ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (978.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (978.) 

     Дали нещо се е случило, ако никой не го помни? – Аноним (1947)*

    26.09.2000. ТЕНЕКИЕНИЯТ БАРАБАН

  Ключ за подхода към темите в "Младите хищници" е сборникът стихове "Кардиф", опит да представя съчетаването на Аполоновото разсъдъчно начало с Дионисиевата вакханалия на страстите. Уравновесеността, като смирение пред събитията – от една страна, и от друга – бушуващите като очевидности на битието, бесове. Обсъждайки настоящето, принуждавани сме да отправяме доверчив взор към оскъдни исторически сведения за Българското народностно минало, и то не изолирайки го, а поставяйки го в контекста на християнската идея в двехилядигодишната европейска и световна цивилизация. Ако се гордея, че съм българин, и не защото съм българин (т.е. нещо особено отличаващо ме от другите етноси), а защото моята родна история е допълваща и съществена – според мен – част от Голямата обща история на Балканския полуостров, детайл от културата и традициите на Средиземноморието, на жизнерадостния приветлив Юг – за разлика от навъсения разсъдъчно хладен, умозрителен Север. Дори умозрителността сред нас, живеещите на Балканите, носи соления лъх на гостолюбиви морски брегове, на слънчеви тучни поляни и на наивна съзерцателност, присъщи на Античността. Лесни сме за завладяване, а непосилно трудно е да ни държи в подчинение каквато и да е върховна власт. Повече склонни сме да отхвърлим и да отречем, отколкото да се съгласим. Ала защо ли да смятам, че това ни е недостатък? 

  Творческото начало винаги се корени в отрицание – което вероятно не ще да са разбрали дори духовните ни водачи – писатели и политици от последните 200 години след монаха Паисий. Отрицавайки, българинът – като народностен характер, освен реплика срещу рутината на религията и на установеното статукво, е зов, призив, апел, подтик към градивното съзнание. Лишени от своя държава, продължили сме в течение на 482 години подчиненост външна, т.е. материална, с ревност да обграждаме мечтата си за свят на хармония, за разбирателство от духовен тип. Това, което наричат овчедушие, всъщност е повърхността – форма; само не и слабост, а качество, че сами себе си ние, българите, може би единствени в света, който познавам, сме най-върлите на себе си отрицатели. Фактът, че този наш самокритицизъм не ни е погубил, какво трябва да ни говори?

  Елементарният и посредственият се пази прашинка да не падне върху лъскавото му самолюбие, та с това издава колко притеснен е милият да не разберат какъв е в действителност. Това, питам, може ли да се рече за преобладаващия типично Български нрав?

  11 oct. 2000

  Нужна е доста посредственост, за да изречеш: "Аз съм гениален!" и да се показваш в обществото като паметник на самия себе си, светъл образ на тариката сред нашенците, които любопитно се навъртат покрай всяка власт. И как високопарно звучи кресливият, а нищо не казващ пасаж! Ето напомпано с показността си творение на гръмката фраза. Преди някакви двайсетина години по повод тази толкова ярко посредствена работа съм си отбелязал в полето отстрани: "Твърде патетично, за да му повярвам".

    На свободата верен рицар
    – ще прекосявам своя век
    със устрема висок на птица
    и със размаха на човек.
    Изгнаниците ще повторя
    със всички болки и мечти.
    Със всички ветрове ще споря,
    гласът ми в мрака ще кънти.

За да приключи със сакралното вричане:

    …ще звъннат огнените струни
    и гневно ще отронят звук.
    В един тържествен Втори юни
    ще вдигнат яростно юмрук
    и устните ми ще потръпнат
    чрез думичката: С в о б о д а!
    И ако живите не тръгнат,
    аз мъртвите ще поведа.

  Къде ще води мъртъвците дявол знае, обаче звучи и бойко, и кухо като тенекиено детско барабанче. Ала не дразни ли повече от възгордяването "скромността", по-точно казано: скромниченето като поза на стремящия се към обществено внимание, лицемерно приклопил клепки, с приведени раменца и сведена кратуна! От двата типа артистичен характер първият ми е по-симпатичен, че ме предпазва от илюзии спрямо героическата си персона. Едно чудесно стихотворение има този сякаш винаги напомпан автор, и то ми звучи както сълза на покаяние – "Балада за момичето от село", присъстващо и в по-предишния сборник на автора от село Рогош, Пловдивско**, бих го включвал във всяка антология на съвременната ни българска лирика. Жалко! Някой идиот му е внушил на поета, че плоските тенекиени стихове по-добре го представят. А достатъчно е да се сравнят двете споменати работи, за се усетим живото дихание, драмата в едното, и тенекиеният грандомански брътвеж при другото.

  Човеколюбивото, като качество, би следвало да е уравновесено, а не угоднически наклонено към общественото внимание. Вдъхновителите почти непременно са оказващи в прекалена степен натиск да излезем от собствения си ритъм и възгледи; претенциите им са спрямо личното ни право на избор. Ето, в този смисъл вдъхновителите са сред главните ограничители спрямо свободата на човека и личността, независимо за чия кауза призовават. Категорично съм за обръщането на човека към собствената глъбина (доколкото я има), стане ли дума за избор на това или онова!

  Изпитвам доверие и стремеж към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и стремеж към творчество. Да би надделявало Злото, човечеството отдавна да се е самоизтребило. Да, отрязъци от Великата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото, но то е само докато се активира положителната духовна енергия, обновяваща представите ни за живота и Вселената вътре в нас. Актът на творчество е не когато авторът си пише творбата, а в онзи най-случаен миг, когато читателят влиза в интелектуално съприкосновение с нея. Библията лежа четири години в библиотеката ми, след като я купих, и навярно стотици и хиляда години, след като текстовете й са били написани, за мен обаче тази Велика поема за Доброто и Злото стана върховен творчески акт именно по време, когато захванах да я чета и доработвам в съзнанието си на простосмъртен, съпоставяйки я с изводи от собствения си опит. Който твори, той вече е извинен за дързостта и за странностите си; в негова чест ходатайстват творбите му, особено когато ни подтикват към диалог със собствената ни любопитна и строга съвест.

  Добрички, възпитани, или гневни, нахъсани, а не създават диалог! Е, кое им е доброто! От друга страна, и гръмките назидателни стихове нито свидетелстват за човечност, нито осмислят драмата на собствения ни живот. Магарешкият трън за мен е разкошен именно с бодлите си и с най-нежното може би цветче на света, срамежливо заничащо както момино оченце иззад настръхналите тръни и нокти.

  12 oct. 2000

  Оптимист – това е човек, на когото току-що му е изгоряла къщата, а той се радва, че успял да спаси невредим фикуса от стаята си. Песимизмът у Шопенхауер (както ми го представя Исак Паси***) ми се вижда позьорски, пресилен. Мога да го приема единствено като детайл, като реплика, ала в никакъв случай – за основа на философски, т.е. обобщен възглед. Така понякога на събрание, скача някой щур курназлия, зареден като автомат калашников с лошото си настроение; в смрадта, която посява около себе си, съзирам обаче именно творческия импулс; глупаво е елементарно да го оспорваш – защото личното му право за свобода на избора, на волята, на мнението (колкото и парадоксално наглед!) е и свободата ни на избор, на воля и пр. Имам слабост към подобен род кавгаджии, може би понеже въображението ми ги проектира като версия на утрешните апостоли на християнската нежност. Дори позиращи, те внасят живец да се отстоява не отвращението, а съпричастието и възхитата от човека. Когато домът ти е бил опожарен и съсипан, естествено е да откриваш смисъл дори в радостта, че ти оцелял фикусът от дома. Странно, но е толкова човешко!

  Отзвук от детството – предпочитам екшъните, в които Доброто ченге надделява над злодеите; макар наивен, този модел ми е необходим и мил: вдъхва ми оптимизъм. Тъй че мизантропията у Шопенхауер не ме притеснява особено; продължавам да си живея с илюзията, че няма как малко преди финала, а може би подир моята физическа смърт – Доброто отново ще тържествува върху Сцената на живота. Безпочвен оптимизъм ли ще наречете това?! Ами това е необходимият като кислород за огъня оптимизъм, за да продължа да живея. Човекът, озлобен и в червата си, сам си подписва смъртната присъда, сам си ръфа плътта. Кому е нужно това! В песимистичната философия на отчаянието не откривам толкова отчаяние, колкото недоимък на енергия за творчество. Не го ли доказва участта на Шопенхауер, останал докрая в ролята на Савел Разбойника.

  Волфганг Борхерт****, завърнал се изтощен и болен от войната, умира 26-годишен в базелска клиника (в Швейцария), малко след като съм се родил; издъхва на 20 ноември 1947 г. Разказът му "Жълтурчето" за група млади затворници, сред които разцъфтява любовта и възхищението от мизерно цветче, поникнало из грубите камъни на затворническото каре за разходки, този разказ на родения в Хамбург В. Борхерт ми иде наум, докато чета пасаж от "Светът като воля и представа" на А. Шопенхауер (1788-1860), завършена като философски трактат в 1818 г., когато Артур Шопенхауер е 30-годишен. Ето Шопенхауер какво казва:

  "Ако и най-закоравелият оптимист премине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, дето тя се крие от хладния взор на любопитните, той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове".

  Съпоставям 30-годишния (в 1818) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947) Борхерт:

    "Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
    за дребни и големи риби,
    за всяка лодка,
    а пък самият аз
    съм кораб в беда!" –

  И какво се получава от тази съпоставка! Против твърдението на Артур Шопенхауер – жизнелюбието е най-силно и най-остро се чувства именно в най-мрачните подземия на изпитанията; страданието просто акумулира оптимизма като мечта, вяра и отправна точка. Край вратите на затворите мирисът на свободата е най-свеж. Изстраданият оптимизъм – ето кое ме възхищава. Волфганг Борхерт би могъл да ми е баща: роден е през 1921 г.; през 1922 г. е роден баща ми дърводелецът – най-малкият от петимата харманлийски братя Бояджиеви. Двамата, Волфганг Борхерт и баща ми, са се сражавали от противоположните окопи на една и съща война, една фронтова линия ги деляла. Това е! Не понасям оправдания и хленч пред жестокостите на съдбата; изобщо, противна ми е слабост, маскираща се с рицарските доспехи на песимизма, пък дори и представена в изящен стил сред аплодисментите на духовни титани като Томас Ман***** и пр.

   ПРОДЪЛЖЕНИЕ:

  14 oct. 2000

  Твърде оскъдно е всичко, което знам за Зигмунд Фройд (1856-1939). Което напипвам в сферата на подсъзнателното, дотук са основно моите лични наблюдения и изводи, резултат на любителски и професионални занимания (основно с литература и публицистика). Но още в началните абзаци от статията за Зигмунд Фройд*, откривам повод да си помисля за информацията, т.е. за Истината или Божественото около нашия разумен, логически устроен материален свят, от което всеки би могъл да изтегля познание, вплитайки го в разни форми с материал, заимстван от личния си опит. В бележка към сборника си "Кардиф" на стр. 95 съм отбелязал: "Отсъствието на разума и логиката, на целенасочения подход е нишката, свързваща тук изложените работи. В древни епохи на лириката гледали като на вид магически заклинания". Аналогична е репликата на Зигмунд Фройд, прекъснал оратора, възхваляващ го по случай 70-годишнината му: "Преди мен поетите и философите откриха несъзнаваното. А онова, което аз открих, е научният метод, с който несъзнаваното може да бъде изследвано".

  Защо надушвам плесен, сякаш влизам в старо тресавище? Палавото любопитство не се ли заиграва с Нещо, криещо разрушителна мощ! Не е ли това част от опасните и болезнени Истини за човека и човечеството, заключени зад седем огнени печата, споменати в Апокалипсиса, т.е. в Откровението на ап. Йоан?

    15 oct. 2000

  Българската земя, населявана от човеци с Български бит, манталитет, обичаи, традиции, минало, реч… все ни дава сигнали да не униваме и да не хленчим. Народ се лесно не затрива! Селяните от с. Пейково нейде в Странджанския балкан си построили параклис, и понеже по онова време – преди около осемдесет години, селото им не се и казвало Пейково, пък било и в пределите на Османската империя, поканеният за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, та не се явил. И тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишко облекло, един от своите ячки овчари, турили му вместо попска калимявка бакърен съд на главата, връчили му простичък железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с груботъкан козяк вместо с копринен епитрахил. И така на 12 септември 1912 г., баш навръх християнския празник Малката Богородица с буйно веселие, с буйни песни и кръшни хора покрай обща трапеза параклисът бил по народному осветен... и не пред клира, а пред Бога и света. Каква е тази сила? Има ли власт и мизерия да я спре!

  Когато по Тодор-Живково време християнските манастири, черквици и параклиси в областта били изоставени, разграбени и досъсипани поради нехайство или притеснение от надъхан някой усърден партиен доносник, единствено това свидно местенце продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия онзи полуезически-полурелигиозен някогашен владика. Сънувала млада жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала. Пък кобилката се преобразила в момиченце, то пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н, и т.н. Доплака ми се, докато го преписвам на компютъра. Та там сторили градежа, който сънят на младата българка им подсказал.

  Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни! Какъв е този жабешки концерт от насилващи да се докажат: от лъжливи политици до мастити поети?! Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че не се налага да се перчим – величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратително подла, и тя май винаги си е била такава, но Българщината и Българското пак оцеляват, дами и господа европейци – колкото по-нищи духом са политиците ни и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа.

  Извор, па тресавище, па бяла кобилка затънала, а то – дете момиче, то пък Малката Богородичка. От какви дебри на подсъзнателното се явяват тези образи в сънищата именно сред най-жестоките изпитания? Ровне ли човек, ще изкара на видело някой знак, някой важен нишан, че коренът ни Български и Тракийски надълбоко е, жизнен е, от осем хилядолетия не е пресъхвал, нещо говори, за нещо настоява, стига да има кой да се вслуша в послания, просмукващи се от Небесата към нас, живите.**

  17 oct. 2000

  "Любов въпреки всичко" от Явор Яворин, избрано – както го чета на корицата между двете графики: мъж и профил на млада жена. Вчера в кафенето почти си изпросих книжлето от поета и той ми го надписа: "На Г. Б. с приятелски чувства! Автора". Подаряването на собствен сборник лирика, още повече – на книга, издадена на свои разноски в тези наши разломни години, е ритуал, нещо по-особено като жест. Такива жестове сродяват пишещия с четящата публика. Личният ми проблем в случая е как да поднеса възраженията си за "стихове", които нямат нищо общо с поетическото изкуство. Значи, нека уважим пишещия заради чудесното намерение да сътворява образи на любовта, но и да му дам повод да се взре в книгата си: през своите пристрастни, разбира се, и претенциозни странични мнения за литературата, стила, литературните й достойнства. Отбелязвам си зрънца поезия, които ми се нравят заради съчетанието между образ и философска находка:

    Обичана жена да те пороби.
    В подобен улов има улов (стр. 4).

    Не искам той да е затворник.
    Любим е всичко, ала не съпруг (стр. 13).

    Смрачава се без теб, Любов далечна (стр. 16).

    Замина си, и Пловдив опустя*** (стр. 18).

    Не може никой никого да съди,
    щом някой влюбил се е силно, лудо (стр. 19).

    Един божествен малък карнавал,
    по който още споменът гори (стр. 22).

    Една жена като самотна чапла.
    С примамващ тен и подивяла плът... (стр. 29).

    Катунът на моите чувства... (стр. 36).

    Любов назаем няма... (стр. 51).

    ...богат на обич и на болка,
    на блатен присмех... (стр. 53).

  Останалото е удобно и доста лесно за отричане, но не ми се говори за това, и не заради сантиментални причини, а понеже съм пристрастен към онзи скъп и рядък тип сериозни диалози, където за изкуството се говори добронамерено, с великата представа колко трудно е да го сътвориш, да го огласиш пред света, раздвоен между личното си тщеславие и риска да бъдеш охулен от нечие гръмогласно високомерие.

  Обсажда ни кич, представящ ни се за изкуство. Ако безпомощността се бронираше преди с т.нар. партийност чрез сръчно римуване и ритмуване на гръмки строфи, громящи еснафа или дявол знае кой враг на Партията, днес тази неспособност за творчество се поднася като стил, разчупващ оковите на правила и мерки, осветени от зараждането на цивилизацията ни, та до днешното време за "велики" подвизи. Някогашните бойки поети избледняха, състариха се и се сбръчкаха, погрозняха и престанаха да се правят на чудаци, да изригват жарките си крилати фрази. Някогашните ни любимци в Театъра на суетата! Чувам гласовете им – уравновесени, най-после спокойни, човешки. Ала стари мяхове с изветряло и слабо вино са те... Умълчаха се, одрямаха се, и не лирика, а пространни интервюта или трийсетина реда за седмичната рубрика във Вестник за пенсионера, това чета от някогашни горди романтични артисти на моето поколение четящи българи. А другите, къде са другите? Честно казано, те са си тук, но какво правим ние! Бързаме да ги изкушим да турят пак театралните доспехи на рицарството. Не е ли по-готино да ги видим каквито са, и без предвземки и без онези вехти Ботевски красни пози с двуостра тънка сабля в ръка!

   28 oct. 2000

  Искали да ме видят, леле! И защо, по каква причина!? Да придобиели визуална представа що за птица е авторът на тези тук опуси... Пука ми, разбира се! О-о-ох, как гали тщеславието таквози ми ти искане! Е, бива; тогава кажете, че съм зает, ангажиран по-изискано звучи, непрекъснато пътувам извън България, макар да не съм напускал бетонния си кафез от три години насам, от 50-годишнината, която празнувах в компания на чаровницата Re. и семейство Ряпови край морето в обраснало с бурен и магарешки тръни напуснато от заможните курортисти летовище отвъд Созопол. Кажете им, ако продължават да настояват, че имам дълга козя брадица и щръкнали уши, крив нос, силно окосмен, и съм ситен на ръст, воня по-зле и от пор, имам копита обаче вместо нозе, и съм с рога "под шапката широкопола"****. В моя случай видът ми ще развали илюзията за онова, което публиката би желала да узнае. Удари я с юмрук между очите тази нафукана снобска публика – и вместо да ти се ядоса, тя ще процвили от възторг. Голямата манипулация или очароването не е в скрупульозно натрупване на детайли от "истина", а в ироничното, и хем подхвърлено уж нехайно. Ами че ти, простосмъртни, за тях си Иисус: що са ти два тона паламуд, когато по-заситени ще са, ако ги нахраниш с две риби цаца!

  "Кагот" от френски език означава: лицемерен набожен тип, а пък "Die schoene Seele" на немски език ще рече: красива душа. Задължително ли е поетът да е съчетание от тези две начала? Доста му се дразнех на Мигел де Унамуно (1864-1936), както го представя проф. Исак Паси (1928-2010) в книгата си. В крайна сметка, оказа се, че Мигел де Унамуно, баск по кръв, испанец по самочувствие, е писал нещо, което между другото вече съм написал някъде в есетата от темата "Въведение" – в частта, озаглавена "Младите хищници"... Ето го това общо!

  "Да – пише Мигел де Унамуно, – аз съм испанец, испанец по рождение, по възпитание, по тяло, по дух, по език, та дори и по професия и занятие. Преди и над всичко аз съм испанец. Моят испанизъм е моята религия, а Небето, в което искам да вярвам, е една Божествена и вечна Испания, моят бог е испански Бог, богът на нашия спасител Дон Кихот, един бог, който мисли на испански и пак на испански е казал: Да бъде светлина! И словото му бе испанско...***** Какъв комплекс за малоценност у клетия дон Мигел! Мечтае да испанизира Европа, да я превърне в нещо повече духовно, отколкото материално. Та отново си помислих изреченото вече по-горе: Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че поне не ни се налага да се големеем пред света. Величието ни е в унижението, на което сме подложени. Да, държавата ни е отвратително подла, каквато тя винаги си е била, а Българското все пак оцелява... даже по-жилаво става, колкото по-нищи духом и продажни са управниците и политиците ни тук.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 maj 2022

Илюстрации:

- Жизненото винаги седи редом със Смъртта.

- Тунелът е символ на онова, което изкушава.

–––

* Вж. https://www.vesti.bg/lyubopitno/kvantov-paradoks-mozhe-da-promeni-predstavata-ni-za-realnostta-v-koiato-zhiveem-6114623

** Т. Чонов, сб. "Сълза", изд.1983 г.

*** Сб. "Тревожен кръг”, изд. 1980 г.

**** Исак Паси, "Към философията на живота", с. 68-70.

***** В. Борхерт, сб. разкази "Нали нощем плъховете спят", бълг.изд. 1965 гс. 19-35.

****** Имам предвид романът на Т. Ман "Д-р Фаустус".

 ПРОДЪЛЖЕНИЕ:

* И. Паси, "Философията на живота", стр. 217-260.
** Епизодът с освещаването преписвам от вече цитираното есе във в. "Арт-клуб" от дек. 2000 г.
*** Напомни ми фраза от Френсис Скот Кей Фицджералд (1896-1940): "Когато излезе от гарата, Ню Йорк му се видя странно пуст", с. 8 от сб. разкази "Диамант колкото хотел "Риц", бълг. изд. 1991 г.
**** Фраза от едноименното ключово стихотворение в сб. "Кардиф".
***** И. Паси, цит. съч., с. 313. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (977.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (977.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме, излизаме и всеки от нас за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

   06 oct. 2009

ИМА В ЛЮБОВТА НЕХАЙСТВО СТРАННО

На дърт пръч младичко му се прищяло
и ех – пред огледалото стърчи,
разглежда остарялото си тяло,
муцуната с печалните очи.

Уж лъснат-бръснат, в новичко накипрен,
дезодорирал се със скъп одеколон,
ала годинките му са такава цифра,
че хич не влизат с младичките в тон.

Усмивката, що преди низ години
го правеше проклет и дяволит,
сега на образа му сбръчкан стине
като кърпеж, на мумия пришит.

Ох, Боже мой, какво да предприеме,
като пак сеща лудия копнеж,
че влюбил се е, а пък ненавреме,
че временцето няма как да спреш!

Виси над погрознялото му тяло
Дамоклев меч – ужасният въпрос
дали все още някак подобава
да се преструва на наивник прост?

Което на младежа се удава
с нехайство и шегички тъпи бол,
то възрастния пак го изкушава,
но най-добре да лочи алкохол,

да се разхожда важен, недостъпен
из хорската суетна пъстра гмеж,
да проклетисва младите безпътни,
които с логика не ще ги спреш,

и те край теб се стрелкат като бързей,

като експрес край селски глух кантон,

а ти, ако си щеш, шеги подхвърляй,

гърди издувай, пий кафе с фасон.

Заглеждай се в жените дяволити,

въздишай си по дупе и гърди,

докато и Смъртта накрай те срита

най-често там, където най-сърби.

Човешки работи, ще каже всеки,

що-годе поживял в тоз грешен свят,

но леле, как зоват онез пътеки

как изкушаваш, Божа благодат!

За теб мъжете млади не разбират,

и всъщност тук е онзи парадокс –

че който не разбира, се нервира,
а който знае, вече не е прост.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 maj 2022

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (976.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (976.)

  От теб, малка лъвице,/ тъй кървяха ми раните,/ че на – ето ме, хвърлих те на християните... – "Моя малка лъвице", Жак Превер (1900-1977)* 

   02 apr. 2011

 ЛЮБОВ В СТАРОТО ГРОБИЩЕ

Моя малка лъвице, леле как ме вълнуваш
с тези щръкнали цици, с тези хищни целувки!

Колко чудно – не знаеш, е това тук, с което
влюбеният нехайно пада в плен на сърцето

и мечтае, и страда, и кърви съкрушено
пред онези каскади от искрящо червено.

Как за кратко сме с теб в плътска прегръдка
и отлита Животът с крадливите стъпки

на отчаян безделник, който сам в тишината
прекосява полето, за да легне в земята

и в сладката нега над праха му след време
други двама случайно да се гушкат смутено.

 Виждам тъй, издълбоко, как влюбена грееш
и обръща се в гроба мъртвият да не гледа.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 maj 2022

–––

Жак Превер

* Издал е няколко стихосбирки, сред които "Paroles" ("Думи"), с която през 1946 г. придобива популярност с фамилиарния си език и играта на думи. Стиховете му са любими не само във Франция. Отначало повлиян от сюрреализма, по-късно посвещава стихове най-често на теми из живота на обикновения жител на Париж около и след средата на ХХ в. Връстник е на Борис Дявола – моя дядо (бащата на майка ми от Пазарджик), издъхнал една ранна утрин в пет часа пет години преди кончината на французина Превер. Бел.м., tisss.  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (975.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (975.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме, излизаме и всеки от нас за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

   08 oct. 1998

 ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА

  

  Внучката Невена навършва днес четири години. Още се питам какво общо имам с това своенравно детенце. Виждам, че е любознателна душица, но хич не ми харесва, че отрано се е научила да се налага над онези баба и дядо, които очевидно я глезят. Комуникациите ми с невръстната госпожичка засега са объркани, неясни и грапави. Понасяме се е доста силно казано, но двамата май усещаме, доколкото разбирам по кокетното й притворство и прикрито любопитство, че от застиналите ни в дистанция отношения след време може да произлезе и нещо, по-ясно определено. Няма начин, повтарям си, няма начин, нали е моя кръв, мое семе! Давам си сметка, че в гените й се плискат послания и от моята потомствена генетична памет... Бр-р-р! Праправнук съм и правнук на двама от майчиния ми род, оставали костите си за достойнството и честта, за свободата на нашето едничко отечество – първият клан на дръвник, тежко ранен в сражение с башибозука българин от Хвърковата чета на Бенковски, вторият, заминал като доброволец в Балканската война и заровен в безимен гроб нейде край бойното поле в днешна Северна Гърция. 

  09 oct. 1998

  Има дни, когато всичко, което съм писал дотук, ми се вижда безсмислено и суетно. И никаква съпротива... Няма възражения, нито отрицания. Замахваш с рапирата, и тя потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Само че не е тишина продуктивна, ами е овче някакво блаженство, и емен-емен, цял да ме залее. Не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост? В книгата на Абдурахман Авторханов (1908-1997) "Технология на властта", том II, цитат от Ницше ме хвърля в унес, изведнъж съзирам бездна, като че ли по ръба на пропаст съм вървял, и ето, идва Спасителят в ръжта на северноамериканеца Джеръм Д. Селинджър (1919-2010), картина, заимствана от барда на Шотландия Робърт Бърнс (1759-1796). Хей, момченце, дето безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцеляло, ако да не пърхаше ангелът небесен над главицата ти рошава? Защо си на този свят? Не са ли напразни усилията ти да подредиш някак хаоса от впечатления? И как се смиряват самонадеяните пози в унили човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, преди години нещо и ти значително уж си свършил. Пак сладки лъжи!

  За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга някоя светиня, такъв е законът – цитира немеца Ницше авторът на изследването "Технология на властта". И още: Не оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на разума, се доказват чрез скепсис... За фундаменталните неща (по отношение ценност и неценност) хората на убеждението не са в състояние дори да бъдат вземани под внимание. Убеждението, това е затвор.(...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на по-силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието, още по-ясно, по-деспотично, отколкото е самата тя, взема целия интелект да служи на делото. (...) Много се постига единствено чрез убеждение. Голямата страст има нужда да се възползва от убеждението, но тя не му се подчинява: защото умее да бъде суверенна. Обратно, необходимостта от вяра в безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта. "Човекът на вярата", т.е. всеки вярващ, неизбежно е зависим, който не може да поставя цел. "Вярващият" не принадлежи на самия себе си; той може да бъде само средство – нужен му е някой, който да го използва. Инстинктът му оказва особена чест спрямо нравствеността на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание и самоотчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение биха се превърнали в причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от твърде убедените личности фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон са антиподи на силния, станалия свободен дух, макар че великата позиция на тези болнави умове – епилептици на понятието, въздейства върху мнозинството. (Цит.съч., стр. 28 и по-нататък, стр. 30.)

  "Ще дойде време – твърди Ницше, когато с името ми ще свързват нещо чудовищно – криза, подобна на която дотук е нямало все още на земята, най-голямата колизия на съвестта – решението, насочено срещу всичко, в което до днес усилено са вярвали, очаквали и смятали за свещено. Тогава цялото понятие "политика" ще се превърне в духовна* война... инструментите на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – а те винаги са се държали с лъжа – ще има нечувани досега войни на планетата. Започна се от мен, на земята ще има голяма политика."

  Авторханов отбелязва след горния цитат: "...Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И така изяснява – че и фашизмът, и сталинизмът са духовни рожби на една и съща философия за свръхчовека, който имал "свободата" и "силата" да пренебрегва Десетте Божи заповеди. Питам се наивно: Ами къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото? Човечеството вече рязко се накланя към есенцията на американизма, т.е. към консумативното начало. Като опитни бели мишки световните медии ни настройват на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И се впускаме да дирим личното щастие не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за могъщество, за престиж, т.е. за материален просперитет. Инстинктивната тревога у нас ни посочва традицията като заслон от налитащите яростно вълни на бездуховността: наркотици, сциентизъм, генно инженерство, битови насилия, кемтрейлс, унищожителните свръх-оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, цели видове от фауната вече целенасочено чрез смъртоносни отрови в промишлени дози са екзекутирани.

  Злото е навсякъде покрай нас; у нас обаче е Богът, т.е. собствената ни съвест. Ала на кого да обясняваш?! Не е ли твърде слабичък твоят глас! И кой ще те чуе? И освен всичко друго, и традицията не е нещо непреходно – и тя постепенно и непрекъснато – променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни отпраща в плен на развихрила се в гигантски мащаби нахлуваща от благоустроения Запад планирана пошлост. Като се обръщам към изминалите сто-сто и петдесетина години от битието на Българската нация, откривам най-чистосърдечна доверчивост и вяра в кумирите, въздигнати като древни туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образци на химерата?! Паисий, Раковски, Левски, Стефан Стамболов, княз Фердинанд, Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари... – всеки от тези неслучайни хора по свой неповторим начин е подтискал християнското схващане за човека, със своя си стил и морал е впрягал себе си (а това значи – и своите последователи) в едничката страст – да се пожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който Годо, ето, всеки момент би трябвало да се появи на хоризонта, ала Годо все не се появява и не се появява.

  Дали лукавият натиск върху съзнанието на милиони Адамовци и Еви не е разрушил естествените механизми на обществения живот да се почиства от инфекциите или от изверженията на човешката ни природа! Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната убеденост и страст е необходима за такава простичка операция – не, не съм религиозен, ала ме ужасява пренебрежението към най-обикновеното човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо. Човека като да са го предвидили само за пълнеж, като груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е обаятелна материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква посока? Сега и тук – докато съм жив в този свят, докато още дишам и мога да мечтая, не е ли това основното?

  Разговорите ми с Бог не са в молитвена форма, изпълнени са с много съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това? Не, нали! Но те са начин да надникна в себе си. Бог ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете, нозете и краищата на наметалото Му, а като образ-алегория за съвестта на шестте, седем или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било; но изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните ни амбиции с нравствеността на битието – нещо заложено още преди идеята от калта да бъде сътворен първият човек. Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, ако ли не роби на егоизма и грандоманията! Ако не го съзнават, това извинява ли ги? А ако се преструват, че не го съзнават, толкова по-зле за тях.

  Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?

  10 oct. 1998

  Снощи докарах колата, наследена от баща ми, пред блока. Едната й гума намирам спукана, акумулаторът – изтощен, генераторът не зарежда. Това са засега моите си констатации... И не говоря за калпавата работа, за нюанса на жълтия цвят, който бие повече на зеленикаво и не ми харесва, или за незамазаните (непокрити) грешки на тенекеджията. Та се уговорихме, значи, подир петнайсетина дни да кацна отново при автотенекеджията Димо да оправи някои грешки по покритието... Димо е 28-годишен, кара ВMW в цвят тъмновишнев металик, с две врати, с чудесно външно и вътрешно осветление, озвучаване, климатик, удобства. Четирите тонколони отвътре меко леят противна циганска чалга. Проживял дотук животеца си кротко, по съвест, кажи-речи: два пъти повече от мангото-работар, не мога и да мечтая за възнаграждение на труда си колкото четвъртинка от неговия кяр, нито ще седна някога зад волана на кола като неговата. И това е жалкото – че ме загриза завистта и бесовете ми налитат не върху друг, а върху самия мен. Инак Димо ми е симпатичен – сериозен, експедитивен, и най-важното – не си изпуска из очи изгодата. Отлично знам какво ми взе в повече, ей тъй, нехайно, уж като недоглеждане, но си мълча... От четирите литра боя употребил три; дадох му допълнително пари да купи нов шприц-кит, но той е китосвал само с шприц-кита, който му занесох с боята. Дребна работа – казвам си, а ми е чоглаво: че защо ме прави на глупак; за сто лева се пазарихме, дотук ме е изръсил над сто и петдесет.

  Момченце любаво, като да ми прогърмява в ушите, зарежи книжните си занимания, стани един Димо или един Митьо Чомпала! Яж, пий и се весели! И ти ще си честит, и ще пиеш вино с приятели на твои разноски, ще си господар на себе си и ще помагаш на деца и роднини. А сега?! На дъщеричките си нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората около тях ги гледат като сираци, и по-зле – като да са изоставени от теб заради книжните ти истории. И ей го върха на унижението: четири черни като кюмюр циганчета с песни тикат вапсана като тенекиено автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко трака и почуква, скърца, стърже, тресе. Събота вечер. Лято е... Сезонът на веселието и на сладките авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на скъпи западни лимузини – ще те издухат само с присъствието си на асфалта, и ти – с череп между щръкнали рамене, свил се в толкова свидната ти тенекиена каручка, пресичаш многолюдния празничен булевард към Цариград като тъжен завалия, и даже като нарушител на Правилника за движение и управление на МПС по пътищата. Да те оплакват ли? Да ти се смеят ли?! Колко са изобщо вересиите, с които криво-ляво някак в нескопосния си живот дотук поминуваш! На кого можеш да си пример? Пример ли, ой, Боже мой! Не, посмешище!

  Материалното ми се плези иззад всеки ъгъл и от всяка фасада на благополучието, фиксира ме ехидно право в очи, с ръка, обкичена със злато, ме почуква по челото: Ехе-ей, де ти е умът? Живее ли тук някой? Като си умен, защо си беден? И какво да отговоря! В планината, пустинята или в манастир да се скрия от обидния факт, че не съм сред заможните? От друга страна, дали този вечен недоимък в материалното не е цената да съм в съгласие със себе си? Заможен елин ли бил скитащият Омир? Ами Сократ? Ами Паисий или Софроний, или Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко Константинов (от заможен род, беден умрял), Никола Й. Вапцаров! Редица блестящи българи** нима блестели с битов разкош! Повечето от тях са недохранени, дрипави, скитници същински, човеци, дето не ги свърта на едно място. Ей таз самообреченост от време на време ми дотежава, а иначе – какво, нима не съм щастлив, нима не съм щастливец точно такъв, какъвто съм? Животът в духа се разстила като в Градините на Едем.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 10 maj 2022

Илюстрации:

- Родопско момиче в народна носия..
- Баща ми 10 дни преди смъртта.***.

___

* В случая авторът вероятно има предвид идеологическа война. 

** Омир и Сократ в моите си размишления са българи; грешката е вярна. 

*** Половината фотография е осветена, защото я проявявах от филмовата лента във фотоапарата, който открих на задната поличка в обгорялото купе на жигулата, в която горял, вързан за предпазния колан, баща ми дърводелецът мебелист Кирил на паркинга срещу входовете на жил. блок 51 в пловдивския жк Тракия, известен като "милиционерския блок". Това става на 31 август – два месеца след критичния "чаршаф" в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра" статията ми "Примери с обратен знак" от май 1981 г. В осветената част на снимката е майка ми Надежда (1925-1988) и петгодишната Надя, по-малката от двете ми дъщерички. Бел.м., tisss.