Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)
13 mar. 1992
ГОЛЯМОТО ПЛЮСКАНЕ*
Летопис на славно минало преди окончателния крах
Че голямото плюскане е цел на всички сборища е откритие на хлебаря Тотю... Какви ли не самуни, хлебчета, франзели, празнични питки или юбилейни тестени вкуснотии е майсторил той за трапезата на именити, но и не дотам известни на света началства, шефове, шефчета и по-невзрачни сатрапи. Закачили сме и ние по някой вкусен залък от онова, дето го лапат лъвовете, и да ви кажа: хич не е зле, ама хич!
Гушим се с Пенко в шкафа върху проядените от молци байряци с комунистическите сърп и чук и си похапваме. Да бяха по-наблюдателни, мутрите на Мбвананга да са ни открили; такова мляскане ще да се е чувало откъм нашето убежище. Боже, краденото било много вкусно! В директорската гостна вместо ченгета подир време се втурнаха – кой мислите... ами Главанаков и оназ лакомница от началния курс, госпожата с едрата крина, чиято прическа напомня разплетена дамаджана. Пооткрехнали сме вратичката и я виждаме същата Владикова да бърника под полата си. Извади от гащите си торба, фактически найлонов чувал за смет, и зашета около блюдата: върви и мята в чувала, каквото успее да докопа, но не от едно място, а като в любимата игра на малчуганите от детската градина: "Хоп, алена гъбка!... Хоп, двенки алени гъбки". С ръце на кръста, физкултурникът Главанаков зорко я следи какви ги върши, па не се сдържа, дръпна я за лакътя:
– Недей тъй ма, Недке!
Недка подскочи, озъби му се като змеица, перна го по задника с черната найлонова торба и рече да не се прави на идиот, а "да се почерпи и той". Засмя му се закачливо:
– Те малко ли ни грабят!... Това е дребна компенсация бе, Главчо. Що нашто трябва да се губи?!
– Излагаме се – рече Главанаков.
– Ъх! Въобще не се излагаме. Въобразяваш си, миличък!... Някой да ни е видял?!
– Видял-невидял, щом научи шефът... – И я кове с поглед, втренчил се като щъркел в голяма тъмнозелена крастава жаба.
Дремеше й на госпожа Недка! Грабна кифла, тикна му я в носа:
– Ето-о-о! Сега вече и ти се облажи. Айде, обади на шефа, пък да видиш аз как ще те подредя. – Разтръска чувала в другата си лапа: – Ей го доказателството. А?! Да отида ли да те изпея, да те натопя? На теб вяра нямат, а на мен ще повярват, понеже пишех някога протоколите, като член на партийното бюро. Пък ти си остана аполитичен. Ами да, видях те, че крадеш, и ти отнех краденото... Отричаш ли?
Озадачен, Главанаков усилено взе да се чеше по врата и да си приглажда перчема:
– Все пак крадлата си ти.
– Под съд ще те дам! – изписка Недка, и без да пуска плячкосаното, хукна, обаче на изхода едва не прегърна плавно нахълтващия като танкер в пристанище Бонков.
С пружинираща походка географът обходи масите, и докато отсипваше в джобовете си фъстъци, бадеми, лешници, вафли, ментови бонбони лукчета, отбеляза, че дамите обикновено са прави, понеже имат развита женска интуиция, пък и изобщо – по-харно си е било, кога хората сме си живели в ерата на матриархата. Географът Бонков, като добре ориентиран в политиката, завърши с мисълта, че прекаленият светец и богу не е драг. Владикова естествено се е поувлякла: където тя е минала, личи, че е вземано. Докато бъбреше тъй, гушна бутилка от по-скъпото уиски "Валантайнс", а на неговото място в кашона с огнената вода ловко пъхна шише евтина хасковска бира "Астика" и тръгна да си ходи, като не спираше да бъбри, вече с гръб към Главанаков:
– Не го вземам за себе си... Не ме зяпай като натровен! Вземам го за колегите, които са болни и отсъстват от днешното мероприятие. Панимайш?
– Какви болни бе, Бонков! Всички ний – сто и двайсет даскали, барабар с помощния персонал, сме налице – рече Главанаков. – Смяташ ли, че някой ще боледува точно в такъв тържествен ден?!
– Смятам! – строго рече географът вече от училищния коридор и се омете.
Гледаме с Пенко и не вярваме на очите си. Наивният Главанаков току пред очите ни порасна две педи. Виждахме го атлазен на точици, блестящ в сребрист металик, асъл защитник на справедливостта и закона, крило за онеправданите... Нимбата му грееше като неонова.
...Половин час по-късно веселбата е в разгара си. Учителите преразказват брадати вицове, хилят се с половин уста, хвърлят тревожен поглед към масата на лъвовете, където училищният шеф си блъска чашата с чашата на господин кмета Гърмидолски, а посланикът им се любува, макар и скучаейки. Встрани от тази идилия на световната дипломация, чистачките тъпат от крак на крак в коридора на четвъртия етаж. Една от тях, суха и черна като дръжка на стара метла, изпъва шия, занича иззад вратата, а пък другите я питат:
– Минке... Ей, Минке мари, излапаха ли бадемите?
– Не са още. Бадеми ще има. Обаче гъбите опапаха.
– Е, ми да! – проплака една куцичка. – Всички на гъбите налитат. Ний, както винаги, с пръст в уста!
Дойде ред и посланикът да вдигне тост. Кимна към хората си и онези зачуруликаха. Приближи гърдестото маце (секретарката му) и обяви, че господинът има неотложна работа, тъй че желае всичко хубаво, весели празници и все така напред. Приближи до нея мутра-пазач, подаде й зелена плюшена кутийка, която тя пък даде на Мбвананга и Мбвананга я отвори. Извади бледорозов дамски жартиер и го размята, опъна ластика му върху ревера си, па посегна да го монтира върху сакото на шефа.
– Тува казват "Орден шартиерата", което уфашафат фаш прасник. Дава фаш мистър директор за блягодаря и вешна дурушпа. Да шивей! – изпя посланикът Мбвананга.
Яко зачервен и под оскъдната растителност на темето си, шефът приглади розовия дамски ластик върху гръдта си:
– Другари и братя... Дами и господа!... Наистина безрезервно... Изненадан, господа... Дружбата, господа... Нашите два народа... Петвековното наше и двувековното ваше... Великобритания и янките... Глобалната стратегия на империализма... Хиляди примери на безумен героизъм... Хм-м!... Светлата вяра на Вапцаров и Ботев... Светлите жертви на нашите славни хайдути... Свидни ликове... Паметници на цивилизацията... Изобщо, прогресивната мисъл, вярата в утрешния ден... Човечеството въобще и животинският свят в частност... Да пребъде! Ах, думи нямам – заби очи в полилея, широко разтвори обятия, и пак не успя да изкуши онова човече: то стоеше като вкопано и не помръдна от мястото си. Стиснаха си ръце с Негово превъзходителство. Директорът решително гушна Малчо, млясна го по бузките два пъти, а на третия път се цункаха уста в уста.
– Увлече се наш Ганю – мрачно отбеляза Бонков.
Край бърлогата ни седеше Бакалска. Бакалска се приведе към Алфонс, пошушна му с бахетен гласец: как смята, редно ли е мъже здрави-прави да се целуват лигаво като травестити.
– Този мурафет, даряването на аксесоари от интимното дамско бельо, има циничен подтекст – добави тя.
Алфонс тъкмо бе наченал парче луканка, смути се, че го хващат в крачка, загуца се, но се окопити: рече й, че подтекстът е тема на литературната наука, математиката да не се набутва в чужди води. Това тук е метафора.
– Метафора знаеш ли какво е? Не знаеш, разбира се. То и аз не съм дип наясно, ако ме питаш, макар че дипломна работа писах точно за метафорите на Дебелянов.
Намеси се и супер-начетеният Бонков, който редовно попиваше анализи на светила в телевизионния бизнес за разбори на световната и на местната модерна продукция:
– Има метафори в голямата политика, обаче наистина не е за нас работа. Седели си, например, англичанинът Чърчил и осетинецът Йосиф Висарьонович на самотна маса в луксозен виенски ресторант. Апнали-пийнали в кефлийско следвоенно настроение, Европа взели да делят върху снежнобяла трипластова мека салфетка. Като в оназ ми ти харна песничка: "Едно ферари с цвят червен. Едно за теб, едно за мен". Австрия се паднала да я дои Сталин, а на трътлестия Чърчил се пада България. Е, добре, ама тоз наперен Чърчил в началото на века ял пердах от Българската войска в тресавищата и калта край Дарданелите, таял неприятни спомени, направо казано: кошмар, още бил в плен на стари кошмари, нощем подскачал насън, цепел нощта с виковете си: "Олеле, майчице, българите пак идат", та рекъл: "Я, бай Йосифе, дай моля те да се трампим... Ти си вземи твоята китна България, а пък мен ми дай чукарестата озъбена Австрия". И ега ти и метафората, ега ти и алегорията, падаме в лапите на матушка Рус. Понякога си мисля, драги, къде ли е оназ салфетка трипластова, мамка му и орис! Австрийците кефа си гледат, не им се налага да си задават дяволския въпрос в Европа ли са или в европейската част на Русия. Пък и техните комунисти кротки, никакви се не чуят.
Алфонс Българикът зло се ухили към философстващия географ. С танцова стъпка към масата на лъвовете се приближи кипрата Пеевска. Чашата й нервно се плиска, но госпожицата желае да се чукне с директора за негово здраве и по случай "Медала на жартиерите", както каза: гордост за нашите будители и целокупния български народ.
– Обаче не си го даваме – хлъцна, заинати се.
Понеже директорът навъсен я фиксираше, объркана ("Аз какво го мислех, то какво излезе!"), госпожицата стъпи накриво на филия хляб с кетчуп намазана, па прегърна Мбвананга и си изля уискито в джоба на палтенцето му. Сащисана, взе да се лови ту за деколтето, ту за вратовръзката на господин шефа. Кой знае защо гледаше накриво миниатюрния посланик, сякаш именно Малчо й беше нещо виновен.
Като азиатец, полинезиец, австралийски абориген, ескимос, хомофаг, кликсилукси, вегетарианец и всичко, каквото там си беше, Мбвананга се хилеше приветливо и от това положение на Пеевска й стана още по-объркано. Че при подобна ситуация ние тук, на Балканите, най-малко лъчезарно ще се усмихваме... Шефът все тъй гнусливо я наблюдаваше, а кметът Гърмидолски ритмично барабанеше с нокти по масата.
В този момент ятото на чистачките в светлосини работни манти нахълта с огромен венец от лалета, люляк и теменужки, завързан с три реда ширит, представящ родния наш трибагреник. Засмърдя остро на евтин сапун за пране "Камбана". Ятото обкръжи плътно дребничкия Мбвананга и мутрите. Всяка чистачка му стисна ръка, цунка го по челото майчински, нахлузиха му венеца с лалетата, люляка и теменужките на врата и пак в индийска нишка организирано се изтеглиха. Това стана в пълна тишина. Чуваше се само тропкането на господин кмета Гърмидолски с нокти по масата.
– Какви бяха тия жени? – полюбопитства той.
– По сценария е тъй – гузно рече училищният директор. – Не съм го писал аз, нали!
– А-а-ха! – процеди онзи, като продължаваше да си тропка по масата: трам-тара-рам, трам-тара-рам, трам-та, трам-та, трам-тара-рам!
Подир час, когато високите гости бяха вече отпрашили към София, господин кметът похвали колектива за отличната организация на тържеството, па се дигна да си търси шлифера. Докато си тъпчеше ризата в гащите и си оправяше вратовръзката, хорът на учителките стари моми отново му изпя химна за Гумба Лумба по мелодията на "Танго д,аморе" и текста на онзи смахнат литератор. В това време новоназначеният по пеене хилав като комар Пипонтов ухажваше със стихове импромптю началната Меланисия Тупарлакова, а тя скляпаше с боядисани в зелено клепки като жаба в папур, въртеше бутове край него, хасковска биричка "Астика" му доливаше и му говореше на ушенце:
– Ах, миличък-моичък ненагледничък! Шъ тъ изям.
– Много хубаво, страшно задушевно беше! – обади се от другия край на седянката и Сийка Мераклийка. Скромно кривеше очи към високия двуметров гост Гърмидолски, изчервила се бе като влюбена шестокласничка: – Ние много ще се радваме, господин кмете, ако пак ни навестите някой път. И изобщо, не забравяйте нашия колектив!
Като чу това, директорът се приведе към госта:
– Колежката ми чете мислите. Едва съм го помислил, и моята помощничка е готова. Това наричам сработване. Благодаря, господин кмете, че ни удостоихте! Винаги съм гласувал за вашата партия. А с лидера ви г-н Славчо Дрънкаров на челик сме играли едно време, като деца. Ехе-е, колко пъти съм му зачервявал бузките на Славчо!
– Миразчийска... – унесено рече кметът. – А малкото й име?!
Шефът не отговори. Заприказва за задръстени тоалетни и спукани радиатори, както и за покрива, който вечно таи. А на госпожата – макар да й личеше, че тръпне от свян, загледа ли я Гърмидолски, й бе неудобно сама да си каже името. Шефът не спира да меле за лайна и помия, мята тревожни погледи към кмета. Кметът се подхилква, само дето не рече: Какви ми ги плещиш, драги! Нима не подушвам, че тази крехка сърничка въобще не е за твоята уста лъжица! Я, шкембето си глей как прелива над модните ти гащи! Какъв челик, какъв Славчо Дрънкаров ми навираш в очите? Дрънкара отдавна си изпя песничката в нашата партия.
Човек понякога чудесно се вписва в пейзажа, открива възможност да се подреди в живота, а нещо му подсказва, че може и да е нагазил в батака. Зли езици твърдят, че Сийка и султанът са си интимни. На тази тема били кавгите в семейство Миразчийски. Що ще рече "интимни" обаче, не ми е ясно. Пък се чудя: какво ли е харесала госпожа Сийка Мераклийка у стария катър. Той си има млада жена и три дечица от предишен брак. Навярно и директоршата страда, както страда ревнивият Миразчийски. Ами ако не страда госпожа султанката?!**
Следва
