ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1077.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1077.)

   Не съм писател, нито съм поет. Пиша текстове. Автор съм на текстове, което според бившия главен редактор на младежкия пловдивски вестник Георги Яков (1941-2007), и аз тутакси се съгласих, звучи по-авторитетно в нашето време на поизпразнени откъм съдържание звания, като "писател" или "поет", "генерал" или "професор", стои както изпедепцана от евтино тенеке пищна табела на фирма, мизерна откъм състоятелност, занимаваща се с далаверки на дребно и други сложни движения по ръба или направо извън Десетте божи заповеди. – Аноним (1947)

  20 fev. 1999 

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ 

  Бях седемнайсетгодишен, когато писах в кухничката на улица "Люлебургаз", където живеехме под наем на втория етаж в къща, построена за него и сестра му леля Лучка, от бившия кмет на Цалапица, умъртвен от съселяните си бедняци почти веднага след Девети септември 1944 година. Историческите събития са галопирали покрай мен, но писах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей – човек, който органически не понася католицизма. "Крайпътен ресторант" се казва. И досега смятам, че е сред най-доброто, което някога съм писал в течение на доста над половин век. Хемингуей ли е причината? Не. Това си бяха мои наблюдения и мой личен опит; от американеца заех донякъде подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което съобщава далеч повече, понеже не уточнява нещата и създава особена пространственост за въображението.

  Значи, двама – мъж на години и млада жена, разговарят в жежкия летен подиробед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той – притеснен. Встрани от тяхната маса три скучаещи сервитьорки подхвърлят помежду си откъслечни реплики: какви са онези там, гадаят какво става там. Няма други персонажи. Има звукове: бръмчене на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Мирис на река. Запотените стъкла на току-що измити чаши. Жужащите мухи. Сега чак си давам сметка, че съм разказвал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито пространство има зад рехавата наглед тъкан на думите. Е? Как се получава то? Да не съм се родил научен!

  До казармата тренирах: в шести клас волейбол, гимнастика (14-15-годишен), бокс и кану-каяк, докато бях в гимназията. Боксирах се и в казармата, в категория "перо" (до 54 кг). Най-яко ми спореше в лодката: бях първи сред пловдивските млади каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", най-добър на 500 м едноместен каяк сред юношите от петте местни клуба, които развиваха кану-каяк. В последното за мен индивидуално състезание в гребния канал на пловдивската Гребна база десет метра преди финала ме изпревари с под метър ячко момче от местната Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт – Радко Дочев, който после завърши ВИФ, известно време беше и треньор по гребане; доколкото ми е известно, сега е художник на свободна практика. Помня, че го влачих по трасето. До трийсетина метра преди финала този хубавец "се вози" на вълната ми и мина покрай мен, прецапвайки последните метри от трасето с няколко мощни загребока. Изядох се! Яд ме е и досега. И не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и после много пъти сме сядали на чаша кафенце, ами и досега ме е яд на мен си – че не съм се отскубнал, че съм позволил да ми се влачи на буксир поне 300 м по петстотинметровото състезателно трасе.

  Имал съм не една и не две сходни ситуации, последната по-значителна сред които е злощастният ми писмен договор с нагъл селски тарикат от пловдивското село Рогош, който ми потурчи мечтата да си видя като томче от 496 страници със 120 мои весели графики ръкописа "Ламски", писан в течение на десет години (1994-2004).

  От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", готвех се в курса по парашутизъм към пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". На два пъти скочих през половин час в един ден с парашут ПД-47 от 800 м, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех с "петица" изпита, предстоеше ми да летя с планер, но се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, че и до днес – Тодор Ряпов, на когото за нещо в зрението не му разрешиха да скача с парашут, нито пък да продължи нагоре с обучението. Мечтаехме с него да станем бойни пилоти... Освен дето от VII-VIII клас тренирахме заедно гимнастика и бокс, състезавахме се с юноши и младежи, че и с мъжете в 500-метровата дистанция в каяк-двойка на Гребния канал, ама свирехме и в духовата музика на работническата ни гимназия "Георги Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик в ІХ-ХІ клас от 1963 г. и нататък в местните два вестника младежкия "Комсомолска искра" и партийния ежедневник "Отечествен глас" чат-пат печатаха и мои фейлетони, разкази, репортажи от пловдивските заводи, дип нарядко и някое стихотворение.

  По онова време се занимавах с хата-йога. Ходех на лов за пойни птички. Изработих си върху дърводелския тезгях на баща ми пет кафеза и капан за кардалини. Сглобих по схема с доизработени от мен елементи морзов ключ със записващо устройство и по схема с части, купени от магазина "Млад техник" – радиоприемник и миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство към близкото до Пловдив село Войводиново с приятеля Ряпов обикаляхме къра сред околните селца да режем едногодишни филизи (пичове) от дива череша, т.нар. "махалебки", които калеми баща му чичо Янко ползваше за ашладисване (облагородяване). И колко още занимания в онези години между 1960 и 1965! За какъв дявол ми били всички тез втурвания в едно или друго! Нямам определен отговор. Навярно било натрупване на опит, наблюдения – изпробване къде да си приложа енергията за живот, за творчество и за надпревара. Ами че тогава се чувствах като жребче, пуснато на воля да се състезава с големите, опитните, силните, с повече поживелите и помъдрелите. 

  Освен Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел, и на Джон Стайнбек. Насочи ме към тази троица североамериканци първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата, роденият в градеца Септември Никола Джоков (1934-2000). Сбираше ни Джоката всеки четвъртък вечер като пилци с жълто покрай човката нас, десетина гимназисти. В кръжока влязохме с конкурс между доста свои връстници от пловдивските техникуми и гимназии. Най-често в редакцията през онези четвъртъчни вечери съм се виждал с Мария Широколийска, Христо Джелебов, асеновградчанина Христо Батинков, Мая Ралчева, Видка Кочева, Илия Зайков от село Брестник. В онези (1963-1965) години на убийствени в буквалния смисъл концлагери, където само зарад политически виц пребиваните с тояги хора са хвърляни от лагерните биячи полуживи за храна на побеснелите от глад прасета, преди каквото и да било да съм познавал от нашата Българска и от величествената Руска класика, детайлно вече изучавах за мен светата троица Нобелови лауреати на Американската англоезична литература.

  В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели и шотландецът Робърт Бърнс. Извън задълженията на редови войник, бях и художник на поделението – върху грундираните стени с четка и латексови бои рисувах картини, диаграми. Освен радио-релеен механик, бях и библиотекарят на дивизиона. Създадох седмичен войнишки стенвестник, съчинявах задевки, рисувах карикатури, преписвах начисто (че го мързеше да си ги препише сам) стари планове на майор Стоянов, бивш даскал, тук зам.-командир по политическата част. През седмица-две в салончето на ракетния дивизион пред редовия, сержантския и офицерския състав изнасях полит-информация за събитията по света. Този добродушен, все някак леко усмихнат мъж, някогашен селски учител, ме предложил с още един от младите офицери в ракетния дивизион: инж.-лейтенант Парушев от Радио-техническата команда, за кандидат-член на БКП. За наказание, обаче, че подир нощен наряд не търчах по плаца за сутрешната физзарядка с останалите войничета, ами останах да си отспя половин час... фатмакът (викахме му Мечо, инак си беше простакът старши сержант) нареди да грабна маркуча и "да ида да поливам розите". Е, ми не отидох да мия войнишки лайна в кенефите, та тържествено три денонощия ме откомандироваха в гарнизонния арест на Хасково. Ей така, едва осемнайсетгодишен, се разминах с партийното членство и с кариерката на честит партиец. Какво ти отспиване? В дъждовните три дни на онзи март изравяхме и вадехме огромни камъни от три метра дълбок изкоп до яката ограда на гарнизонния арест. Ама пък и плакнехме очи, кога чевръста булка от балконче откъм отсрещната страна на улицата излизаше да простира пране или да тупа черги. Тогава естествено тя се надигаше на пръсти; пък ние от изкопа, млади, кални, потни, грешни, изпъвахме шия да зърнем голичко женско. Арестанти ли? Че какво, като сме били арестанти!

  От българските поети, помня, от детските ми години в избата, която обитавахме на ул. "Ниш" № 4, се подвърташе дебел сборник стихотворения на Христо Смирненски, зает от библиотеката в читалище "Виделина" в Пазарджик – роден град на майка ми. Никак, ама никак не ми харесваха стиховете на Смирненски! Не ги харесвам и досега. Този патетичен слог, тези приповдигнати звънки строфи, строго разчетена ритмична стъпка и рима, редове, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант" и фразички, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и сега пак ми се виждат нагласена работа, безвкусица от финтифлюшки... Изпитвах отвращение към задължението да зубря за часа ни по литература, и това обстоятелство ме имунизира срещу влияние на каквото и да било от партийната куха, звънка тенденциозна лирика. Борба ли! Не ща да ви участвам в борбата, другари и другарки, имам си своя идея как да живея моя едничък, мил и неповторим живот на обикновен българин. Иван Вазов ми се показваше тромав, нравоучителен, Пейо Яворов – театрален и предвзет, Димчо Дебелянов – мекошав, сантиментален, че да го имам за еталон, или Пенчо Славейков: като изключа няколко текста, писани под влияние на българската ни народнопесенна традиция ("Стройна се калина вие...", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и прочие) – с блудкавата поема, връх на нафуканата претенциозна графомания "Кървава песен".

  Започнах да чета петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник гатанки на Асен Разцветников, "Полски народни приказки" – страховити мрачни истории за Броиряпа, владетел на подземно царство в Карконошките планини. Любими до една ми бяха всички книги на Аркадий Гайдар. Четох преди години ужасяващи неща за него – едва деветнайсетгодишен, назначен за командир на полк, Аркадий лично разстрелвал с куршум в тила мъжете от бедничко планинско село... Обичах да чета италианеца Джани Родари; от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Можех да я чета от начало до край и пак отначало. Любимо ми беше и сборничето с разкази за животни "Рики-тики-тави" на англичанина Ръдиард Киплинг, харесвах, макар не дотам силно, индианските сюжети на британеца Майн Рид, фантастичните истории на французина мосю Жул Верн. А най ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан в условия на строг съветски концлагер от затворник, чийто началник си присвоил правото на всяко тъпо началство при соца да бъде да титулуван (отбелязан върху корицата) като съавтор. Ега ти наглостта!

 

  След североамериканската тройка Нобелови лауреати прочетох, а по-точно казано – поживях известно време с любимците от сатиричните романи на Иля Илф и Евгений Петров "Дванайсетте стола" и "Златният телец". Галерията от литературни образи на чешити в т.нар. социалистическо общежитие, наред с Хашековите чешитски образи от чудния пикаресков роман "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ми бяха еталон десет години, докато писах "Историйките на ученика Ламски". Шест пъти по време на гимназиалните мои три години: от VIII до XI клас, препрочитах романа "Швейк" на Хашек и този роман с галерията предизвикващи див кикот чешити до днес ми е лечебно четиво, когато ме налегне меланхолия от идиотщините наоколо. Книгата "Ламски", образно казано, писах със заничане иззад рамото на фамозния чех бохема Ярослав Хашек. Единайсетгодишното момченце Иван Ламски, наред с низ от минимум двеста типични характери на днешни българи, е опит за моя си българска, преди всичко – пловдивска! – версия на абсолютния наивник, чиято глупава на пръв прочит оценка за безскрупулните службогонци е далеч по-меродавна и вярна, много по-строга от оценката на духовни нищожества, обкичени, декорирани като коледна елха с най-високи държавни длъжности, отличия, награди от незнам кой си конкурс, отличени от придворни на властта оценители с нимба и височайша академична титла.

  Като възпитаник на Софийския университет (1967-1971), в студентската ми стаичка на ул. "Петър Митов" № 8 – тиха уличка върху темето на софийския Слатински редут, нахълтаха философско-дестилираният Адриан Леверкюн на немеца Томас Ман от романа му "Д-р Фаустус", очарователният щур пройдоха Франсоа Вийон, трескавият Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал, Дон Кихот на испанеца Мигел де Сервантес, жизнелюбивите, без капчица свян разказвачи на цинични истории от "Декамерон" на италианеца Джовани Бокачо, където всичко в чудесния, дяволития наш греховен свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

  В годините на детството и юношеството ми бях може би най-ревностният читател в кварталната ни библиотека. Четенето ми бе утеха и изкушение. Изгубвах се в книгите, забравях, че у дома и в махалата хората живеят зле. Виждах се частица от друг, огрян от вълшебна светлина и жизнелюбие пейзаж на разума, на фантазията, на страстите, на лудо мамещите далнини. От четенето на книги се бях превърнал в "книжен човек", въпреки че не съм пропуснал нищо от игрите и сбиванията с момчета от бедняшката ни махалица. Бях се превърнал в любопитен наивник, склонен да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми бе станало близко на сърцето, 16-годишната Ема Попова, веднъж яко ми се ядоса: "Живееш като цвете в саксия зад стъклото". Майка ми пазарджиклийката току ме нападне: "Ай, стига с тия книги! От четене на книги кой ли е прокопсал?" 

  Шестнайсетгодишен, навирил нос, заявих на баща ми: "Не мога никога да те стигна, че си бил на фронта в Голямата касапница, в голямата война. Затова си пожелавам много... малки войни". И тъй стана! Ангелът, чийто крила в тягостни моменти усещам разперени над кратуната си, явно ме е чул. При сантиментален повод – любимата му се увлякла по мен, най-добрият ми приятел, докато ме изпращаше от пловдивската централна жп-гара, вече сме между коловозите и чакаме да се появи композицията за София, искрено се възмути: "Много нависоко се излиташ, може и лошо да паднеш", на което – все така самоуверен, абсолютен наивник, бодро отвърнах: "Да! Но преди да падна, ще летя". Отде това самочувствие, Боже мой! Не съм бил блестящ ученик в гимназията. В училище обикновено скучаех сам на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни към училищния двор или в облаците. Е, спореше ми на Гребния канал сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; в бокса стигнах до някакво си второ място на някакво вътрешноармейско първенство, а виж, мои неща, които се явяваха от дъжд на вятър (през 1961-1965) в двата пловдивски вестника, учителите ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го писал? Ти си го писал, нали!"

  Най-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало върху обстоятелството, че сам бях постигал всичко в онзи мой живот – и добро, и не толкова добро, и лошо, и хептен лошо, че херолди не крачеха с фанфари пред мен, че любвеобилни отци и приятели не бяха застилали килим от възможности и похвали пред патъците ми, че за всяко нещо се налагаше, налага ми се и досега... да плащам полагащия се в нашата България горчив данък оскърбления, разочарования, страдание, рани, унижения. Раснах като син на простосмъртен мебелист-дърводелец от покрайнините на Пловдив. Ама и материалният (от плът) Иисус бил дърводелски син! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и с лъжица от злато те хранили?! Важно е какъв заряд от жизнена енергия носиш и как тази жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и в любов към човека, ала не към праведника, а към грешния човек, каквито сме всички, живите тук, долу – на Земята. Живей като обикновен човек и бъди благословен! – ми стана девиз от онези дни.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 oct. 2022

Илюстрации:

- 1966 г. Сватбата в Мечкюр. Млад войник в отпуск.

- В сенките и мрака винаги се чувствам най-добре.* 

–––

* Наред с бащата на майка ми – пазарджиклията Борис Дявола (1900-1972), баща ми Кирил (1922-1983), родом от Харманли, ми е еталон как да се справям с бесовете си в карък-ситуации. Бел.м., tisss.