ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (827.)
При натиск, според материала: един се смалява, друг израства. – Аноним (1947)
4 noe. 1974
Нима я чухме някога да плаче!
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат...
Минава нощ, минават ден и два,
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева –
онази, дето рязаха до корен.
Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа___
* Тези дванайсет реда са отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми, обезверена от напразни усилия да си намери редовна каквато и да е работа в родния ми град, съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, ала живеехме, макар и не безопасно – жена ми се трови на два пъти. Поетът Михаил Берберов (1934-1988) на именния си ден през далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а майката на дъщерите ни Ася (1952-2017) ми се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както казваше. Видя бял свят текстът едва в сборника "Сутрин рано", изд. 1983 г. на издателство "Христо Г. Данов".
** Вж. Свилен Панков, "Сутрин рано... много рано", в. "Литературен глас" от 28.VІІІ.1983 г. и Катя Митова, "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г.: "Лирическият аз в тези стихотворения е монолитен и единен, без никакви вътрешни противоречия – той е белият, а светът около него е или черен, или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия – със снизхождение" и пр. Авторката на тези редове днес живее и работи в Чикаго, професор е по литература, силно уважавана интелигентна дама в местното общество на българи-емигранти; не обичала да си спомня периода, когато – вярна на БКП в лит.критиката, следва указанията на главния цензор по време на соца Георги Джагаров (1925-1995), борец срещу т.нар. идеологическа диверсия. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар