ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (831.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (831.)

  Това са пловдивски истории, но когато в течение на десет години: между април 1994 и май 2004 г. си писах книгата, заничах иззад Швейк на Ярослав Хашек, без и през ум да ми мине да сравнявам разкапваща се бивша Австро-Унгария с моя роден Пловдив, средище на лицемерни парвенюта и кресльовци за демокрация, но по план на Щатите работеха за разграбването на бързо обедняваща България. – Аноним (1947)

  16 dec. 2001 

ТУТУРУТКИН

Из книгата "Историйките на ученика Ламски"

  Когато бе шестнайсетгодишен пичлигар, тройкаджията Трендю Картофа с прозвище Тутуруто си мечтаеше да свърши все някога гимназията и да си има велосипед. Това бе пределът на мечтите му конкретни и непретенциозни като самия му мътен живот в забутаното провинциално градче Н., дето се пръкна на белия свят и криво-ляво с пот на чело и добри съвети (разбирай: шамари) от баща си побелелия архитект Манасий поп Ивков успя да приключи основното си училище, а сетне и местната занаятчийска школа за оксиженисти II разряд. После дойде Славният Девети септември, шумкарите слязоха от гората над градчето и се заеха да пренареждат държавата. По този повод Трендафил Манасиев Попивков биде изпратен чрез връзките на вуйчо си, основател на местната ядка на БКП, да изучи високите науки в червения работнически факултет първо в София, а сетне да продължи обучението си във висшата академия за полит-демагози в Ленинград. Новата власт спешно се нуждаеше от интелигенти, т.е. от свои хора с китап. Може да си тъп като пън, с китап си е по-друго, винаги ще напреднеш, и особено там, където висшистите от Царско време са внимателно изтребени, натирени в соцконцлагер, принудени да станат, да речем, заварчици или прогонени по живо-по здраве по широкия свят. Тези рабфаковци впоследствие се явяваха солидна основа на т.нар. прогресивна работническо-селска интелигенция на социалистическата Нова България. Някогашните любимци на Партията днес – вече иззад кулисите на Театъра, дърпат конците на смешните политически кукли, когато ги пускат през комина върху политическата сцена да управляват родната култура, образование, изкуство, заводи, войска, селско стопанство и прочие.

  Преровил мазенцето и осрания от дивите гълъби бабин килер, продал бакърените менци за скрап, па хоп-хоп-хоп, ей ти го наш Трендю излиза от пловдивския магазин "Урал" с чистак новичък велосипед "Украйна" на Главната улица... Животът розовее пред новоизлюпения рабфаковец и бивш хаймана с китап от Ленинград за философи и психолози, едва прописал репортажи и стихчета за колективизацията, както и жарки памфлети срещу Кръволока Тито и Английския империализъм. В онази смутна епоха се подписваше с прогресивния и яко революционен творчески псевдоним Чук (молот по руски).

  – Купих велосипеда – реди след трийсетина години в кафенето "Кристал" пред чаша сливова, заобиколен от студенти, поети от пловдивския институт за учителски кадри, както очаровани тези душици мамини са го зяпнали в уста. Величествено се фука с първия си успех, че с първите хонорари бил си купил колело. – Гумите му... избарана работа, бели, с ей толкав грайфер! Обаче пичовете от махалата взеха да ме бъзикат: "Кви са тез педераски гуми?" И го продадох за четирийсе лева... И си купих моторетка "Киевка", сто двайсе и пет-кубикова. Нея пък смених с "Москвич 403", от двуцветните, и тъй нататък...

  Така, скачайки от хоризонт на хоризонт, Картофа се закотви в литературната нива и проби на родния лит.небосклон през романтичните времена, когато всяка римушка в прослава на СССР и Партията ръководителка БКП се възприемаше като Монт Еверест на изкуството. Вече над половин век Трендю пръска дебелашки лакърдии навсякъде, дето местните управленски кадри получават колики, т.е. голяма нужда да го изтърпят. Тези като него не са един и двама, пък и не ми е работа да ги оценявам. Който желае, може да вади бисерни късове от творчеството им в школските читанки, в антологии с масов тираж от по 100 хиляди екземпляра и нагоре. Добре е, читателю, с едно оченце макар, да докоснеш гения отблизо, да не кажа: неглиже... 

  Значи, все в онова литературно кръчме "Кристал" срещу пловдивската ни Джумая джамия дреме оклюмала мъжка компания, в смисъл: тъжни махмурлии от снощната запивка с пресолен ориз и недосварено свинско в чест на годишнина там някаква си. Бе, важното е повод да има, иначе запивките тук са си съществена част от културно-масовата творческа дейност, най-паче в "Кристал". Та ето как творците точат масали.

  – А-а, шъ въ ибъ в лайнарите!* – извика с Крали-Марковски гръмовен глас плешив мъж с кичури косица на тила и тлъст сталински мустак.

  – Тутуруткин! – рече небръснат мъж с четина като у руски крепостен мужик. – Нямаш право тъй да говориш. Първо, не се казва "Шъ въ ибъ", туй е нашият местен диалект. Правилно е "Ще ви наеба". То е книжовно. Хай сега, заедно сме воювали за книжевна реч, па и ти по-харно от мен ги отбираш тия, аз ли акъл да ти давам!

  – Акъл не ща, приятельо Фьодар! – изгромоля Тутуруткин. – Не мъ апострофирай!

  – Глаголът "еба", Федка, се пише надире с "а", но туй "а" си е асъл голяма носовка – включи се и гладко избръснат дългуч с куртка и облик на пощенски раздавач. Това е Добри Вечерников, сърдечен приятел на господин кмета Спас Гърмидолски. – Значи, вярното е "ебъ", с ударение върху носовката надире. Понял?!

  – Ем нос, ем гъз! – долетя пискливо от полутъмния ъгъл в дъното на кръчмето.

  – Не е ли с "и"? – премрежи очи хумористът Тахтабов.

  – Но той няма право да псува младите – намеси се и червенобузестият Снежинков. – Ако им е нещо сърдит, че са по-талантливи от нас, то е отделен въпрос.

  – Като заговорихме за уважение, "ви"-то се изписва с голямо "В" – започна да става досаден Тахтабов, – понеже в случая имаме учтивата форма. Прав ли съм?

  – Аз, например, как не й се дразня на младежта! – сочи се с палеца в гърди нежният Снежинков, демек: Много съм си скромен, много съм си учтив.

  – Снежинков, ти да мълчиш! – блъсна по масата Тутуруткин и хвърли лют взор към зачервения до уши дебеланко, чийто сочен като зрял розов патладжан нос издаваше вродена моминска незлобливост и деликатна хармония.

  – Чакай бе, Бай Трендафиле... Аз... Що тъй с рогата...? 

  – Няма кво да те чакам – продължи националният поет и светило за вестникарите. – Не съм ти дал право да ме тургаш в редичката редници, бако. Много си дребен! С оназ твойта мижава стихосбирчица-стихосвирчица накъде си тръгнал? Знайш ли ти колко тома книги имам издадени и преиздадени в най-елитни издателства! Знайш ли колко народ мен ме чете и тълкува?!

  – Знам! – примигна с двете очи Снежинков, па направи опит да се защити и той като автор: – Ама Дебелянов, дето е Дебелянов, той и една книга не е издал, нали?

  Федя Куришкинов, човекът с вид на мужик по природа, до този момент внимателно слушаше. Вдигна ръка с разперена длан, защрака с пръсти към сервитьорката – русо, цицоресто маце с толкова къса поличка, че като се навеждаше да запише поръчката, пликчетата й розовееха и загорелите мъжкари наоколо тутакси ставаха неспокойни.

 – Кинче, мари! Айн пиво, бите шойн... Радебергеррр!

 – Нямаме го ний тоз асортимент – строго рече Кинчето.

  – Тогаз... Ми тогаз цейлонски чай, примерррно! (За пояснение, "цейлонски чай" тук наричат 50 грама оводнена ментовка за трийсет стотинки, колкото да покажеш, че не си баш дотам закъсал, не си я баш дотам закършил с парата.)

  Тутуруткин се втренчи във Федя като сокол – в куцо мишле:

  – Сещате ли се къв й е номерът на таз баба? Поръчва туй, дето заведението го няма и нивга не го е имало. Да го пипна за врата и да го обърна с чутурата надоле, та да му виснат джобовете, пари за една фафла си няма, обаче номерата му, като да е малкият син на Рокфелер. Ей тоз фалш не понасям!

  Фалшивият малък син на американеца Рокфелер зиморничаво се сгуши на стола, а останалите махмурлии се посъживиха и загледаха Тутуруткин умно и с благоговение на домашни китайски палета пред едър пес помияр край кофите с боклук.

  – Не се казва "фафла" – пак долетя гласът от полутъмния ъгъл в кафене "Кристал".

  Там младичките автори на дръзка модерна европейска лирика с упадъчен оттенък Десимир Тонов и Лазар Шонов тъкмо обсъждаха псевдонимите. Двамцата хич не си харесваха фамилните имена, намираха ги селски, елементарни за капризния свят на изящното слово. Наложи се и тях Тутуруткин да ги тури на мястото, та повтори онази фраза. Само че сега я изрече без грешка, като я допълни с дивното "Ай, ше ви ибъ и в педерасите! Шъ ви гу набърбълякам", което е най-новият му принос в съвременната национална лирика, в абсолютен синхрон с новите ни европейски духовни ценности, Истанбулската конвенция и правото на човека да бъде, какъвто сам си избере.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 dec. 2021

Илюстрации от автора.

___

* Цинизмът в речта на литературните му герои е действително цинизъм на литературните герои и авторът не желае да носи вина. Сюжетът и образите в този LXXV епизод, макар с действителна основа, са плод на авторовата фантазия, и ако случайно някой се познае, да смята съвпадението за абсолютно случайно.

** Кафене "Кристал" – едно от култовите средища на Пловдивската бохема. 

Вж. https://trafficnews.bg/temite-na-traffic-news/sgradata-priyutila-edni-nai-kultovite-zavedeniia-plovdiv-se-120401/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (830.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (830.)

  За илюзиите е нужен полумрак – изкушава ни недоизреченото докрай. И колкото по-неясен, и колкото по-двусмислен, толкова илюзорният образ е повече изкусителен и по-хармонично оформен в подсъзнанието ни. – Аноним (1947)

  30 uni 2016 

ТРУДНА НОЩ 

Днес ми беше труден ден, 
но тази вечер ми се ще 
да си ми под ръка и да те нацелувам, 
да имаш рокля с хиляда и едно копченца 
и старателно едно по едно да ги разкопчавам. 

Тази вечер хич не ми се ще във очите да ме гледаш, 
че дъжд вали и Господ гръб ми е обърнал. 
Никой повече уют в самотността не е усещал – 
сраснал съм се с кожата си даже, 
ала от себе си навън не мърдам. 

Тази нощ навярно пак ще те сънувам, 
но всъщност ти не си ми толкоз нужна. 
Нужна ми е смешната илюзия, 
която си посяла мимоходом 
с решителност, каквато само 
страстните момичета владеят.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 dec. 2021

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (829.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (829.)

  Това са си пловдивски истории, но когато в течение на десет години: между април 1994 и май 2004 г., писах книгата, заничах иззад Швейк на Ярослав Хашек, без и през ум да ми мине да сравнявам разкапваща се бивша Австро-Унгария с моя роден град, средище на лицемерни кресльовци по трибуните на обедняваща България. – Аноним (1947)

  12 dec. 2001 

ЗАГОВОРЪТ СРЕЩУ ТУТУРУТКИН

Из книгата "Историйките на ученика Ламски"

  След запивка в подбрана компания с крехко мезе и станимъшко мускато, разредено с натурален лимонов сок и кубченца лед, Мишо Бодков – редакторът на "Позлатени страници", литературен кьорфишек за бледи изнежени интелектуалци и самоуверени закоравели сноби, даде идея да се обърне по-особено внимание върху дейността на Тутуруткин.

  – Заради грандоманщините Тутуруткиновски ний напоследък хептен мержелеем. На Тутуруткин най-престижните софийски издателства поредния том блудкава проза му издават, а ний... Тутуруткин е в читанките, Тутуруткин всяка година го канят да държи реч сред Цар-Симеоновата ни градина в чест на Ботев и Солунските двама братя. На всяка манджа меродия е Тутуруткин. Ето, и в Античния театър му предстои рецитал с дудук, флейта, родопски чанове и сто каба-гайди по идиотщините Тутуруткиновски. И о-о, ужас, билетите бясно се разпродават! А нас кучета ни яли, а нас кой ли ни бръсне за слива? – завърши с риторичен въпрос Бодков.

  Подир разбора и съвещание заговорниците се споразумяха какви мерки изобщо и в детайли немедлено и най-конкретно да предприемат, че да се отърват от тази напаст, т.е. от конкуренцията на класика графоман. Следния ден, четвъртък, на път за работа в Стария град редакторът Мишо Бодков откри точния човек за ювелирно планираната от заговорниците акция. Когато го съгледа: хептен изпосталял, с празен взор, овонян на цигари, праз и манджа, кирлив, брадясал и с хлътнали бузи – типичен хъш!... да се шматка немил-недраг из пловдивската Главна, на Мишо Бодков тутакси му просветна, че завеяният лирик идеално пасва предвид дискредитирането, или както е възприето да се казва между нас – окепазяването и омаскаряването на книжевния титан. Според заговорниците: петима нежни лирици, плюс Бодков, вегетиращи в сянката на Негова светлост, сред които първа цигулка свири Федя Куришкинов, официално приеман за пръв приятел на гения, Тутуруткин би следвало да бъде унизително изложен подобно захабени мъжки долни гащи насред Червения площад, известен напоследък в чест на демокрацията като площада с двайсетте дървени сергии на Злия Муравей*. За ролята на Брут ("И ти ли, Бруте...!" – чети "История на Древния Рим") проектирали енергичен, млад, с много вятър между ушите, абсолютно невръстен в литературните интрижки и ежби пройдоха. И ето го, значи, Човека! Ecce Homo, както говорели древните. Появил се местният Божи човек.

  Витко Челибашев до онази най-случайна среща бил известен на широката публика с нескопосан сонетен венец в чест на циците, муцунката и задника на г-жа съпругата на третия челист от местната ни филхармония и с вечните дребни заеми, с които милият едвам поминувал, ала по принцип никога и не връщал. Бодков прихванал през кръста младичкия мърляв хаймана, и като отлично знаел за хроническия му глад вследствие перманентното му безпаричие, то пък последица от дълбок мързел, присъщ за всеки новоизгряващ поет, любимец на местните музи, отвел последния в "Златната круша", едно не чак дотам долнопробно кръчме на успоредната на Главната – павирана улица "Отец Паисий". Там двамцата изконсумирали общо пет алуминиеви шолички шкембе-чорбасъ: младежът – четири с много сол, чесън, оцет и лют червен пипер, два хляба от по 600 грама и печени зелени чушлета, благодетелят – една-едничка без хляб, тъй да се рече, скромно, която деликатният Бодков изкусал с отчаяно себеотрицание поради естетическо отвращение от подобен род свински и овнешки карантии и с изнежения стомах на потомствен язваджия, диабетик и човек с бъбреци и камъни в жлъчката.

  Като позабърсал с крайчеца на салфетката мазни уста, редакторът хвърлил влажен поглед към неспокойния местен Петрарка и му предложил да го наеме за литературен сътрудник, което в прав текст ще да рече: от време на време да му брои пари за онзи, дето клати гората и на гората листата.

  – Сит на гладен вяра не хваща, но сега и двамата нали сме сити! – рекъл Бодков, па се заел изкъсо да подработи почвата: – Значи, всеки Божи ден, от глупави по-глупави книжлета заливат книжния пазар. Хай да си го кажем правичката: не всичката плява е за печат, ама хора с утвърдена фирма и фамилия е невъзможно да не печаташ. Нали! Първом, драпаш за име, после името начева да работи за теб. Та вий, драги Витко, сте в началната си фаза творец... – Поокашлял се тежко-тежко, пооправил вратовръзката.

  На това място Челибашев се уригнал звучно, па заразглеждал събеседника, както се гледа под китайска лупа за 1 лев гол охлюв, или казано по нашенски, лигав плужек:
  – Та-а... за кво иде реч!

  – Ето за какво – забарабанил с пръсти по кръчмарската сметка редакторът. – Какво му трябва, какво му е нужно на младия многообещаващ велик автор?... А де! Какво?

  – Жени и вино, вино и жени** – диво се изкискал младият поет. Понеже вече бил сит, не му пукало от никого и от нищо поне през този и през следващите два дена, че няма власт над глава, която не се стреми към власт, както се изразява софийски артист на изящното слово***. Особено когато и тумбакът е сит.

 

  – А защо да не си обвържете името с фирмата на утвърден и доказан със сто печата жив класик на Родната ни литература? – продължил да намила редакторът Бодков. – Всяка приятна дума за най-новия му възглупав патриотический роман "Възвишение" ще носи и вам известност. Поклонниците му ще се заинтересуват и от вашите сонети, па ще ви възприемат като личност и ще ви наложат сред интелектуалния елит. За вас ще се заговори, драги. Представяте ли си само каква златна мина ще стане името ви, вашият материално овеществен талант, Витко. И парите, хонорарите на талази ще се втичат в джобовете ви, в портфейла ви и в банковата ви сметка, и най-великото – вас люто ще ви ненавиждат, ще ви завиждат, но същевременно ще ви се подмазват колко сте велик. А какво по-солидно доказателство, че в България сте успял творец! Нали?

  – Хууво де, ко трее ти изпедепсам?**** – клъвнал онзи. Ама не бил още докрая поел кукичката със стръвта и предвидливият Бодков го поканил в своята светая светих, в умирисаното на битови аромати и кисели телесни изпарения стайче на втория етаж в културна съборетина нейде из калдъръмите, музеите и механите на Стария град. Заел се най-подробно да обясни как – разхвалвайки Тутуруткиновата сага "Звездоструйна татковина", апологичната (хвалебствена) Челибашева рецензия ще разбуни духовете на завистта сред стадото литературни магарета и говеда и ще заухае интелектуалната атмосфера около местната фауна и флора на озон и въздух под налягане пред буря.
Така, от една страна, младият лирик ще стане симпатичен на тутуруткиновци, от друга – противен на университетските брадати козли и на конкурентите. Това противоречие диалектически ще засили любопитството, т.е. интереса към собственото му (на Витко Челибашев) недооценено досега от световната лит.критика оригинално творчество.

  И в онзи исторически момент поетът Челибашев, който вече час и нещо мълчаливо съзерцавал редактора Мишо Бодков, храносмилайки свинската карантия, неочаквано реагирал в модернистичен епически стил:

  – Виж сеа! Талантът ми е електронен бомбардировач от стратегическата авиация, а ти глей кво ми предлагаш! Предлагаш да атакувам паянтовия гириз***** на комшията в двора.

  – Ама какви са тези глупости, моля! – неприятно изненадан, възразил редакторът. – Случайно да не сте болен? Или метафорите и алегориите дотам са ви замъглили ума, та хич и не съзнавате какви ми ги дрънкате? – Бащински се пресегнал да тури длан на челото Витково, да се увери внезапно да не би Витко да е развил висока температура.

  На това място последвала ръкопашна схватка. Поетът зашлевил угрижения Бодков, последният тутакси се озовал приседнал под масивното си редакторско бюро, докато Челибашев препуснал през коридорчето със съскане и див кикот. Прескачал през две и през три паянтовите, наядени от дървояди стъпала, квичал бетер жена истерично:
  – Едиоти-и-и... Некъдърници-и-и... Смотани шибаняци-и-и... Аз на вас мамицата ви...!

  Двете кръшни, леко попрезрели редакторки на местното дамско списание "Момина ласка", помещаващо се в мазенцето на музейната съборетина – Мичето и Сийчето, на следния ден се превъзнасяха колко импозантен им се видял прелитащият край тях по стълбите Витко Челибашев, как от очите му искри видели във въздуха, от ноздрите – жълтеникав серен дим, от портокаловите му устни – пяна, баш като морската пяна, от която изскокнала някога при остров Кипър богинята на любовта Афродита. Двенките гнусно фиксираха разположилите се на слънчице пред кафенето срещу Балабановата къща в Стария Пловдив безобидни, избелели старчета-културтрегери с козя брадица тип "катинарче" и на висок глас, да ги чуе повече шматкащ се народ, се възмущаваха:

  – Туй сегашните мъже ли са! Ондулирани, педикюросани, епилирани, дезодорирани, с чорапогащници под панталоните ходят. Туй сегашното не са мъже, мила! Ами не са!

  – Какви мъже, ма? Майчето още му сменя памперсите, сополите му бърше. Не смей педеругата му с педеруга и да те напсува, камо ли нещо по-съществено. А помниш ли, мила, какви мъже шетаха преди по нашата Главна, как само се млатеха край Джумаята или пред нощния ресторант "Пълдин", или покрай луксозния "Тримонциум"! За нас се пердашеха, за на-а-ас! Като те стисне такъв, кокалите ти пукат-пукат. Изгинаха онез ми ти мъже. Остана ни сал един Витко Челибашев, и той... Ох, той! За коя по-напреж?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 dec. 2021

Илюстрации от автора.

___

* Муравей Радев (1947) – министър в правителството (1997-2001) на Иван Костов (1949). 

** Рефрен във вакханално стихотворение на поета Кирил Христов (1875-1944).

*** Мирон Иванов (1931-1988), "Няма власт над оная глава, която не иска власт", вж. https://m.facebook.com/groups/bnrculture/permalink/5659990064073623/

**** Хубаво де, ама какво трябва да ти напиша?

***** (От тур.): затънал в лайна селски нужник. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (828.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (828.)

  Питайте и разпитвайте своите стари, докато са живи и са с акъла си. Човек, който не си знае джинса и не се вълнува от чешитите в рода, изчезва, сякаш никога не е живял. – Аноним (1947)

  11 dec. 2021 

ДЯД ГЬОРГИЩЕ*

  Бащата на баща ми – дядо ми Георги, на когото нося името, цял живот бил бирник в Харманли, а семейството му – най-бедно сред живеещите в махалицата. Не пушил, по жени едва ли ще да е тичал, че жена му, баба ми Динка (Господинка) го държала доста изкъсо, доста строго. Откъде съдя ли! Когато му се случвало да се види с някоя пара, той, дето не можел да носи на пиене, след две чашки от 30 драма** разредена ракия връзвал кънките и със замах плащал пиенето на всички в кръчмата, след което му геройство урсуз Господинка врътвала ключа на бедната къщурка и срещал утрото, полегнал зъзнещ върху черджето, в което петимата му сина си изтривали нозете. 

  И не ми е по сърце писателят Елин Пелин (1877-1949), автор на разказа "Андрешко", баш по тази причина. Защо е уводът дотук! Същият чешит, бедният бирник от глухото Харманли, реших, че е бил всъщност истински визионер, когато заклевал петимата си сина да не се занимават с политика, а да си гледат жената, децата, къщата, занаята, но от политиката да бягат като дявол от тамян, че политиката, поучавал ги мъдро, това е мръсна работа за нечистоплътни хора. Днешна България не е някакво изключение от лично мое откритие за вредата, която политиците изобщо навсякъде по света нанасят върху нормалното човешко общуване за радост от живота сред съседи и с приятели. Васил Левски, мисля си, не е бил политик, а будител на народ, унижаван в течение на половин хилядолетие. Да беше истински политик, едва ли да сме го ценили, та да ни е национална икона, образ, подобен на Богочовека в плът, разпнат на хълма Голгота.

  Аман от търговци в Храма, драги почитатели на европейските духовни ценности!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 dec. 2021

Илюстрации:

- Георги Димитров Бояджиев (1885-1956).

- Апостолът, когото отродниците отричат.

–––

* Така ме нарече, силно разочарован, моят баща мълчаливият Кирил, когато чу, че съм решил да се оженя за момиче от Добруджа. "Дяд Гьоргище! Какво ли се е разпищолил в онази там негова Добруджа?"

 ** 1. Старинна мярка за тегло, равна на 1/400 (една четиристотна) част от оката (1 ока = 1283 грама или 1225 грама); един драм тежи 3,2 грама.; 2. Тежести за мерене на тегло; грамове; 3. прен. Незначително и твърде малко нещо. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (827.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (827.)

  При натиск, според материала: един се смалява, друг израства. – Аноним (1947)

  4 noe. 1974 

КОСЕНАТА ТРЕВА

Боли ли я косената трева?
Нима я чухме някога да плаче!
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат...

Минава нощ, минават ден и два,
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева –
онази, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 10 dec. 2021

___
* Тези дванайсет реда са отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми, обезверена от напразни усилия да си намери редовна каквато и да е работа в родния ми град, съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, ала живеехме, макар и не безопасно – жена ми се трови на два пъти. Поетът Михаил Берберов (1934-1988) на именния си ден през далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а майката на дъщерите ни Ася (1952-2017) ми се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както казваше. Видя бял свят текстът едва в сборника "Сутрин рано", изд. 1983 г. на издателство "Христо Г. Данов".

Катя Митова (1951)

** Вж. Свилен Панков, "Сутрин рано... много рано", в. "Литературен глас" от 28.VІІІ.1983 г. и Катя Митова, "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г.: "Лирическият аз в тези стихотворения е монолитен и единен, без никакви вътрешни противоречия – той е белият, а светът около него е или черен, или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия – със снизхождение" и пр. Авторката на тези редове днес живее и работи в Чикаго, професор е по литература, силно уважавана интелигентна дама в местното общество на българи-емигранти; не обичала да си спомня периода, когато – вярна на БКП в лит.критиката, следва указанията на главния цензор по време на соца Георги Джагаров (1925-1995), борец срещу т.нар. идеологическа диверсия. Бел.м., tisss.