999
ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДНА ЛЮБОВ
In memoriam
1.
Като кандидат за президент от листата на БСП, си беше гола вода – речовит, интелигент чаровник, и объл, търкаля се на всички посоки с еднакъв успех, и все си стои като циганин в небрано лозе. Като учен-траколог обаче, същият този "лимонаден Джо/Иван" е нещо коренно различно... Политиката все пак е изкуство. За човек на изкуството са присъщи динамика, интуиция, пластика, жонглиране с реалностите, а господинът е типичен учен. Вацлав Хавел (1936-2011), например, може и да бе успешен президент, макар само за 6-7 години, след което започна агонията му като политик. Невежи или мошеници-семинаристи могат да бъдат и се оказват впоследствие успешни политически лидери, но един Алберт Айнщайн (1879-1955), Нютон (1643-1727) или Питагор (?-495 пр.н.е.) как да си ги представя лидери на крадлива политически пасмина?!
Четвърти или пети ден боледувам. Какво беше? Май че го изболедувах. Грип. Май вече ми просветва. Интересно ми е с Иван-Маразовата** научна студия "Митология на траките". Уравновесен – това, мисля, му е главното достойнство. Знае докъде е етично да се предполага, та оставя отворени територии за логически упражнения от страна на онзи, който пожелае.
Откривам у Маразов подкрепа на моя си стара хипотеза – че отделил се от масата хора, за да управлява уж в нейна чест, най-нормалното е човек със слабичка психика да се окаже чужденец спрямо собствената си нация и отечество. Изобщо, мисля си, властолюбието: под каквито и благовидни аргументи да ни се явява, е вид душевно заболяване, маниакалност. Както лудия го обграждат с възхитително пренебрежение и сакрална почит, тъй и властникът разхожда сред народа претенциите си за величие, и народът го идентифицира като чуждо тяло, обитаващо непонятните пространства на призрачен свят. Казано рязко, нацията се чисти от своите идиоти, като ги възкачва с одически песни и еуфорични шествия в сферите на властта.
На стр. 165 от книгата на Иван Маразов: "А многобройните царски имена на траките, производни от гръцката дума за вълк lykos, само напомнят, че в архаичното общество владетелят обикновено заемал позиция на "чужд", т.е. на "извънзаконник"... Защо "в архаичното"?! Да не би днес властници от всякакъв калибър по света и у нас да се отказали от пренебрежението към закона! Този мил фалш, пищно лицемерие и самодоволни усмивчици, да речем, при лъчезарно ухиления Иван Костов, когото почитател закачил към репликата си от 14 август т.г., това задебеляване на гласа, да речем – у Георги Пирински (1948), Юнал Лютфи (1944), Емел Етем (1958), Владимир Дончев (1960) и пр., подсказва подчертано самоуважение към собствената персона; този нарастващ глад за овации – не са ли именно това симптоми на лудостта? Ако не са душевноболни, тогава защо им е власт? Струва ми се, властта е погубила най-много даровити личности, когато ги е приела в ледените блестящи селения на грандоманията и самовлюбеността.
Та интересно ми е в случая какво ще да е извадило от равновесие приет с уважение по цивилизования ни свят траколог. Със зрението на сокол да разкодираш знаци или жестове на древността, пък да се мотаеш като пате в кълчища из съвременността, за това се иска минимум посредственост.
2.
Власт и властващи – ами че да, разбира се! Но за да не си въобразяват велики работи, личностите не бива да остават повече от ограничено със закон време в управлението на държавата... Престоят в казармата е дълг към отечеството за гражданина или поданика; престоят във властта защо да е нещо различно? За каква каста на пожизнените политици говорим!
А монархът идиот ли е? Или май не е задължително да е идиот? Понеже неговата функция, както сочат успешните съвременни западноевропейски монархии Великобритания, Испания, Швеция, Дания, Холандия и проч., не е да управлява, а за да обединява. Бих се чувствал спокоен да се закълна пред символите на моята България, включващи инородна аристократична династия, именно и понеже, първо: за да обединява, не бива да произтича от моето племе; т.е. за да имам респект към статута му, трябва да е извън вроденото у мен отвращение към стоящия над мен; и второ, четирима – с мен, родения през 1947 г. поколения мъже от зората на 1900 г. бихме били свързани с един царстващ, ама не с президент – който е временна фигура, колкото и скъп да ми е този образ на уредил се в живота висш чиновник.
Така – говоря вече лично за мене си – симпатията ми към Кобургите***, каквито и грехове да им откриват, иде не от тях, а от независещия от мен факт, че прадядо ми – Ненко Ангелов от Керемидовия род на Калугерово, Пазарджишко***, се е записал доброволец заради честта, вдъхновен или манипулиран от Цар Фердинанд през 1912 г., да отмъщава за ислямските зверства над родителите му през Априлското въстание от 1876 г., че дядо ми Борис Ненков Ангелов (1900-1972) се клел като типичен българин пред символите на България и НВ Цар Борис ІІІ, че баща ми Кирил заминава и се връща в моя роден град, като редник от унгарската Пуста, клел се като редник пред символите на Царство България, а аз – като вероотстъпник, съм се заклел фактически не в нашата България, а сред подгизналия под мразовития ноемврийски дъжд хасковски площад и нежно съзерцаван от политкомисарите на световната болшевишка революция. Гади ми се, като си помисля колко фино рязаха корените на моето поколение българи!
Знаел ли съм нещо за масовите екзекуции на т.нар. "вражески елементи и предатели", за геноцида спрямо българската интелигенция след Девети септември 1944 г.? Къде е Вардарска Македония днес? Къде са българите от Одринска и Егейска Тракия? Кой внимателно планира разграбването на Българските земи и имоти от Солун до Адриатика и от Северна Добруджа (делтата на Дунава) до Мраморно море? На сърби, гърци, турци, румънци ли да се сърдя, че отстоявали националния си интерес? Или да благодаря на коминтерновските функционери, че ме отървали от "империализма" и ни превърнаха от стопани в нация – ратай на мракобесническа империя?
Народ, който не разбира разликата между Русия на лекаря Чехов и граф Толстой, от една страна, и Русия на руския имперски чиновник – от друга, разликата между разкошните руски мечтатели и творци, и чиновническа, безмилостна Русия на осетинеца Джугашвили, такъв народ си заслужава участта.
В България лежат костите на хиляди руси... Объркана и злочеста участ! Едно знам със сигурност – човекът трябва да си бъде стопанин на имота. Нали е ясно – на собствения си имот стопанин, не на цялото земно кълбо! Затова и не ме плаши идеята за монархия. Монархът в днешния свят може да бъде и очовечен образ на цяла нация, без да се въвира из мразовитите пещери на властта. Че не е ли очевидно различието между самостоятелно водещата своя външна политика, всеки момент отстояваща националните ни приоритети, България до смъртта на Борис ІІІ с всичките й скудоумия и слабости, и България подир това, люшкаща се като кораб без кормило по световните течения, предана на всеки натрапник отвън, който я пожелае!
3.
До 1966 г. обитавахме под ноем две стаи на улица "Люлебургаз" 17, току срещу Джендем тепе, в т.нар. квартал Инвалиден. Имаше наоколо улици с ей такива чудни имена: "Войнишка слава, Лагадина, Ангиста, Тулча, Завоя на Черна, Велбъжд, Страцин, Вериговска клисура, Добрич, Ниш – като че ли откъснати от календара на Балканските войни... Тази част на Пловдив – от двете страни на шосето за град Пещера, от склоновете на Бунарджика все на запад, до разклона край сегашния пловдивски квартал Прослав, бе населена от пришълци – бежанци от опустошена Македония, прогонени от Османската и от Гръцката войска от дома и имота си, жестоко пострадали от войните. Помаци от Родопските махалици се бяха омешали с придошли от Средногорието и селца откъм къра на Горнотракийската низина. И сред гмежа от несретници като зрънца див овес сред овъглено жито светлееха няколкото семейства арменци, прислонили се тук от ислямските зверства през 1910-1915 г. Ама не за тях ми е сега и тук думата.
Зад високия над човешки бой и половина тухлен зид, от съседния двор в задушните летни привечери звучат не до болка познатите наши шлагери, а руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор сладостно мяука зад дувара с надвисналата с прашни вейки дива джанка. Звучи грамофон.
Пиша това, а утре е Денят на влюбените, католишкия или протестантския Свети Валентин, та и този спомен ми се върти неслучайно от няколко дни в ума. Зад зида през 1960-1965 г., помня, живееха двама особняци – мъж и жена, около 70-годишни: той – кокаляв, а и жилест, стъпва с изопнат гръб, въпреки възрастта си, тя – масивна, но не тантуреста, с прибрани на кокче косици и румено лице на някогашна хубавица. За всички нас, махленските дечурлига от онези бедни години, това бяха Белогвардееца и Дебеланата. Колкото той беше жилав и кокалест, толкова жена му бе пухкава, заоблена като добре натъпкана с перушина възглавница. Нозете й до под коленете, онази част, която се виждаше, бяха бетер бетонните диреци на новичкото улично осветление в онзи мой бедняшки Пловдив. Бяха бездетни.
Пиша тези неща и хвърлям по едно око към моя минезингер, снимка в едър план на дяволитата Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария – някакъв заможен дрогерист, почитател на хоровата музика, тайно от нея й направил. Цветната плака открива чаровното моме откъм нова за мен страна: унесено-отнесена. Та затова кръстих фотографията, лицето й в полуанфас: Моят минезингер*****.
Двамата саможивци зад високия тухлен зид бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си явно живееха в хармония. Със съседи не общуват, живееха затворено и уединено зад прозорци със снежнобели перденца. От време на време галантно-прелестни мъж и жена, вероятно техни близки, им водеха дъщеричката си – скокливо дебеличко момиченце на 4-5 годинки, което за три-четири седмици огласяше летния зной отвъд зида с кикот и припряна руска реч. Говореха само на руски.
В този мой спомен има провиснала като уморена змия лозница покрай кладенец с поръждавяла ажурна конструкция за макарата и липсващата кофа. Има и смокиново дръвче, към което никой не посяга освен мен, та там всеки Божи ден от май до октомври смокинята ми бе приготвила дар: шепа-две от екзотичния си плод. Няма сюжет, това е картина, застинала в съзнанието ми с аромата на любовна история сред мирис на прясна кръв, просмукващ се все още от зверствата подир онзи Девети 1944 г. Братът на собственицата на втория етаж над нас леля Лучка – шушнат съседите, бил показно умъртвен от завистливите съселяни, като кмет на Цалапица******; та живеехме ние под наем със семейство арменци на нашия първи етаж – наследство на бившата му годеница на убития кмет на селото Цалапица – гърдестата Кица от на майната си, която се появи откъм Нова Загора с две или три години роденият преди мен син – 13-14-годишния Ванчо Музата, и баба му, далеч надхвърлила седемдестте си лазарника гърбава Зюмбюла. По онова време – ученик от VІІ-а клас на училище "Сашо Димитров", пред заядливия бабишкер, за да престане да кълне, да притеснява сестричката ми Ели (1954), че докато онез трима се навират в едноетажната кирпичена къщурка, градена за прислугата, ние, четирима наематели с дърводелеца-мебелист Кирил, се ширехме под наем в имота на дъщеря й, изпълних по вдъхновение, свише осенило ме, сценката "Исус Христос слиза от Небето за Второто си пришествие". Гърбавата зла вещица обаче дори не трепна, подгони ме с налъм в ръка от циментовата пералня по двора; да беше ме цапардосала, онзи ехидничещ лъже-Иисус отдавна да гние в общинското гробище на Пловдив... Противни ми се виждаха в тогавашните бедняшки години всякакви там новозагорци: друг път може би ще отделя специално внимание и върху тази неособено престижна за мен тема.
И значи, край родните ни вакханалии от тихи мизерии плюс гласовитите кавги между нагъчкани един в друг, отчаяно мразещи се бедняци, оттатък дувара сияеше аурата на романтична любовна история, начената нейде си в руски дворянски имения с огромни пространства от неокосена морава и вишневи градини напролет; долавях тропот на табун коне, жерави, високо прелитащи под бухлати облачета над разцъфнала степ, и река – блестяща като сребърен накит и поръбена по края със снежна ивица. Идилична Рус! Едва днес, когато са минали повече от 35-40-50-60 години, под пластовете провинциална дива простотия и непоносимост към чуждото, откривам как лекичко завиждам на онез двама, превърнали се вероятно вече в чудесно оглозгани от червеите два скелета, но живи в съзнанието ми, настръхнали срещу всякакви любопитни посегателства и свято пазещи великата магия на Любовта дори в изгнаничеството – щастливи и в нещастието, че са така далеч от родната своя, едничка на света Русия.
4.
Как упорито още от детската забавачка ни втълпяваха респект към този велик народ!... В гимназията обсъждахме детайлно "Евгений Онегин" или "Кавказки пленник", или "Демон" и "Тарас Булба". И сега са ми пред очите великолепните със спокойствието си картини на Иля Репин, пейзажите на Левитан с разбушувалото се море. Какъв размах на човеколюбието, Боже мой, какво страстно жизнелюбие!
А после се заровихме в необятната сага "Война и мир" с онзи там граф Болконски, с непохватния тромав Пиер Безухов, със сънливия Кутузов и галерия образи, облъхнати от патетичност, от бесове и кротост. И Пушкин, и Лермонтов, и Гогол, и магнетичният Достоевски, и тъй човеколюбивият печален Чехов, а и вглъбеният в природата на духа Тургенев от новелата "Ася" и от "Записки на ловеца", както и съпътстващи ги случки от живота: ту драматично назидателни – като дуела на Пушкин с Дантеления женкар Дантес – дуел, приключил тъй зле, може би понеже съдбата объркала кой точно трябвало според нашите мерки да загине; или заточеничеството на недооценения в тесния приятелски кръжец от диви пройдохи и гуляйджии пияници Лермонтов, или скучноватите – като съдбата на стресирания още от ранната си младост Достоевски поради мнима, оставила рани в душата му екзекуция, или пък отшелничеството на заядливия, ненаситен за млада плът на девствените слугини граф Лев Николаевич, който трудно понасял жена си графиня София. Харашо, панимаю, земля, человек, я люблю тебя, а тъй любиш меня? – руските думи и фразички за моето поколение дръзки хлапаци от следвоенните 1953-1960 г. звучаха екзотично и чудно красиво.
Но в тази упорита настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Великата Руска история, както я тълкуваха сталинистите, и в ентусиазма на строящия се "нов обществен ред" там – във Великата братска страна, нашите учители, без да са си давали сметка вероятно, са инжектирали в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че нашата Българийка е точно тук – на този така объркан, смутен полуостров, обкръжена от неприятни съседи. Ах, защо не бяхме поне два паралела от географската карта по на север, че да се гушнем с необятната и трагична, но никога не коленичила духом Русия?! Колко жалко наистина!
Подреждам щрихи. Мога купища факти да приведа като свидетелство за това подмолно обезличаване на собственото наше самочувствие. Е, да, "и ний сме дали нещо на света", гърмеше в ушите ни сопотчанинът Вазов; но нали пак Вазов зубкахме от читанките с онова коленопреклонно, смирено, а и бодро "Здравствуйте, братушки!" – запева на отродяване от жестоката, страховита с трагедиите си Българска история не от годините на Славния Октомври, а още от всенародния мит за Дядо Иван, който ще ни освободи.
Прав бил нисичкият, черничкият Стамболов, изкрещял в младежката си неопитност и буйство към преживелите какво ли не, умирисани на барут и на войнишка кръв снажни руски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Сцената е документирана, припомня я биографът на Стамболов Димитър Маринов (1846-1940) в книгата си*******. Уместно рекъл един от генералите (случва се това чудо в канцеларията на княз Черкаски в град Одрин), че за такива ми ти приказчици в Матушка Русь пътечката на младия честолюбец води пряко към Петропавловската тюрма. Какво си въобразявал милият!
5.
Казано накъсо, в моите си размишления, за мен България е центърът на Вселената. А всичко останало – руски витязи и богатири, великата Руска и Световна класика, Великите географски открития на Колумб, на Магелан и на Вашку да Гама, барабар с испанската Инквизиция, с Римската империя, с великолепната Византия, с Древна Елада на патрициите и философите, с Александър Велики, с египетските фараони, с китайските мъдри поети и императори, с древните индийски Веди, Господ Бог и цялото звездно небе над мен, и с целия световен океан под петите ми с вулкани, и земетръсни зони, и всичко-всичко... е само нещо странично, нещо допълващо за онзи върховен миг, когато се усещам ударен от светкавица, от внезапен гръм с прозрението, че българин съм се родил и тази България на хора несретни и хора неособено приятни на вид е, моята бащиния, която ме приземява в хаоса от премеждия, войни, смърт.
И ако някой се опасява, че ще гледам извисоко и пренебрежително към другите само затуй че си обичам отечеството, глупави са такива опасения. Лошо ли е човек да си обича първом имота, рода, децата? Защо все някой се грижи да ни натири по-встрани от самите нас? Сега и тук, върху земица колкото мъжка носна кърпа, колкото "една човешка длан"******** – ей това е Пътеводната ми звезда, моята ос. Следователно, каквото и да замислям, каквито и грандиозни планове да кроя, не от горда Великобритания, не от дисциплинирана Япония, не от конгломерата Юнайтед стейтс ъф Америка или Южна Африка, а оттук – от моята Тракийска низина, тръгват всичките ми пътища и всичките ми проекти. Това е Рим на моята империя, тук ми е пъпът. И всички пътища към света за мен тръгват оттук.
И когато чувам нашите днес първи господа и госпожи в държавата колко красиво обещават да ни отведат в богатата духом и телом Европа, ще ми се да ги попитам: Е, какво, драги! Тесничко ли ви е тук? Съклет ли ни гони, та сме занадничали по онази пуста опустялата чужбина! От озъртане и от въртене на разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха. Забравихме ли кои сме, що сме, та целите сме замязали на пъстри тенекиени петлета и ветропоказатели?
БЕЛЕЖКА:
С излизането от Османското "присъствие" българите като сенна хрема от време на време ни тресе манията да пулим зъркели към по-уредена от нас национална общност, да се замайваме с лакърдии колко харно е да си елин, поданик на кралицата на Великобритания или на Руския император, по чужд тертип да пиеш и се веселиш: по френски изискано да си служиш с нож и вилица, по английски фалшиво да си сдържан в чувствата си, като немец чист, подреден, предприемчив, като италианец влюбен и мързелив (dolce far niente), като типичния янки да следваш на всякаква цена личната си изгода. Подтекст на всичко изброено дотук: Ах, колко неприятно е да си българин!
Този текст бе отпечатан в местното вестниче на културните говеда "Арт-клуб" през февруари 1999 г., и понеже се явява подир задевка на креслив опонент, мисля си: "Нищо случайно! Няма случайни неща, нито случайни съвпадения!" Захванах се с поредица текстове за историята на майчиния ми калугеровски и перущенски род пак неслучайно. Изразените тук оценки не са само лично мое мнение, а послание от поколения мои родственици, клани и унижавани в течение на половин хилядолетие от Българската ни трагична история. Да се приобщя към заможна Европа, към европейските духовни ценности... Прекрасно! Ала преди приобщаването ни, защо да не си припомним кои сме, защо сме, какво от поколенията, минали преди нас по реда си, сме опазили в калпавия, но жилав, устойчив български нрав!
Не мога да разсъждавам както мюсюлманин. Не мога и да си представя, че ще се опаковам с взрив и ще изтърча да се гръмна заради висша идея на някой чужд многолюден площад само за да докажа преданост към своя Господ. Въпреки че не съм религиозен, рефлексът ми към света наоколо е както би реагирали предците ми, преселили се двама братя от рушнато и разграбено от правоверните орди Търново и основали наред с други три български рода селище с показателното, с прелитнало през вековете име Калугерово. Това наше Калугерово из дълбините на османското величие у нас какво ли иде да ми говори! Инак, защо да съм против поклонниците на Западната цивилизация и на т.нар. "европейски духовни ценности", нали!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 23 oct. 2022 Илюстрации: - Мъжкият манастир "Св. Никола" над Калугерово. - Пловдив... приказен град сред пошлост и смрад.
___
* Benjamin Constant (1767-1830) – швейцарски мислител,
писател, политик; роден е в Лозана в семейство с хугенотски произход, учи в
университетите на Ерланген и Единбург. Прекарва дълги години във Франция,
Швейцария, Германия, Великобритания.
** Маразлия (тур. "болест") Болен,
болнав. Маразъм (гр. marasmos 1. Обща отпадналост на
организма и психиката поради старост или хроническа
болест. 2. Апатия, безразличие, морална
отпадналост. 3. прен. Западане, пропадане. Иван Маразов (1942) – траколог.
*** Така съм мислил през 1999 г., което си е дива утопия предвид Симеон Кобурготски (1937). За да
си уважаван монарх, трябва да си личност?
**** Според някогашния кмет на днешното градче Калугерово, заел се с
историята на старите родове – баща му на Ненко (1875-1912): прапрадядо ми Ангел Керемидов, чието име е върху паметна плоча на площадчето сред селището, с по-големия си
брат Георги загинал с част от Хвърковатата чета на Бенковски в сражение с башибозука.
***** (нем. Minnesinger - певец на любовта)
Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на
рицарска любовна лирика.
****** Вестник "Марица", вж. http://www.marica.bg/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-9-ix-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-news580914.html
******* "Стефан Стамболов и новейшата ни
история", изд. 1992 г., стр. 43-44.
******** От стихотворението на Г. Джагаров
(1925-1995), връстник на майка ми. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1086.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
