Ренесансът измества Бог от фокуса на внимание за човека на изкуството; основите му, въпреки това, остават вбити дълбоко в библейската притча... Вижте сюжетите на циничната игрива, жизнелюбива книга с разказите на Джовани Бокачо "Декамерон", и може би ще усетите подгаврянето с всичко онова, което католическата църква строго е забранявала на простосмъртния вярващ хомо луденс (играещият), т.е. любуващият се на живота, щастието и веселията на търбуха и плътта. – Аноним (1947)
13 oct. 2006 ИНТЕРМЕДИЯ 2
Ренесансът измества Бог от фокуса на внимание за човека на изкуството; основите му, въпреки това, остават вбити дълбоко в библейската притча... Вижте сюжетите на циничната игрива, жизнелюбива книга с разказите на Джовани Бокачо "Декамерон", и може би ще усетите подгаврянето с всичко онова, което католическата църква строго е забранявала на простосмъртния вярващ хомо луденс (играещият), т.е. любуващият се на живота, щастието и веселията на търбуха и плътта. – Аноним (1947)
13 oct. 2006
ИНТЕРМЕДИЯ 2
Новелата "Ася" писах през март, април и май на 1987 година с идеята, че поставям началото на роман. Пръст в тази работа и има приятел оттогава – университетският преподавател по Български език и литература, посветен донейде доста в личните ми драми; Някъде около 1980-1981 г. Марин Кадиев (1939)* хем кълнеше, хем настояваше, че съм за завиждане: толкова интересна, според него, била биографията ми, че не ми оставало нищо друго, ами да си седна най-сетне на задника пред пишещата машинка и честно да разкажа всичко без финтифлюшки, без измислици, ами тъй както е било.
Сядам шест-седем години след онзи мухабет в кафенето край входа на някогашния супер-модерен пловдивски завод за електроника "Кочо Цветаров", вече през март на 1987 г., най-сетне изкушил се да разкажа епизод от купищата лични истории. Не ми се е и налагало да измислям. И не че се вслушах в приятеля си, а понеже от опита си на журналист знам, че когато си с истината, няма такава сила, която да те унищожи, да те смачка. Истината е, че единственото, което правех, бе да съкращавам, да пресовам в по едно изречение или един абзац значителни територии от преживяно, и нещо, което не съм правил с друг мой ръкопис, беше, че работех при звучене на версия от много известна от трийсетте години на миналия век ритмична мелодия, която сме я пеели и ние, хлапаците от бедняшката махала под пловдивското Джендем тепе... Шлагерът е осъвременена версия на "Истанбул, Истанбул", допълнена с видеоклип, в който един нахакан негър с контешки фасони, в моден катраненочер костюм, снежнобяла риза с папийонка, цилиндър, играейки си с бастунче – същински денди от Париж, потраква с лъскавите си патъци в стил степ, танцува и пее... Държах пред себе си зад пишещата машинка увеличена моя фотография, същата, която по-късно сложих в издадения на мои разноски сборник текстове "Кардиф"**, чат-пат й хвърлях по едно око в диалог с капризния, ужасно честолюбив образ на вътрешния си "Аз". Абсолютна перверзия и типично провинциален жесток егоизъм!
За около седмица първата част от бъдещия ми роман бе почти готова. Спореше ми, доставяше ми кеф самото писане. Може би тъй беше, защото разтоварвах от гърба си ужасен товар, голям грях към Любовта. И в един момент, докато се двоумях как ли да продължа (това – в разстояние на около месец...), изведнъж проумявам, че всъщност няма какво повече да добавям, историята сама по себе си вече е напълно завършено послание, което, да кажем, в обема на роман би изгубило своята интензивност, би се разводнило сред потока от други сюжети и образи.
Първото, което сторих подир това, бе да отнеса ръкописа на получилата се по този начин дотук новела в редакцията на провинциалното списание "Тракия", при главния редактор на списанието Георги Алексиев (1927-2011)***. Та ето, отивам, както се бяхме уговорили, а подир седмица, посреща ме той в стайчето си насред калдъръмите край черквата "Света Неделя" в Стария град и ми говори: "А бре, Гьорги, това тук ми звучи като запев на нещо бая обемно... Започват едни ми ти сюжетни линии, едно отваряне на хоризонти. Ще продължиш нататък, нали?" "Не – казвам, – най-доброто на подобен тип писания е, че приключват неочаквано. Това е точно според моя стил." Грабнах си аз ръкописа от бюрото му и повече по редакции не съм го разнасял. След един разказ от 1968 г. ("Мелодиите на Дино"), писан без да си давам сметка, в стил... "италиански кинематографичен неореализъм", както се изрази тогавашният ми главен редактор на студентския вестник "Софийски университет", понастоящем чл. кор. на БАН, проф. и пр., многоуважаемият д-р Симеон Хаджикосев (1941)****, това е прозата, която винаги съм смятал, че най-пълно ме изразява като характер в общо взето хаотичния пейзаж на днешната родна, а и чужда, преведена сякаш специално за консумация от местните сноби, книжнина.
Няма да казвам какви амбиции ми се въртят из ума, но тази история тук мен бледо ми напомня повестта (по-точно казано, новелата) "Бедни хора", с която епистоларна новела дотогава никому неизвестният за елитната духовна аристокрация на Царска Русия Михаил Фьодорович***** нахлува като пролетна стихия, сякаш за да преобърне представите у млади литературни телета и мастити говеда за литературното изкуство до степен, че да повлияе и върху зараждането на Психоанализата като наука, според признание на самия д-р Зигмунд Фройд (1856-1939). Психоанализа – нали ясно съм го написал!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 18 jan. 2022
–––
* Вж. http://literaturensviat.com/?p=95093 & http://www.pamettanabulgarite.com/profile/MarinKadiev
** Кардиф, изд. 1998 г.
*** Вж. http://literaturensviat.com/?p=40871 & http://litcompass.com/public/index.php?page=authors&action=view&authorid=8
**** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2 & https://frognews.bg/news_17791/Prof_S_Hadjikosev_Bogomil_Rainov_iskashe_da_me_unishtoji/
***** М.Ф.Достоевски (1821-1881). Бел.м., tisss.
.png)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар