ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (866.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (866.)

  До четиринайсетата си година детенцето е кошница, пълна с дарове и таланти. От средата, в която расте, зависи дали от него ще израсне талантлив човек или слепец, който на висок глас хленчи и усмърдява света и живота на другите. – Аноним (1947)

  02 mar. 1994

 КЪМ ДЕЦАТА

Невръстният едва ли знае
как важно е да се мечтае.
Ала мечтите искат грижи:
какво ги грее, що ги движи.
 
Налага ни се да узнаем
как важно е да се мечтае,
как с четирите свои лапи
да цапаш новите чорапи.
 
То си е част и от нещата,
с които идем на земята –
дори и кучето го може.
И някой идва ред да сложи:
 
да сее ум уж, да почисти
света от мислите лъчисти.
С мечти по-свежо се живее,
човек му иде да запее.
 
И нека шетат под небето
глупаци разни, разни псета!
И псето си изисква грижи –
какво го грее, що го движи!
 
Най-злобното животно, казват,
човекът е, щом лъже, мрази,
нещастен, притеснява всички:
цветя, животни, риби, птички,
 
безмилостен, руши, убива
човешката ни съпротива,
съвсем невинни, беззащитни.
Не зная друг, по-ненаситен!
 
Добре е малкият да знае,
че лошият и не мечтае,
и нищо колко е имотен,
от него няма по-самотен.
 
Бленува слава и награди,
но нищ е онзи, който граби,
все тая колко бил имотен –
от него няма по-самотен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 jan. 2022

Илюстрации:

- Свикнах с тъмнината в онази изба*.

- С Чечо край Марица в слънчев ден.

–––

* Израснах, кажи-речи, до осмата си година сам и заключен в онази тъмна изба – девет стъпала в земята, която беше жилището ни на пловдивската улица "Ниш" № 4. Оттам вероятно за мен полумракът, тъмното не са враждебни, в тях се чувствам като в уютна прегръдка, че мога да мечтая на воля и не завися от никой друг освен от моето си въображение и от книгите, които от петгодишен четях: Полски народни приказки за Броиряпа – владетеля на Карконошките планини, или с Холандските народни приказки за Петер Каменното сърце и нежните, крехки, ала много добрички приказни горски елфи, които живеят в клоните на елхичките.

   Вътрешните пространства, пейзажът на душата придобива вълшебен характер, когато си мъничък, силно уязвим, изолиран от света на възрастните. Научих се да мечтая вероятно в онази изба, и сега уверен мога да река с ръка на сърцето: Продукт съм на онази моя усамотеност, която е крайно необходима на човека, пожелае ли да узнае странностите на човешката ни природа, без да губи ориентир за хармония и хаос, от който преднамерено се възползват всички онези, които винаги са готови да те разочароват. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (865.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (865.)

  Ренесансът измества Господ Бог от фокуса на внимание за човека на изкуството; основите му, въпреки това, остават дълбоко в библейската притча. Вижте сюжетите на циничната, игрива, жизнелюбива кипяща от страсти книга с разказите на Джовани Бокачо (1313-1375) "Декамерон", и може би ще усетите подгаврянето с всичко онова, което Католическата църква строго е забранявала на простосмъртния вярващ хомо луденс (играещия човек), любуващия се на живота, щастието и веселията на търбуха и плътта. – Аноним (1947)

  19 oct. 2006

 ЗА УГРИЗЕНИЯТА

  Животът е по-фантастичен от литературата... До този странен извод стигнах преди трийсетина години, две години преди местни пловдивски шефове да ми бият шута от редакторската длъжност, когато внезапно лично за себе си открих какво всъщност се случва около мен. Докато тези дни преписвах новелата от далечната 1987 година, тук-там пооправяйки някои пасажи, думи, изрази, преживях я наново тази кой знае колко пъти преживявана и пак, и пак премислена ситуация. "Отвратително! Отварително! – крещи всичко у мен. – Това чудовище аз ли съм бил? Аз ли съм бил това чудовище!" 

  През август и есента на онази година баща ми няколко пъти ме води със себе си до София, където беше консултант по рекламациите в "Явор", мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ. Там, в магазина с мостри от всички мебелни заводи на някогашната наша България, бяха му отделили ниша с миниатюрно бюрце и всеки ден до обяд баща ми приемаше рекламации от недоволни клиенти, както и изписваше единични бройки от детайлите за подмяна, които единични бройки идваха пакетирани откъм съответния мебелен завод, и след обяд ходеше по адреси из цяла София да ги монтира. 

  Все по този повод се беше запознал, дори сприятелил с такива известни личности от артистичния свят, като актьорите Наум Шопов (1930-2012) от Стара Загора и Тодор Колев (1939-2013) от Шумен, с писателя Димитър Осинин или Димитър Остоич, кой от двамата не съм сигурен...* Последният проявил интерес да се запознае лично с мен – със сина на дърводелеца, демек; ала навирил нос, категорично отказах каквито и да било намеци за протекция. Както, между другото, с наивност и високомерие отказвах опитите на наивния си баща, последният сред братята: Кирил (1922-1983), от петима братя Бояджиеви – синовете на бедния данъчен чиновник Георги от Харманли, да ме запознае с открито от него в многолюдната пъстра София заможно семейство лекари, които имали, както ми рече с ентусиазъм, присъщ на доверчив наивен бедняк, решил да хитрува, да улови птичката на щастието за сина. Та открил моят мил дърводелец семейство софиянци, чиято щерка студентка била, както ентусиазиран, с блестящи от радост очи се изрази: "моме като капка, хубаво като сълза".

  Други сълзи на мен ми се бяха насъбрали. От нерви и притеснение, от угризения на съвестта бях почнал да се превивам от адски болки в кръста и влачех единия си крак като сакат: 30-сантиметров нож касапин като да ми бе захакал от кръста до коляното, последица от травма, получена при втория скок с парашут от 800 м над някогашното пловдивско летище, бленуващ за кариерата на боен пилот, една от щурите ми мечти.

  Снимката, приложена долу към текста, е правена в местността Юндола в Родопите. И там ме бе отвел с мотоциклета си NSU – 500 куб. см, с кош от BMW Romel, виделият се в чудо строг мой баща, с когото, докато бе жив, се разминавахме по всички линии, простичко казано, тотално никак не се разбирахме. Погледна ли сега тази черно-бяла фотография на 25-годишния онзи глупак, обзема ме особеното съчетание от възхита и омерзение пред този така амбициозен, толкова разтерзан, но и дръзко вперил очи в бъдещето млад грешник. Колкото и време да е изтекло от лятото на 1972 година, това е може би най-истинският ми, привидно най-непоколебим за света образ, ужасното и неизменно мое "Аз", в чиято чест са всичките дотук стихове, разкази, есета, статии и прочие, накъсо казано: купища книжнина, писана в разстояние на повече от половин век. Първия римуван текст измътих, когато бях във втори клас, едва деветгодишен, и беше посветено на Васил Левски, да ме пита човек защо. "Левски, ти живееш вечно/ в нашите сърца./ Твойто име, твоя подвиг/ ний ще славим на света". Голяма поезия, а! И друго едно, малко по-веселичко, което се отнася до най-големия фарфарон между петимата братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан и Кирил; Бате Митко (1909-1963): "По старите мотори беше Ванката,/ за ремонти теглеше от банката./ Например, купи днес мотора,/ разхвърля го веднага в двора./ След две години, и поглеж –/ обърнал двора на манеж".   

  Може би защото си останах с мечтата да имам син, мисля си понякога, че Отгоре, от Отвъдното този ненаименуван мой син внимателно ме гледа. След толкова изминали години единственото, което мога да сторя, е да го помоля да бъде снизходителен към своя непохватен, отвратителен и дързък в глупавите си проекти баща, който така и не допусна слънчевия свой син да влезе в шоуто тук долу – на земята.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 jan. 2022

Илюстрации:

- Снимах край огромен мравуняк моя баща.

- Заснет от баща си край любимото NSU**.

–––

* И досега нямам отговор какво у баща ми е привлякло двамата чудесни български актьори. Той наистина бе мъж с харизма, но не беше словоохотлив, Между братята си е единственият, който 22-годишен е бил на фронтовата линия в най-кървавите сражения на българската войска с немците край Драва през март 1945 г. От 60 войници – състав на бойната им велосипедна лекокартечна рота за запушване пробиви на фронта, оцелелите са едва дузина. В кутия с документи държеше под ключ два немски куршума – куршум от немска карабина и куршум от типа "дум-дум". Уцеленият с "дум-дум" няма начин да остане жив, защото куршумът се взривява втори път, срещайки кост в тялото на човека. 

** Мотоциклетът с кош естествено е във фокуса на снимката: това е неговият начин на изразяване без много приказки – не, ами изобщо без всякакви думи. Докара го у дома една сутрин с конска талига от село Старо Железаре във вид на безформена купчина метал, ръждиво и оклепано в кокоши курешки желязо,,и сам за година и половина го преобрази в лъскав красавец, какъвто едва ли и от немския завод е излязъл през 1934 година. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (864.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (864.)

  Ренесансът измества Бог от фокуса на внимание за човека на изкуството; основите му, въпреки това, остават вбити дълбоко в библейската притча... Вижте сюжетите на циничната игрива, жизнелюбива книга с разказите на Джовани Бокачо "Декамерон", и може би ще усетите подгаврянето с всичко онова, което католическата църква строго е забранявала на простосмъртния вярващ хомо луденс (играещият), т.е. любуващият се на живота, щастието и веселията на търбуха и плътта. – Аноним (1947)

  13 oct. 2006

 ИНТЕРМЕДИЯ 2

  Новелата "Ася" писах през март, април и май на 1987 година с идеята, че поставям началото на роман. Пръст в тази работа и има приятел оттогава – университетският преподавател по Български език и литература, посветен донейде доста в личните ми драми; Някъде около 1980-1981 г. Марин Кадиев (1939)* хем кълнеше, хем настояваше, че съм за завиждане: толкова интересна, според него, била биографията ми, че не ми оставало нищо друго, ами да си седна най-сетне на задника пред пишещата машинка и честно да разкажа всичко без финтифлюшки, без измислици, ами тъй както е било.

 
  Сядам шест-седем години след онзи мухабет в кафенето край входа на някогашния супер-модерен пловдивски завод за електроника "Кочо Цветаров", вече през март на 1987 г., най-сетне изкушил се да разкажа епизод от купищата лични истории. Не ми се е и налагало да измислям. И не че се вслушах в приятеля си, а понеже от опита си на журналист знам, че когато си с истината, няма такава сила, която да те унищожи, да те смачка. Истината е, че единственото, което правех, бе да съкращавам, да пресовам в по едно изречение или един абзац значителни територии от преживяно, и нещо, което не съм правил с друг мой ръкопис, беше, че работех при звучене на версия от много известна от трийсетте години на миналия век ритмична мелодия, която сме я пеели и ние, хлапаците от бедняшката махала под пловдивското Джендем тепе... Шлагерът е осъвременена версия на "Истанбул, Истанбул", допълнена с видеоклип, в който един нахакан негър с контешки фасони, в моден катраненочер костюм, снежнобяла риза с папийонка, цилиндър, играейки си с бастунче – същински денди от Париж, потраква с лъскавите си патъци в стил степ, танцува и пее... Държах пред себе си зад пишещата машинка увеличена моя фотография, същата, която по-късно сложих в издадения на мои разноски сборник текстове "Кардиф"**, чат-пат й хвърлях по едно око в диалог с капризния, ужасно честолюбив образ на вътрешния си "Аз". Абсолютна перверзия и типично провинциален жесток егоизъм! 

  За около седмица първата част от бъдещия ми роман бе почти готова. Спореше ми, доставяше ми кеф самото писане. Може би тъй беше, защото разтоварвах от гърба си ужасен товар, голям грях към Любовта. И в един момент, докато се двоумях как ли да продължа (това – в разстояние на около месец...), изведнъж проумявам, че всъщност няма какво повече да добавям, историята сама по себе си вече е напълно завършено послание, което, да кажем, в обема на роман би изгубило своята интензивност, би се разводнило сред потока от други сюжети и образи. 

  Първото, което сторих подир това, бе да отнеса ръкописа на получилата се по този начин дотук новела в редакцията на провинциалното списание "Тракия", при главния редактор на списанието Георги Алексиев (1927-2011)***. Та ето, отивам, както се бяхме уговорили, а подир седмица, посреща ме той в стайчето си насред калдъръмите край черквата "Света Неделя" в Стария град и ми говори: "А бре, Гьорги, това тук ми звучи като запев на нещо бая обемно... Започват едни ми ти сюжетни линии, едно отваряне на хоризонти. Ще продължиш нататък, нали?" "Не – казвам, – най-доброто на подобен тип писания е, че приключват неочаквано. Това е точно според моя стил." Грабнах си аз ръкописа от бюрото му и повече по редакции не съм го разнасял. След един разказ от 1968 г. ("Мелодиите на Дино"), писан без да си давам сметка, в стил... "италиански кинематографичен неореализъм", както се изрази тогавашният ми главен редактор на студентския вестник "Софийски университет", понастоящем чл. кор. на БАН, проф. и пр., многоуважаемият д-р Симеон Хаджикосев (1941)****, това е прозата, която винаги съм смятал, че най-пълно ме изразява като характер в общо взето хаотичния пейзаж на днешната родна, а и чужда, преведена сякаш специално за консумация от местните сноби, книжнина. 

  Няма да казвам какви амбиции ми се въртят из ума, но тази история тук мен бледо ми напомня повестта (по-точно казано, новелата) "Бедни хора", с която епистоларна новела дотогава никому неизвестният за елитната духовна аристокрация на Царска Русия Михаил Фьодорович***** нахлува като пролетна стихия, сякаш за да преобърне представите у млади литературни телета и мастити говеда за литературното изкуство до степен, че да повлияе и върху зараждането на Психоанализата като наука, според признание на самия д-р Зигмунд Фройд (1856-1939). Психоанализа – нали ясно съм го написал!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 jan. 2022 

–––

* Вж. http://literaturensviat.com/?p=95093 & http://www.pamettanabulgarite.com/profile/MarinKadiev

** Кардиф, изд. 1998 г.

*** Вж. http://literaturensviat.com/?p=40871 & http://litcompass.com/public/index.php?page=authors&action=view&authorid=8

**** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2 & https://frognews.bg/news_17791/Prof_S_Hadjikosev_Bogomil_Rainov_iskashe_da_me_unishtoji/

***** М.Ф.Достоевски (1821-1881). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (863.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (863.)

 ...Свещеникът е офицер Христов, боец в първите окопи, посланик на Бога в Земята на сенките и избраник, комуто е поверена тайнствената грижа за попечителството на душите на смъртните. Той не е просто човек, а Божи човек. И Христос му е вдъхнал дарове чрез тайнството на свещеничеството, които са единствени и уникални, но три от тях се отнасят към всички Негови служители: 1) Дарът на любовта; 2) Дарът на прозорливостта; 3) Дарът на утешението. И всеки ще отговаря пред Него, основателя на Светата църква и щедър дароподател, дали е заровил тези дарове в земята или ги е преумножил. Свещеникът е икона Христова. Човешка, на моменти твърде човешка, но икона Божия – наранена, несъвършена, недовършена, но Негова: всяка дума, жест, дори мълчанието слага печат върху всичко и всички във видимия и невидимия свят.

  На него – грешния, страстния и недостойния, но избрания, са връчени ключовете за рая, ангели и демони му се подчиняват, той "свързва" и "развързва", благославя или отминава. Самото му присъствие тук е Проповед за живите, Призив към човеците за връщане към Отца, напомняне за идване на себе си и изправление на криволичещите пътеки пред вечно лутащия се човек. Отговорността на свещеника е страшна – той е като мост между Земята и Небето, между материалното и духа. Затова и изискванията към него са високи. Защото от онзи, комуто много е дадено, много и ще се изисква...* 

  29 uni 2006

 ИНТЕРМЕДИЯ** 

    

  Uma Rojo: 

  – От няколко дни насам ставам сутрин, правя си кафето с малко мляко и сядам пред компютъра с Вашата "Ася". Проверявам понякога и през деня дали не сте публикувал някоя глава екстра и очаквам следната утрин с кафето. Благодаря за хубавото време, което ми донесохте с новелата "Ася"! 

  17 окт. 2006 г., 16,37 ч.

  tisss:

  – Отношението с читателя ми е абсолютна мъгла, ама не съм го обмислял досега от позицията на автор, и не като екстра към сутрешното Ви кафе, изкушавам се да опиша как минава ден от хиляди най-обикновени дни, които подир по-малко от десет месеца ще закръглят шейсетте години в живота на един простосмъртен пловдивчанин, който – въпреки учтивите реверанси на г-жа Съдбата, не си е показвал носа досега навън от България, а с малки изключения, може да се каже – и извън родния си град Пловдив.

  Тъй почнах вчера надвечер отговора си към Вас, но бях изморен, леко разочарован от деня, в който, като връх на низ неприятности, през последните ми два учебни часа, пети и шести, "моите" десетокласници ми показаха презрението си. Горчиво усещане, че съм излишен и досадник, който опитва да им говори за Шекспир и за раздвоението у печалния датски принц Хамлет. "Ха-ха-а-амлет! Какво ни интересува вашият Хамлет, господине? Нима смятате, че ще си губим времето да четем тази гадост!"

  Прекрасно е днешното ни Българско училище! Който не е бил учител в класна стая с трийсетина живи дяволчета, няма как да разбере колко благородно и каква романтика е да си учител в ерата на чалгата и палавите Митю Пищова, Ути Бъчваров и Лорд Бул. Обяснявам думата "отец" – че носи смисъла на духовен баща, а племето ми отглася с цинична реплика от скеч на любимия им актьор Краси Радков (1971), къс от "Шоуто на Слави". И пак смях и дивно веселие с всичко, което някога – и не само за нас, ами и за родители, дядовци е било с респект обкръжено. Ай, какво чудно поколение се задава!

  Що ли Ви занимавам? Вероятно отговорът е простичкото: "Сам не пожелаеш ли, и Бог от Небесата да слезе, няма да се научиш". В този смисъл поднасяте ми дар, който едва ли съзнавате как обнадеждава в такъв момент... Да-а, преживяването на чужда драма, усещането, че буца ти засяда на гърлото, сълзичка ти напира в окото, е много човешко и изключително ценно усещане; то значи, някаква си там чужда участ, чужда нелепа съдба става частица от твоя личен живот, нещо толкова човешко във все по-нечовешкия ни просташки, нагъл, груб, лаком и все по-претенциозен циничен свят!

  Желая здраве! Първи читател сте, който поглежда към новелата "Ася" с внимание и ме зарадвахте.

  18 окт. 2006 г., 08,00 ч. 

  Uma Rojo:

  – Малко по-голяма съм от Вашите десетокласници, но в не дотам далечното минало едва ли съм се различавала много от тях. И дори сама да не съм го съзнавала тогава: учителите ми по литература оставиха дълбока следа у мен, та сред мъглата от всички науки, с които са ни занимавали някога в гимназията, литературата е която ме изгради като четящ, търсещ, мислещ, говорещ или пишещ човек. Обаче до тази истина докато стигна, време ми трябваше, както и някоя и друга житейска буря. Тъй че трудът Ви не е напразен. Една неотдавнашна десетокласничка Ви го казва.

  А "Ася" далеч не е притурка към кафето ми. Съжалявам – ако така Ви е прозвучало. Не съм от типа "вестник, кафе, цигара" за уплътняване на точно тази част от деня; и сутрешното кафе е малка вселена за мен, много моя си, много лична. Сега там влезе да вълнува и Ася. Докосна ме. Аз Ви чета. Хубав и усмихнат ден желая!  

  Послепис: Тук, където живея, учениците се обръщат към учителите си с малките им имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи, и понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си. 

   18 окт. 2006 г., 11,30 ч.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 jan. 2022

Илюстрации:

- Не съм от типа "вестник, кафе, цигара".

- Пътят към селото Тригорци в Добруджа.

–––

* "И ще ви наблюдават хиляди очи", вж. https://www.pravoslavie.bg/%d0%b5%d1%81%d0%b5%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d0%ba%d0%b0/%d0%b8-%d1%89%d0%b5-%d0%b2%d0%b8-%d0%bd%d0%b0%d0%b1%d0%bb%d1%8e%d0%b4%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d1%82-%d1%85%d0%b8%d0%bb%d1%8f%d0%b4%d0%b8-%d0%be%d1%87%d0%b8/

** Част от представлението, когато актьорът (режисьорът, авторът) излиза от ролята си и се изправя пред публиката, за да й каже в прав текст нещо съществено. Не е академично, а лично тълкувание на термина "интермедия". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (862.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (862.) 

 Той й говорил през сълзи колко много я обича и тя му рекла да не говори глупости. Тогава Коен се навел да подаде ръка на матадора, като знак, че не хранят лоши чувства. Нещо като прошка. И матадорът отново го ударил през лицето... – Ърнест Хемингуей (1899-1961), из глава XVII от бестселъра "Фиеста", когато авторът е на 26 години.

  27 uni 1987

АСЯ (11.)

Глава VIII Епилог

  Нарядко двигател на кола изпълваше нощта с глухо ръмжене, а въздуха – с воня на отработени газове. Понякога чак тук, в моето легло, слушах как гръмогласно хърка някой зад също тъй широко разтворените прозорци на отсрещната ъглова сграда. Славей по едно и също време ми свиреше като присмехулник всяка августовска нощ откъм клоните на разпрострелите се акации, същински нощни часовои край къщата на моите родители. Луната, закръглена и обла, розовееща като мило моминско лице, надничаше иззад потръпващите листа и клони. Лежейки, представях си как се наместват по-удобно сред потръпващите листа и клони врабците и гургулиците – всяка птица как тръсва главица и после я пъхва отново под крилцето си. Накрая да спомена и яростното звънтене на комарите, които на плътни рояци се вдигаха от блатистите плитчини на реката винаги по това време на лятото.

  Заспивах в ранните часове на зараждащия се ден, когато от изток високо над камбанарията на черквата "Свети Георги" нахлуваше рехава светлина и лекият нощен ветрец полека започваше да захладнява. Като че в резките звуци, в трополенето на едва-що начеващия нов ден по-добре се спи, за разлика от нощта, когато въображението ти работи на пълни обороти, а новият ден едва започва, и особено утрините, които най-много обичам, са ясни, прозрачно чисти, бистри като истината, колкото и горчива да е тя.

  Не бях ли постъпвал по съвест? Нали не бях лъжец? Нали не бях крадец на чуждо щастие? Но защо нощем съзнанието ми рисува все едни и същи картини! Как вдигам куфарите си от пода в ергенската си квартира, а тя се хвърля да ме прегръща, плаче и моли да ме изпрати... Или се изкачвам по тъмното стълбище към бедничката студентска мансарда на сестра й във Варна (току-що съм позволил бръснарят яко да ме окълца); подстриган и обезличен, като че ли отчаян, ала само външно, а всъщност: преливащ от упорит, стипчив и нагарчащ, та чак налютяващ оптимизъм, че о-о не, няма начин да не се измъкна сам от тази блудкава сантиментална история. Или разделям се с нея пред пловдивския занемарен хотел "Родопи", казвам й къде могат да ме намерят, с ясното съзнание, че насила никой не може да ме принуди да се оженя, най-малко пък скъпите й близки; че насила нищо и никой, и никакви обстоятелства не могат да те принудят да се подчиниш, ако наистина има у теб гордост.

  Е, и? Би трябвало да съм спокоен, доволен от себе си. Нали се засилих да си докажа нещо! В такъв случай какво повече да преживявам? C'est la vie*, печална моя неслучила Любов! Животът е пред теб. Нима ти преча да бъдеш щастлива с всеки един от останалите три или пет милиарда мъже по света! Защо ме тревожиш? Защо ме притесняваш и си пред очите ми, винаги щом остана сам с тишината и с мрака, сам със себе си и с онова неспокойно зверче, което отвътре ръфа плътта ми?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 jan. 2022

Илюстрации:

- Авторът в дните на тази действителна история.

–––

* Такъв е животът (фр.). Бел.м., tisss.