ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1076.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1076.)

  Не ти каца случайно на рамото, макар да ти изглежда случайно. Своенравна е, но не си мисли, че с хитрост и преструвки ще я задържиш. И колкото по-здрави са оковите, колкото по-яки са забраните, тя ще си тръгне някой ден, когато вече окончателно си решил, че на света освен изпепеляващата, дръзка, жестока и велика любов може да има и любов за делнична употреба, за всекидневна консумация. Ех, баня – ех, кеф, а! Знам хора, дето щастливо ги ожениха, народи им се челяд, радват се вече и на внуци, и все пак никога не ще узнаят какво извънредно рядко чудо е любовта. Категорично, няма такова нещо като делнична любов, мили дами и господа. – Аноним (1947)

   12 oct. 2022

ВЕНЧЕТО* 

  Лежим си с Венчето върху нейния яко избелял огромен чаршаф два на два, като за съпружеска спалня от два персона. Август в Пловдив... При това на чудесния градски плаж с четири басейна: един олимпийски, двата юношески и между тях, тъкмо срещу входа с касата отстрани – кръглият плитък басейн за ситните дечурлига. Та лежим си с Венчето – рядкокрасиво маце с мургав тен, сини и дяволски премрежени очи: после ще узная, че е късогледа, затова си премрежва очите, докато ме нагоди на фокус, пък това премрежване го приемах с ентусиазма на 19-годишен девствен ахмак за подкана да продължа да я целувам. Лежим си, значи, след като стана причина да се сближим от раз като две сродни души измежду стотина мъжкари, върху моравата изтегнали се или щуращи се наоколо с орлов поглед за пиле с напращели цици, тънко в кръста и с пищно дупенце в оскъден бански, и Венчето ми засенчи книгата, с която се залисвах – четях, обърнал напук гръб към цялата суетня, голота и взаимни мераци между двата пола. И чувам откъм сянката над мен: "А случайно да ти се намира поне една цигара? Понеже аз иначе огънче си имам"... Та така... После по нейно предложение – че моята постелка бе колкото за боксьор в категория перо**, разположихме се с Венчето върху огромния силно избелял неин спален чаршаф на цветенца.

  И си пафкаме от моите цигари на беден студент... Една, че втора, трета... И от дума на дума, някак от само себе си се оказахме един до друг, пък после един върху друг. А плажът – бъкан с народ. И чувам по някое време някой, че изсвири с уста. И като се огледах, около нас – двамата с Венчето, две дузини аполоновци се изтегнали като на представление, по идеална окръжност: подпрели брадичка с юмрук бленуват, следят какви ги вършим. Откъде ми се завъртя в ума този спомен ли?! В Интернет има какво ли не, чат-пат чета готини стихове от хубавичко някое миловидно женче. Но как да не подсвирнеш с уста, когато някой див мъжки екземпляр се вреди пред теб да поздрави поетесата с изображение на китка цвете, с червено сърчице или сдържано някак, ама па и двусмислено – с щръкнал палец. Ай, мамка му, пак ме изпревариха! Нормално е да си го кажеш на ум, нали?

  Венчето живееше в Кючук-париж, толкоз мерак ми остана по нея, че и досега помня тухлената двуетажна къща на улица "Полтава" № 4, до която веднъж само и по нейно, изрично нейно желание, изпратих от плажа през половин Пловдив, кажи-речи, покрай жп-линията за Карлово, от железния мост над Марица при Захарния комбинат до онзи надлез с древния римски виадукт при Джендем тепе, като телохранител на мургавото моме, превърнало се за късо време – фактически до края на онова жежко пловдивско лято, в кралица на моето сърце. Сетне времето захладя и спрях да си мисля за плажа.

  Преди мен Венчето преживяла бурна любов с известен пловдивски боксьор в тежка категория***, който я зарязал, че – рекъл й, му натежали срещите им след усилните им там тренировки и мачове за незнам коя си републиканска, европейска, световна или олимпийска титла. И отчаяното Венче оттогава взело да ходи всеки Божи ден на онзи пловдивски плаж. Така някак съм й попаднал в полезрението на отчаяното късогледо момиче. Да не помислите, че се фукам, ще кажа някои кофти работи и за мен...

  Понеже изведнъж, ей тъй, съвсем от раз го харесах това силно отчаяно и отритнато в любовта момиче, самонадеян, като абсолютно незапознат с тайнствената за мъж, за типичния самодоволен глупак женска психика, реших по най-тъп начин да я изнудя да се привърже към мен, казано в прав текст, макар грубичко: да залепне за мен. Спрели сме току пред тухлената неизмазана къща на улица "Полтава" № 4, и вместо да й кажа като печен мъж, който държи преди всичко на себе си: "Чао, миличка! Ще ти се обадя някой ден" – хванах се за корема и взех да се превивам уж от силни болки. А Венчето недоумяваща само ме запита: "Имаш разстройство, ти какво яде на плажа?" И тогава заплаках с големи фалшиви сълзи. Треса се аз от плач, ридая на ужким, а тя ме гледа потресена и недоумява. Боже мой, колко лесно било със замах да убиеш любовта!

  Мила Венче! Мили момичета, които разпалвате у нас и любопитството, и страстите, присъщи на всеки нормален мъж! Простете, че мъжете сме толкова нехайни към най-най-великото творение на Космоса, свят на хубост и хармония от древни времена! Но ако не вие, момичета, кой да ни научи да се съобразяваме преди всичко с вас – което ще рече: с вашите капризи, рязко менящи се настроения и интуицията ви за света и за стойността на всеки жест у единствения, дързък, но и неповторим, кавалер на честта и достойнството у любимата?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 oct. 2022

–––

* Нищо в тази неслучила любовна история не е измислено. Но пък да беше се случила, дали бих я помнил толкова дълго? 

** Категория "перо" в бокса, до 54 кг.

*** Тежка категория – от 90 кг. нагоре без ограничения. Бел.м., tisss.