ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1077.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1077.)

   Не съм писател, нито съм поет. Пиша текстове. Автор съм на текстове, което според бившия главен редактор на младежкия пловдивски вестник Георги Яков (1941-2007), и аз тутакси се съгласих, звучи по-авторитетно в нашето време на поизпразнени откъм съдържание звания, като "писател" или "поет", "генерал" или "професор", стои както изпедепцана от евтино тенеке пищна табела на фирма, мизерна откъм състоятелност, занимаваща се с далаверки на дребно и други сложни движения по ръба или направо извън Десетте божи заповеди. – Аноним (1947)

  20 fev. 1999 

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ 

  Бях седемнайсетгодишен, когато писах в кухничката на улица "Люлебургаз", където живеехме под наем на втория етаж в къща, построена за него и сестра му леля Лучка, от бившия кмет на Цалапица, умъртвен от съселяните си бедняци почти веднага след Девети септември 1944 година. Историческите събития са галопирали покрай мен, но писах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей – човек, който органически не понася католицизма. "Крайпътен ресторант" се казва. И досега смятам, че е сред най-доброто, което някога съм писал в течение на доста над половин век. Хемингуей ли е причината? Не. Това си бяха мои наблюдения и мой личен опит; от американеца заех донякъде подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което съобщава далеч повече, понеже не уточнява нещата и създава особена пространственост за въображението.

  Значи, двама – мъж на години и млада жена, разговарят в жежкия летен подиробед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той – притеснен. Встрани от тяхната маса три скучаещи сервитьорки подхвърлят помежду си откъслечни реплики: какви са онези там, гадаят какво става там. Няма други персонажи. Има звукове: бръмчене на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Мирис на река. Запотените стъкла на току-що измити чаши. Жужащите мухи. Сега чак си давам сметка, че съм разказвал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито пространство има зад рехавата наглед тъкан на думите. Е? Как се получава то? Да не съм се родил научен!

  До казармата тренирах: в шести клас волейбол, гимнастика (14-15-годишен), бокс и кану-каяк, докато бях в гимназията. Боксирах се и в казармата, в категория "перо" (до 54 кг). Най-яко ми спореше в лодката: бях първи сред пловдивските млади каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", най-добър на 500 м едноместен каяк сред юношите от петте местни клуба, които развиваха кану-каяк. В последното за мен индивидуално състезание в гребния канал на пловдивската Гребна база десет метра преди финала ме изпревари с под метър ячко момче от местната Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт – Радко Дочев, който после завърши ВИФ, известно време беше и треньор по гребане; доколкото ми е известно, сега е художник на свободна практика. Помня, че го влачих по трасето. До трийсетина метра преди финала този хубавец "се вози" на вълната ми и мина покрай мен, прецапвайки последните метри от трасето с няколко мощни загребока. Изядох се! Яд ме е и досега. И не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и после много пъти сме сядали на чаша кафенце, ами и досега ме е яд на мен си – че не съм се отскубнал, че съм позволил да ми се влачи на буксир поне 300 м по петстотинметровото състезателно трасе.

  Имал съм не една и не две сходни ситуации, последната по-значителна сред които е злощастният ми писмен договор с нагъл селски тарикат от пловдивското село Рогош, който ми потурчи мечтата да си видя като томче от 496 страници със 120 мои весели графики ръкописа "Ламски", писан в течение на десет години (1994-2004).

  От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", готвех се в курса по парашутизъм към пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". На два пъти скочих през половин час в един ден с парашут ПД-47 от 800 м, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех с "петица" изпита, предстоеше ми да летя с планер, но се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, че и до днес – Тодор Ряпов, на когото за нещо в зрението не му разрешиха да скача с парашут, нито пък да продължи нагоре с обучението. Мечтаехме с него да станем бойни пилоти... Освен дето от VII-VIII клас тренирахме заедно гимнастика и бокс, състезавахме се с юноши и младежи, че и с мъжете в 500-метровата дистанция в каяк-двойка на Гребния канал, ама свирехме и в духовата музика на работническата ни гимназия "Георги Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик в ІХ-ХІ клас от 1963 г. и нататък в местните два вестника младежкия "Комсомолска искра" и партийния ежедневник "Отечествен глас" чат-пат печатаха и мои фейлетони, разкази, репортажи от пловдивските заводи, дип нарядко и някое стихотворение.

  По онова време се занимавах с хата-йога. Ходех на лов за пойни птички. Изработих си върху дърводелския тезгях на баща ми пет кафеза и капан за кардалини. Сглобих по схема с доизработени от мен елементи морзов ключ със записващо устройство и по схема с части, купени от магазина "Млад техник" – радиоприемник и миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство към близкото до Пловдив село Войводиново с приятеля Ряпов обикаляхме къра сред околните селца да режем едногодишни филизи (пичове) от дива череша, т.нар. "махалебки", които калеми баща му чичо Янко ползваше за ашладисване (облагородяване). И колко още занимания в онези години между 1960 и 1965! За какъв дявол ми били всички тез втурвания в едно или друго! Нямам определен отговор. Навярно било натрупване на опит, наблюдения – изпробване къде да си приложа енергията за живот, за творчество и за надпревара. Ами че тогава се чувствах като жребче, пуснато на воля да се състезава с големите, опитните, силните, с повече поживелите и помъдрелите. 

  Освен Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел, и на Джон Стайнбек. Насочи ме към тази троица североамериканци първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата, роденият в градеца Септември Никола Джоков (1934-2000). Сбираше ни Джоката всеки четвъртък вечер като пилци с жълто покрай човката нас, десетина гимназисти. В кръжока влязохме с конкурс между доста свои връстници от пловдивските техникуми и гимназии. Най-често в редакцията през онези четвъртъчни вечери съм се виждал с Мария Широколийска, Христо Джелебов, асеновградчанина Христо Батинков, Мая Ралчева, Видка Кочева, Илия Зайков от село Брестник. В онези (1963-1965) години на убийствени в буквалния смисъл концлагери, където само зарад политически виц пребиваните с тояги хора са хвърляни от лагерните биячи полуживи за храна на побеснелите от глад прасета, преди каквото и да било да съм познавал от нашата Българска и от величествената Руска класика, детайлно вече изучавах за мен светата троица Нобелови лауреати на Американската англоезична литература.

  В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели и шотландецът Робърт Бърнс. Извън задълженията на редови войник, бях и художник на поделението – върху грундираните стени с четка и латексови бои рисувах картини, диаграми. Освен радио-релеен механик, бях и библиотекарят на дивизиона. Създадох седмичен войнишки стенвестник, съчинявах задевки, рисувах карикатури, преписвах начисто (че го мързеше да си ги препише сам) стари планове на майор Стоянов, бивш даскал, тук зам.-командир по политическата част. През седмица-две в салончето на ракетния дивизион пред редовия, сержантския и офицерския състав изнасях полит-информация за събитията по света. Този добродушен, все някак леко усмихнат мъж, някогашен селски учител, ме предложил с още един от младите офицери в ракетния дивизион: инж.-лейтенант Парушев от Радио-техническата команда, за кандидат-член на БКП. За наказание, обаче, че подир нощен наряд не търчах по плаца за сутрешната физзарядка с останалите войничета, ами останах да си отспя половин час... фатмакът (викахме му Мечо, инак си беше простакът старши сержант) нареди да грабна маркуча и "да ида да поливам розите". Е, ми не отидох да мия войнишки лайна в кенефите, та тържествено три денонощия ме откомандироваха в гарнизонния арест на Хасково. Ей така, едва осемнайсетгодишен, се разминах с партийното членство и с кариерката на честит партиец. Какво ти отспиване? В дъждовните три дни на онзи март изравяхме и вадехме огромни камъни от три метра дълбок изкоп до яката ограда на гарнизонния арест. Ама пък и плакнехме очи, кога чевръста булка от балконче откъм отсрещната страна на улицата излизаше да простира пране или да тупа черги. Тогава естествено тя се надигаше на пръсти; пък ние от изкопа, млади, кални, потни, грешни, изпъвахме шия да зърнем голичко женско. Арестанти ли? Че какво, като сме били арестанти!

  От българските поети, помня, от детските ми години в избата, която обитавахме на ул. "Ниш" № 4, се подвърташе дебел сборник стихотворения на Христо Смирненски, зает от библиотеката в читалище "Виделина" в Пазарджик – роден град на майка ми. Никак, ама никак не ми харесваха стиховете на Смирненски! Не ги харесвам и досега. Този патетичен слог, тези приповдигнати звънки строфи, строго разчетена ритмична стъпка и рима, редове, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант" и фразички, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и сега пак ми се виждат нагласена работа, безвкусица от финтифлюшки... Изпитвах отвращение към задължението да зубря за часа ни по литература, и това обстоятелство ме имунизира срещу влияние на каквото и да било от партийната куха, звънка тенденциозна лирика. Борба ли! Не ща да ви участвам в борбата, другари и другарки, имам си своя идея как да живея моя едничък, мил и неповторим живот на обикновен българин. Иван Вазов ми се показваше тромав, нравоучителен, Пейо Яворов – театрален и предвзет, Димчо Дебелянов – мекошав, сантиментален, че да го имам за еталон, или Пенчо Славейков: като изключа няколко текста, писани под влияние на българската ни народнопесенна традиция ("Стройна се калина вие...", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и прочие) – с блудкавата поема, връх на нафуканата претенциозна графомания "Кървава песен".

  Започнах да чета петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник гатанки на Асен Разцветников, "Полски народни приказки" – страховити мрачни истории за Броиряпа, владетел на подземно царство в Карконошките планини. Любими до една ми бяха всички книги на Аркадий Гайдар. Четох преди години ужасяващи неща за него – едва деветнайсетгодишен, назначен за командир на полк, Аркадий лично разстрелвал с куршум в тила мъжете от бедничко планинско село... Обичах да чета италианеца Джани Родари; от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Можех да я чета от начало до край и пак отначало. Любимо ми беше и сборничето с разкази за животни "Рики-тики-тави" на англичанина Ръдиард Киплинг, харесвах, макар не дотам силно, индианските сюжети на британеца Майн Рид, фантастичните истории на французина мосю Жул Верн. А най ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан в условия на строг съветски концлагер от затворник, чийто началник си присвоил правото на всяко тъпо началство при соца да бъде да титулуван (отбелязан върху корицата) като съавтор. Ега ти наглостта!

 

  След североамериканската тройка Нобелови лауреати прочетох, а по-точно казано – поживях известно време с любимците от сатиричните романи на Иля Илф и Евгений Петров "Дванайсетте стола" и "Златният телец". Галерията от литературни образи на чешити в т.нар. социалистическо общежитие, наред с Хашековите чешитски образи от чудния пикаресков роман "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ми бяха еталон десет години, докато писах "Историйките на ученика Ламски". Шест пъти по време на гимназиалните мои три години: от VIII до XI клас, препрочитах романа "Швейк" на Хашек и този роман с галерията предизвикващи див кикот чешити до днес ми е лечебно четиво, когато ме налегне меланхолия от идиотщините наоколо. Книгата "Ламски", образно казано, писах със заничане иззад рамото на фамозния чех бохема Ярослав Хашек. Единайсетгодишното момченце Иван Ламски, наред с низ от минимум двеста типични характери на днешни българи, е опит за моя си българска, преди всичко – пловдивска! – версия на абсолютния наивник, чиято глупава на пръв прочит оценка за безскрупулните службогонци е далеч по-меродавна и вярна, много по-строга от оценката на духовни нищожества, обкичени, декорирани като коледна елха с най-високи държавни длъжности, отличия, награди от незнам кой си конкурс, отличени от придворни на властта оценители с нимба и височайша академична титла.

  Като възпитаник на Софийския университет (1967-1971), в студентската ми стаичка на ул. "Петър Митов" № 8 – тиха уличка върху темето на софийския Слатински редут, нахълтаха философско-дестилираният Адриан Леверкюн на немеца Томас Ман от романа му "Д-р Фаустус", очарователният щур пройдоха Франсоа Вийон, трескавият Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал, Дон Кихот на испанеца Мигел де Сервантес, жизнелюбивите, без капчица свян разказвачи на цинични истории от "Декамерон" на италианеца Джовани Бокачо, където всичко в чудесния, дяволития наш греховен свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

  В годините на детството и юношеството ми бях може би най-ревностният читател в кварталната ни библиотека. Четенето ми бе утеха и изкушение. Изгубвах се в книгите, забравях, че у дома и в махалата хората живеят зле. Виждах се частица от друг, огрян от вълшебна светлина и жизнелюбие пейзаж на разума, на фантазията, на страстите, на лудо мамещите далнини. От четенето на книги се бях превърнал в "книжен човек", въпреки че не съм пропуснал нищо от игрите и сбиванията с момчета от бедняшката ни махалица. Бях се превърнал в любопитен наивник, склонен да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми бе станало близко на сърцето, 16-годишната Ема Попова, веднъж яко ми се ядоса: "Живееш като цвете в саксия зад стъклото". Майка ми пазарджиклийката току ме нападне: "Ай, стига с тия книги! От четене на книги кой ли е прокопсал?" 

  Шестнайсетгодишен, навирил нос, заявих на баща ми: "Не мога никога да те стигна, че си бил на фронта в Голямата касапница, в голямата война. Затова си пожелавам много... малки войни". И тъй стана! Ангелът, чийто крила в тягостни моменти усещам разперени над кратуната си, явно ме е чул. При сантиментален повод – любимата му се увлякла по мен, най-добрият ми приятел, докато ме изпращаше от пловдивската централна жп-гара, вече сме между коловозите и чакаме да се появи композицията за София, искрено се възмути: "Много нависоко се излиташ, може и лошо да паднеш", на което – все така самоуверен, абсолютен наивник, бодро отвърнах: "Да! Но преди да падна, ще летя". Отде това самочувствие, Боже мой! Не съм бил блестящ ученик в гимназията. В училище обикновено скучаех сам на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни към училищния двор или в облаците. Е, спореше ми на Гребния канал сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; в бокса стигнах до някакво си второ място на някакво вътрешноармейско първенство, а виж, мои неща, които се явяваха от дъжд на вятър (през 1961-1965) в двата пловдивски вестника, учителите ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го писал? Ти си го писал, нали!"

  Най-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало върху обстоятелството, че сам бях постигал всичко в онзи мой живот – и добро, и не толкова добро, и лошо, и хептен лошо, че херолди не крачеха с фанфари пред мен, че любвеобилни отци и приятели не бяха застилали килим от възможности и похвали пред патъците ми, че за всяко нещо се налагаше, налага ми се и досега... да плащам полагащия се в нашата България горчив данък оскърбления, разочарования, страдание, рани, унижения. Раснах като син на простосмъртен мебелист-дърводелец от покрайнините на Пловдив. Ама и материалният (от плът) Иисус бил дърводелски син! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и с лъжица от злато те хранили?! Важно е какъв заряд от жизнена енергия носиш и как тази жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и в любов към човека, ала не към праведника, а към грешния човек, каквито сме всички, живите тук, долу – на Земята. Живей като обикновен човек и бъди благословен! – ми стана девиз от онези дни.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 oct. 2022

Илюстрации:

- 1966 г. Сватбата в Мечкюр. Млад войник в отпуск.

- В сенките и мрака винаги се чувствам най-добре.* 

–––

* Наред с бащата на майка ми – пазарджиклията Борис Дявола (1900-1972), баща ми Кирил (1922-1983), родом от Харманли, ми е еталон как да се справям с бесовете си в карък-ситуации. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1076.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1076.)

  Не ти каца случайно на рамото, макар да ти изглежда случайно. Своенравна е, но не си мисли, че с хитрост и преструвки ще я задържиш. И колкото по-здрави са оковите, колкото по-яки са забраните, тя ще си тръгне някой ден, когато вече окончателно си решил, че на света освен изпепеляващата, дръзка, жестока и велика любов може да има и любов за делнична употреба, за всекидневна консумация. Ех, баня – ех, кеф, а! Знам хора, дето щастливо ги ожениха, народи им се челяд, радват се вече и на внуци, и все пак никога не ще узнаят какво извънредно рядко чудо е любовта. Категорично, няма такова нещо като делнична любов, мили дами и господа. – Аноним (1947)

   12 oct. 2022

ВЕНЧЕТО* 

  Лежим си с Венчето върху нейния яко избелял огромен чаршаф два на два, като за съпружеска спалня от два персона. Август в Пловдив... При това на чудесния градски плаж с четири басейна: един олимпийски, двата юношески и между тях, тъкмо срещу входа с касата отстрани – кръглият плитък басейн за ситните дечурлига. Та лежим си с Венчето – рядкокрасиво маце с мургав тен, сини и дяволски премрежени очи: после ще узная, че е късогледа, затова си премрежва очите, докато ме нагоди на фокус, пък това премрежване го приемах с ентусиазма на 19-годишен девствен ахмак за подкана да продължа да я целувам. Лежим си, значи, след като стана причина да се сближим от раз като две сродни души измежду стотина мъжкари, върху моравата изтегнали се или щуращи се наоколо с орлов поглед за пиле с напращели цици, тънко в кръста и с пищно дупенце в оскъден бански, и Венчето ми засенчи книгата, с която се залисвах – четях, обърнал напук гръб към цялата суетня, голота и взаимни мераци между двата пола. И чувам откъм сянката над мен: "А случайно да ти се намира поне една цигара? Понеже аз иначе огънче си имам"... Та така... После по нейно предложение – че моята постелка бе колкото за боксьор в категория перо**, разположихме се с Венчето върху огромния силно избелял неин спален чаршаф на цветенца.

  И си пафкаме от моите цигари на беден студент... Една, че втора, трета... И от дума на дума, някак от само себе си се оказахме един до друг, пък после един върху друг. А плажът – бъкан с народ. И чувам по някое време някой, че изсвири с уста. И като се огледах, около нас – двамата с Венчето, две дузини аполоновци се изтегнали като на представление, по идеална окръжност: подпрели брадичка с юмрук бленуват, следят какви ги вършим. Откъде ми се завъртя в ума този спомен ли?! В Интернет има какво ли не, чат-пат чета готини стихове от хубавичко някое миловидно женче. Но как да не подсвирнеш с уста, когато някой див мъжки екземпляр се вреди пред теб да поздрави поетесата с изображение на китка цвете, с червено сърчице или сдържано някак, ама па и двусмислено – с щръкнал палец. Ай, мамка му, пак ме изпревариха! Нормално е да си го кажеш на ум, нали?

  Венчето живееше в Кючук-париж, толкоз мерак ми остана по нея, че и досега помня тухлената двуетажна къща на улица "Полтава" № 4, до която веднъж само и по нейно, изрично нейно желание, изпратих от плажа през половин Пловдив, кажи-речи, покрай жп-линията за Карлово, от железния мост над Марица при Захарния комбинат до онзи надлез с древния римски виадукт при Джендем тепе, като телохранител на мургавото моме, превърнало се за късо време – фактически до края на онова жежко пловдивско лято, в кралица на моето сърце. Сетне времето захладя и спрях да си мисля за плажа.

  Преди мен Венчето преживяла бурна любов с известен пловдивски боксьор в тежка категория***, който я зарязал, че – рекъл й, му натежали срещите им след усилните им там тренировки и мачове за незнам коя си републиканска, европейска, световна или олимпийска титла. И отчаяното Венче оттогава взело да ходи всеки Божи ден на онзи пловдивски плаж. Така някак съм й попаднал в полезрението на отчаяното късогледо момиче. Да не помислите, че се фукам, ще кажа някои кофти работи и за мен...

  Понеже изведнъж, ей тъй, съвсем от раз го харесах това силно отчаяно и отритнато в любовта момиче, самонадеян, като абсолютно незапознат с тайнствената за мъж, за типичния самодоволен глупак женска психика, реших по най-тъп начин да я изнудя да се привърже към мен, казано в прав текст, макар грубичко: да залепне за мен. Спрели сме току пред тухлената неизмазана къща на улица "Полтава" № 4, и вместо да й кажа като печен мъж, който държи преди всичко на себе си: "Чао, миличка! Ще ти се обадя някой ден" – хванах се за корема и взех да се превивам уж от силни болки. А Венчето недоумяваща само ме запита: "Имаш разстройство, ти какво яде на плажа?" И тогава заплаках с големи фалшиви сълзи. Треса се аз от плач, ридая на ужким, а тя ме гледа потресена и недоумява. Боже мой, колко лесно било със замах да убиеш любовта!

  Мила Венче! Мили момичета, които разпалвате у нас и любопитството, и страстите, присъщи на всеки нормален мъж! Простете, че мъжете сме толкова нехайни към най-най-великото творение на Космоса, свят на хубост и хармония от древни времена! Но ако не вие, момичета, кой да ни научи да се съобразяваме преди всичко с вас – което ще рече: с вашите капризи, рязко менящи се настроения и интуицията ви за света и за стойността на всеки жест у единствения, дързък, но и неповторим, кавалер на честта и достойнството у любимата?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 oct. 2022

–––

* Нищо в тази неслучила любовна история не е измислено. Но пък да беше се случила, дали бих я помнил толкова дълго? 

** Категория "перо" в бокса, до 54 кг.

*** Тежка категория – от 90 кг. нагоре без ограничения. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1075.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1075.)

Събрани на стъгдата, що очакваме? 
Та варварите трябва да пристигнат днес! – Константинос Кавафис (1863-1933)

   11 oct. 2022

ЗАПИСКИ НА ЛОВЕЦА (родна версия)

  Защо Путин уби Борис Немцов? А каква ли щеше да е Русия днес, ако неин президент не беше Путин, а Борис Немцов? – 10 октомври 2022 г.*

Борис Немцов (1959-2015)**

 (Цитат) Бачо Кольо: – Борис Ефимович, Бог да го прости, беше противник на Путин. А също така – умен човек, с желязно математическо мислене. Поради това нямаше никакви илюзии какво е съвременният Запад – противна сплав от алчност, омраза, комплекси и некадърност. 10.10.22 г., 14:18 ч.

Jores (Георги К. Бояджиев): – До Бачо Колю:

  За лицемери като Грънчаров, които мразят света, а най-много от всичко – добрите хора, най-подходящ отговор е песничката от клипчето на хлапенцето и неговия татко. Този род изключително злостни персони са на този свят, сякаш единствено за да сеят омраза. Добрините и човеколюбието са с гълъбови крила и неизменно са по-силни от мразещите. Вж. https://www.facebook.com/reel/1760077964337859 10.10.22 г., 21:57 ч.

   Ангел Грънчаров (1959):

  – Аууу, разплакАх се от умиление! Поклонникът на таваришч Сидеров и на таваришч Путин, именно апостолът на добротата таваришч Георгий Бояджиев, квартален списувач, пише такива умилително-покъртителни думи за "добрината и човеколюбието". И при това ги пише с такава нескривана омраза към моя скромна милост, дето в съзнанието му съм нещо като гений на злото и на злобата! Мерси за комплимента, учителю Бояджиев, но немаше нужда! Питам се: на какво учи учениците си толкова години, да обичат от сърце комунистическите убийци ли! 11.10.22 г., 7:05 ч.

   Jores (1947):

   – Грънчаров, познавам те от далечната 1985/1986 учебна година, когато в най-многолюдното пловдивско училище (2400 ученици и 120 преподаватели) единствен от колегите опитвах да те разбера; останалите панически страняха от Вашата "скромна личност". Помниш ли? Защо ли не споменаваш в автобиографичните си фантазии за "борческото си антикомунистическо славно минало" това пловдивско училище, дано "малобройните" ти 5 000 000 (пет млн. читатели), по твои думи, се досетят! На кого си помогнал, драги? Всичките ти усилия да сториш добро защо не помагат? За слабостта да се самоизтъкваш, само слепец духом няма как да разбере. И ти, и любимият ти Иван Костов (1949), и любимият ти Ивайло Инджев (1955) сте от котилото на комунисти, вероятно искрено вярващи ваши предци. Такива са фактите. Не в това е вашата трагикомедия, а в озлоблението, с което се храните и излъчвате с всяка своя креслива изява пред публика. Единственото обяснение е, смятам, гузната съвест. Любим обект за изследване сте ми докъде може да достигне озлобеният в нравственото си падение с фалш и лицемерие. 11.10.22 г., 10:08 ч.

 Ангел Грънчаров:

  – Таваришч Георгий Бояджиев, учителю-списувателю и почитател на таваришчите Путин и Сидеровский, дето така хубаво лъжеш! През далечната 1985-86 година нема как да ме познаваш, по простата причина че тогава моя милост работи не в най-многолюдното училище в Пловдив, а в Пловдивския университет, където бях асистент по философия. Явно ме бъркаш с некой друг или съзнателно лъжеш. И са пълни глупости тия твои фантазии-халюцинации, че всички учители били странели от мен, по простата причина че и те като теб не са ме познавали. Срам поне малко немаш ли или хептен оскотя от злоба и завист? Прочее, напиши си името в гугъл и се порови какви отзиви за твоето учителстване имат твоите ученици: случайно попаднах на тях един ден и се засрамих вместо теб. Както и да е. Ха сега измисли нещо по-стабилно по мой адрес, за да ме оплюеш, както умееш, щото тоз твой опит по оплюването ми се оказа напълно несполучлив. 11.10.22 г., 10:41 ч.

  Jores (1947): 

  – Де го чукаш, де се пука!

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 oct. 2022

Илюстрации:

- "Ловци в почивка", худ. Василий Перов (1833-1882)***.

- Ангел Грънчаров, философът-психолог от знатен род.

–––

* От блога на Ангел Грънчаров.

** Борис Ефимович Немцов, руски бизнесмен, политик и държавник. Един от създателите на партия "Съюз на десните сили“. Бивш първи зам.-председател на правителството и министър на Руската федерация и кандидат за президент на изборите през 2008 г.

*** Следва в Московското училище по живопис, скулптура и архитектура. През 1860-те години пътува из Германия и Франция. През 1870 г. е сред създателите на дружеството на передвижниците, от 1871 г. е професор в Московското училище по живопис, скулптура и архитектура. Умира на 10 юни (29 май стар стил) 1882 г. в село Кузминки, днес част от Москва. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1074.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1074.)

  Qued antea fuit impetus, nunc ratio est (лат.)*

  14 maj 2001 

ПОТРЕС, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2)

  "Колкото по-развита е рефлексията (в смисъл: интелектът), толкова повече тя умее да се владее."** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, унижавайки и демонизирайки опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Е, това демонстрира напоследък писателят Н. Хайтов (1919-2002)! И не виждам начин да се съглася с него – не ме кефи простакът, ако ще да ми се явява не в образа на може би най-добрия ни днес български писател, ами на султан Абдул Хамид Великолепни. "Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, та например в изкуството интересното пресъздава, заедно със себе си, и своя творец. Едно младо момиче..." и т.н., и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче ми изглежда твърде многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятното за едно младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то израства красиво и бива предпазено от опасност да стане интересно (...). Човекът, притежаващ развито естетическо чувство, винаги ще намери, че едно момиче, което е невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."***

  Тази страст у Н.Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. Сборникът му "Диви разкази" вероятно е най-доброто в съвременната българска проза и той е човекът сред съвременните български автори, когото поставям кажи-речи най-високо; възможно ли е в просташкия натиск, макар да има вероятно основания спрямо Радой Ралин (1923-2004), Хайтов да се проявява като елементарен и невъзпитан, когато е автор на блестяща белетристика? Че защо да не е възможно, щом същността на човека се проявява най-истински в изострена ситуация!

  "Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл плод на свободата. Подобни средства нека използват слабите прелъстители. Ала какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче тъй, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е – и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада."**** Отнесени към художествената творба, в случая – и към публицистиката, еротоманските откровения у Сьорен Киркегор откриват основание за моето дразнене от навика у най-могъщият ни автор Николай Хайтов безмилостно да налага мнението си, като мачка чрез авторитета си по-нежни и далеч не толкова злостни в упоритостта си характери. А може би е дошло времето и един толкова тачен, но и толкова обладан от представата за собственото си величие мил, типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната ни менажерия от шаячни, лъхащи аромат на кисела байганьовска пот фигури? Кой съм, че да го съдя?! Никой, българин, и нищо повече. Та именно като българин и простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам на неговото ниво? Казват: когато Дяволът реши да ритне някого в слабините, рита го не с копитото, а с човешки крак. Изкушен съм да го докарам до бяс*****. В такива случаи подобни самовлюбени персони са ми слабост – обичам ги точно както котката обича мишлето, както окото зад микроскопа внимателно изучава реакциите на прищипнатия жабешки мускул.

  От една страна, това е най-голямата фигура сред писателите ни, самороден талант. Възхищавали са ме негови текстове ("Вълшебното огледало", митове, стари легенди и по-новите му истории от Родопите, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който сериал залепяше моята България за телевизора, епичните му разследвания за кощунствата на идиоти с костите на Васил Левски). От друга страна, липсата на чисто академична култура, въпреки че Хайтов де факто е академик, т.е. липсата на онзи тип цивилизованост, леко скучен, досадно любезен, но все пак необходима предпоставка за сериозни разговори по важни за нацията дела, ами че то си е чиста проба Липса на възпитание, Боже мой!

  Хайтов не идва на голо място, нито е пръв в тази форма на безогледно отрицаване. Мнозинството от по-големите личности в нашата най-нова история са хора именно от този сорт – личности едро скроени, със замах, като Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски. И как силно губят тези неслучайни родни фигури пред личности с друг душевен строй и духовна нагласа, като Климент Охридски, Патриарх Евтимий, Пайсий Хилендарски, Софроний Врачански, Апостола Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, Иван Башев – някогашен външен министър на България, когото – кой ги знае защо, убиха или сам замръзна на Витоша. Едните стоят предизвикателно героично, докато на вторите като да са им по на сърце сенчестите места; у тези вторите откривам още повече духовност; и те ме зареждат с повече оптимизъм, че България може пак да оцелее в планирания от Щатите хаос.

  19 maj 2001

  На този ден от годината за пръв път на бял свят излезе от Пловдивската държавна печатница в 40-хиляден тираж брой Първи на политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ми нашепва, че тази дата ми е личен празник. Вестникът бе сред първите различни издания в пост-комунистическа България. Като редактор (главен – леле!) опитвал съм се да въведа уравновесения тон при писане точно в началото на развихрящия се Пир на посредствеността******, когато подир мъртвешкото шептене от 32 години Татово управление започнаха да падат табутата, та националното медийно пространство взе да се изпълва с кресливи призиви за мъст и за праведна ненавист.

  Никой като да не подозираше още, че именно фанатичната, справедлива уж, ярост е точно в стила на изразяване за възторжената бивша социалистическа преса. Замъти се информационното пространство и това помогна на галениците на БКП да се изваят пред нацията, като се обновят чрез редактираните си чистак новички автобиографии в образа на родолюбиви професионалисти и първи, ако не и единствени, демократи, борци за духовни ценности в Републиката. Вече уморените, позастарели праведници в течение на 45 години партийни агитатори и шефове на социалистическото народно стопанство, отстъпиха мястото си на младите хищници, помогнаха им да се вградят в новоформиращата се политическа и стопанска върхушка, да натрупат банков капитал и по-важното – да се обзаведат с кредит доверие сред въодушевения обзет от наивни очаквания доверчив простосмъртен гражданин.

  Спомените около правенето на вестника днес ми носят ред горчиви послания, но и известна гордост пред мене си, че още от първите еуфорични месеци на 1989-1990 г. съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която бяхме обект. "Вълкът козината си мени, нрава – никога!" В материален и битов план съм си все същият, а услужливите някогашни приятели и съмишленици, като Теодор Димитров (1951-2007), Спас Гърневски (1953), госпожицата Златка Русева (1959), Христо Марков (1962-2020), Андрей Захариев (1951), все членове на първата възстановена след Десети ноември Демократическа партия, сега го разбирам, са гледали преди всичко себе си да уредят, да се възкачат в парвенюшкия ни лъже-интелигентски политически елит от рожби на бивши управници, между тях – и информатор на Държавна сигурност. Дали успели не е важно; важното е, че са се представяли за едно, когато са всъщност нещо друго.

  Може ли да си щастлив с бягство от себе си! Ето защо извършилите компромиси с нравственото все се ограждат с каменни зидове, копаят ров между своите затворени "елитни" общности и бита на обикновените граждани на Републиката, притесняват ги сякаш естествените човешки взаимоотношения. Когато па тръгнат "сред народа", т.е. когато слязат от луксозните си обиталища и се окажат сред обикновени граждани на Републиката, това е показно мероприятие, шествие, празник на популизма – и отново фалш, фалш... фалш и суета. Питал съм се, например: Защо естрадната глезла Бисер Киров (1942-2016) така силно ми напомня Петър Стоянов (1952), т.нар. от мечтателния пловдивски майничка Бате Петьо Петолевката, че – като адвокат по бракоразводните дела, консултации давал по за пет лева. Актьорът Георги Мамалев правеше фурор на шегобийни представления с репликата "Бисер Киров – целият в бяло, целият в зъби!"

  Дребни подлости и мизерии съпровождаха вестник "Демократическо знаме" почти до деня, когато ми писна да обикалям с колата си, натъпкана със снопове от пресния брой, и реших да го спра. Вестникът изразяваше моя личен стил, манталитет и лична философия, независимо доколко разнопосочни са били авторите и сътрудниците ми. Доколкото съм могъл, пазил съм на не един личното му достойнство: дотам, да бъда заподозрян в мекошавост. Фразичката "Ти си една комунистическа подлога" няма как да забравя, изречена от господин, когото все още приемам за съмишленик. Тъй стоят нещата в живота. Нормално стоят, а вината, естествено, си е у мен. Но и това няма да ми развали празника. Имам готин повод да празнувам, че си останах, какъвто съм.

  Мили татко мой, Дърводелецо, Мълчаливецо... само да можеш да ме зърнеш! Нали не съм те разочаровал? Що ли да казвам, че то си е повече от заклеване: Няма как на моята среда и приятели предател да стана. Огъвай се, тревице жилава, но си длъжна да продължиш този стил на уравновесеност, отдръпнат по-дълбоко в себе си с лека самоирония и стипчива ирония към света – стил, зададен от Великите първоучители на Българската нация и християнската европейска двехилядигодишна цивилизация.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 oct. 2022

Илюстрации: 

- С Вера и Надя в старата квартира, 1981.

- Столипиново, Пловдив: "Спука търбата!"

___
* Там, където преди са царували диви страсти, сега цари разумът.
** Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", стр. 62.
*** Цит.съч., стр.113.
**** Цит.съч., стр.151.

***** Н. Хайтов беше жив, когато писах този текст. През август 1981 г., след изгонването ми от младежкия вестник университетският преподавател Марин Кадиев (1939) ми препоръча и уреди среща с Хайтов. И се качих с прашасялия междуградски рейс, кажи-речи, до подножието на Хайтовата къща в село Яврово над Асеновград. На люлка клатушка в горния край на стръмната поляна с луличка в ръка се беше разположил Хайтов, а на пънче срещу него седи възпълен мъж с крина колкото тенджера – посланика ни или нещо от този сорт в Съветска Украйна, с когото проектираха издаване на томче преводи на Хайтови разкази. "Ще пиеш ли кафе?" – рече, като поприключиха мухабета с онзи човек, който обилно се потеше, и се запъти по стръмното към къщата. Когато се върна с джезве и захарница, изслуша накъсо моя дерт, па рече: "Да ти е кесията дебела, година да се бориш за правото си, ама с двете дечица и жена ти, дето не работи, как ще се оправяш? Че те калесвали даскал да ставаш, е добре. А иначе, да ти предложа да ми пишеш репортажи и други такива за списанието "Родопи"... Ами то излиза веднъж в месец или на два месеца! Как ще издаяниш на хонорари? Я, отивай даскал, пък журналистиката няма да ти избяга".

Нейчо Неев

****** Нейчо Неев, роден през 1948 г. в село Присадец край Тополовград. Завършва ВМЕИ през 1974 г. До 1979 г. е служител по електроснабдяването в Шумен и Търговище, през 1980-1989 г. – главен енергетик в комбинат Кремиковци, където госпожата на главния асистент в АОНСУ др. Иван Костов (1949) – другарката Еленка, е партиен секретар на БКП. През бурната 1989 г. Нейчо Неев вече е член на Клуба за гласност и демокрация. През 1990 и 1993 г. се влива в Координационния съвет на СДС. И една сутрин на 1992-1993 г. Нейчо се събужда министър на транспорта и зам.-председател на Министерския съвет на "чиста и свята", бленувана от Апостола Васил Левски република. След 1995 г. захваща частен бизнес. На електротехника Нейчо Неев от с. Армутлар (Присадец) се присажда крилатата фразичка, с която оставя името си с големи кърмъзъ букви в Небесния Пантеон на Отечеството: "Ега ти и държавата, щом аз съм й вицепремиер". Обаче от скромност, или кой го знае защо, отрича да е изричал с преливащо от кеф лице толкова знакова за най-новата ни История фраза при мъжки запой с харни другари. Бел.м., tisss.