ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (831.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (831.)

  Това са пловдивски истории, но когато в течение на десет години: между април 1994 и май 2004 г. си писах книгата, заничах иззад Швейк на Ярослав Хашек, без и през ум да ми мине да сравнявам разкапваща се бивша Австро-Унгария с моя роден Пловдив, средище на лицемерни парвенюта и кресльовци за демокрация, но по план на Щатите работеха за разграбването на бързо обедняваща България. – Аноним (1947)

  16 dec. 2001 

ТУТУРУТКИН

Из книгата "Историйките на ученика Ламски"

  Когато бе шестнайсетгодишен пичлигар, тройкаджията Трендю Картофа с прозвище Тутуруто си мечтаеше да свърши все някога гимназията и да си има велосипед. Това бе пределът на мечтите му конкретни и непретенциозни като самия му мътен живот в забутаното провинциално градче Н., дето се пръкна на белия свят и криво-ляво с пот на чело и добри съвети (разбирай: шамари) от баща си побелелия архитект Манасий поп Ивков успя да приключи основното си училище, а сетне и местната занаятчийска школа за оксиженисти II разряд. После дойде Славният Девети септември, шумкарите слязоха от гората над градчето и се заеха да пренареждат държавата. По този повод Трендафил Манасиев Попивков биде изпратен чрез връзките на вуйчо си, основател на местната ядка на БКП, да изучи високите науки в червения работнически факултет първо в София, а сетне да продължи обучението си във висшата академия за полит-демагози в Ленинград. Новата власт спешно се нуждаеше от интелигенти, т.е. от свои хора с китап. Може да си тъп като пън, с китап си е по-друго, винаги ще напреднеш, и особено там, където висшистите от Царско време са внимателно изтребени, натирени в соцконцлагер, принудени да станат, да речем, заварчици или прогонени по живо-по здраве по широкия свят. Тези рабфаковци впоследствие се явяваха солидна основа на т.нар. прогресивна работническо-селска интелигенция на социалистическата Нова България. Някогашните любимци на Партията днес – вече иззад кулисите на Театъра, дърпат конците на смешните политически кукли, когато ги пускат през комина върху политическата сцена да управляват родната култура, образование, изкуство, заводи, войска, селско стопанство и прочие.

  Преровил мазенцето и осрания от дивите гълъби бабин килер, продал бакърените менци за скрап, па хоп-хоп-хоп, ей ти го наш Трендю излиза от пловдивския магазин "Урал" с чистак новичък велосипед "Украйна" на Главната улица... Животът розовее пред новоизлюпения рабфаковец и бивш хаймана с китап от Ленинград за философи и психолози, едва прописал репортажи и стихчета за колективизацията, както и жарки памфлети срещу Кръволока Тито и Английския империализъм. В онази смутна епоха се подписваше с прогресивния и яко революционен творчески псевдоним Чук (молот по руски).

  – Купих велосипеда – реди след трийсетина години в кафенето "Кристал" пред чаша сливова, заобиколен от студенти, поети от пловдивския институт за учителски кадри, както очаровани тези душици мамини са го зяпнали в уста. Величествено се фука с първия си успех, че с първите хонорари бил си купил колело. – Гумите му... избарана работа, бели, с ей толкав грайфер! Обаче пичовете от махалата взеха да ме бъзикат: "Кви са тез педераски гуми?" И го продадох за четирийсе лева... И си купих моторетка "Киевка", сто двайсе и пет-кубикова. Нея пък смених с "Москвич 403", от двуцветните, и тъй нататък...

  Така, скачайки от хоризонт на хоризонт, Картофа се закотви в литературната нива и проби на родния лит.небосклон през романтичните времена, когато всяка римушка в прослава на СССР и Партията ръководителка БКП се възприемаше като Монт Еверест на изкуството. Вече над половин век Трендю пръска дебелашки лакърдии навсякъде, дето местните управленски кадри получават колики, т.е. голяма нужда да го изтърпят. Тези като него не са един и двама, пък и не ми е работа да ги оценявам. Който желае, може да вади бисерни късове от творчеството им в школските читанки, в антологии с масов тираж от по 100 хиляди екземпляра и нагоре. Добре е, читателю, с едно оченце макар, да докоснеш гения отблизо, да не кажа: неглиже... 

  Значи, все в онова литературно кръчме "Кристал" срещу пловдивската ни Джумая джамия дреме оклюмала мъжка компания, в смисъл: тъжни махмурлии от снощната запивка с пресолен ориз и недосварено свинско в чест на годишнина там някаква си. Бе, важното е повод да има, иначе запивките тук са си съществена част от културно-масовата творческа дейност, най-паче в "Кристал". Та ето как творците точат масали.

  – А-а, шъ въ ибъ в лайнарите!* – извика с Крали-Марковски гръмовен глас плешив мъж с кичури косица на тила и тлъст сталински мустак.

  – Тутуруткин! – рече небръснат мъж с четина като у руски крепостен мужик. – Нямаш право тъй да говориш. Първо, не се казва "Шъ въ ибъ", туй е нашият местен диалект. Правилно е "Ще ви наеба". То е книжовно. Хай сега, заедно сме воювали за книжевна реч, па и ти по-харно от мен ги отбираш тия, аз ли акъл да ти давам!

  – Акъл не ща, приятельо Фьодар! – изгромоля Тутуруткин. – Не мъ апострофирай!

  – Глаголът "еба", Федка, се пише надире с "а", но туй "а" си е асъл голяма носовка – включи се и гладко избръснат дългуч с куртка и облик на пощенски раздавач. Това е Добри Вечерников, сърдечен приятел на господин кмета Спас Гърмидолски. – Значи, вярното е "ебъ", с ударение върху носовката надире. Понял?!

  – Ем нос, ем гъз! – долетя пискливо от полутъмния ъгъл в дъното на кръчмето.

  – Не е ли с "и"? – премрежи очи хумористът Тахтабов.

  – Но той няма право да псува младите – намеси се и червенобузестият Снежинков. – Ако им е нещо сърдит, че са по-талантливи от нас, то е отделен въпрос.

  – Като заговорихме за уважение, "ви"-то се изписва с голямо "В" – започна да става досаден Тахтабов, – понеже в случая имаме учтивата форма. Прав ли съм?

  – Аз, например, как не й се дразня на младежта! – сочи се с палеца в гърди нежният Снежинков, демек: Много съм си скромен, много съм си учтив.

  – Снежинков, ти да мълчиш! – блъсна по масата Тутуруткин и хвърли лют взор към зачервения до уши дебеланко, чийто сочен като зрял розов патладжан нос издаваше вродена моминска незлобливост и деликатна хармония.

  – Чакай бе, Бай Трендафиле... Аз... Що тъй с рогата...? 

  – Няма кво да те чакам – продължи националният поет и светило за вестникарите. – Не съм ти дал право да ме тургаш в редичката редници, бако. Много си дребен! С оназ твойта мижава стихосбирчица-стихосвирчица накъде си тръгнал? Знайш ли ти колко тома книги имам издадени и преиздадени в най-елитни издателства! Знайш ли колко народ мен ме чете и тълкува?!

  – Знам! – примигна с двете очи Снежинков, па направи опит да се защити и той като автор: – Ама Дебелянов, дето е Дебелянов, той и една книга не е издал, нали?

  Федя Куришкинов, човекът с вид на мужик по природа, до този момент внимателно слушаше. Вдигна ръка с разперена длан, защрака с пръсти към сервитьорката – русо, цицоресто маце с толкова къса поличка, че като се навеждаше да запише поръчката, пликчетата й розовееха и загорелите мъжкари наоколо тутакси ставаха неспокойни.

 – Кинче, мари! Айн пиво, бите шойн... Радебергеррр!

 – Нямаме го ний тоз асортимент – строго рече Кинчето.

  – Тогаз... Ми тогаз цейлонски чай, примерррно! (За пояснение, "цейлонски чай" тук наричат 50 грама оводнена ментовка за трийсет стотинки, колкото да покажеш, че не си баш дотам закъсал, не си я баш дотам закършил с парата.)

  Тутуруткин се втренчи във Федя като сокол – в куцо мишле:

  – Сещате ли се къв й е номерът на таз баба? Поръчва туй, дето заведението го няма и нивга не го е имало. Да го пипна за врата и да го обърна с чутурата надоле, та да му виснат джобовете, пари за една фафла си няма, обаче номерата му, като да е малкият син на Рокфелер. Ей тоз фалш не понасям!

  Фалшивият малък син на американеца Рокфелер зиморничаво се сгуши на стола, а останалите махмурлии се посъживиха и загледаха Тутуруткин умно и с благоговение на домашни китайски палета пред едър пес помияр край кофите с боклук.

  – Не се казва "фафла" – пак долетя гласът от полутъмния ъгъл в кафене "Кристал".

  Там младичките автори на дръзка модерна европейска лирика с упадъчен оттенък Десимир Тонов и Лазар Шонов тъкмо обсъждаха псевдонимите. Двамцата хич не си харесваха фамилните имена, намираха ги селски, елементарни за капризния свят на изящното слово. Наложи се и тях Тутуруткин да ги тури на мястото, та повтори онази фраза. Само че сега я изрече без грешка, като я допълни с дивното "Ай, ше ви ибъ и в педерасите! Шъ ви гу набърбълякам", което е най-новият му принос в съвременната национална лирика, в абсолютен синхрон с новите ни европейски духовни ценности, Истанбулската конвенция и правото на човека да бъде, какъвто сам си избере.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 dec. 2021

Илюстрации от автора.

___

* Цинизмът в речта на литературните му герои е действително цинизъм на литературните герои и авторът не желае да носи вина. Сюжетът и образите в този LXXV епизод, макар с действителна основа, са плод на авторовата фантазия, и ако случайно някой се познае, да смята съвпадението за абсолютно случайно.

** Кафене "Кристал" – едно от култовите средища на Пловдивската бохема. 

Вж. https://trafficnews.bg/temite-na-traffic-news/sgradata-priyutila-edni-nai-kultovite-zavedeniia-plovdiv-se-120401/ Бел.м., tisss.