ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (812.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (812.)

  Много е изкусително и лесно да станеш подлец, ей тъй, незабележимо, постепенно, ден подир ден навлизайки в тресавището от егоизъм и грандомания. – Аноним (1947)

  31 oct. 2014

РАЗГОВОР СЪС СТАР ПРИЯТЕЛ

  – Вчера сутрин по Нова ТВ имаше доста интересно (за мен) предаване – разговор in live как се изграждала психиката у човека още от най-ранната му детска възраст (до 4 г.). Имаше дори онагледяване на смисловите връзки, които в онази крехка възраст се образували в съзнанието ни, оттам значи, за цял живот. Та размишлявам напоследък: защо от най-ранното ми детство, та до юношеската ми възраст нощем в тъмнината си представях епизоди от фронта, дето се е сражавал баща ми (генна информация може би), макар моят мълчалив дърводелец никак да не обичаше да ми говори за фронта и винаги с ченгел съм му вадил думите, като самоотвержено съм се наливал с неговата върла домашна ракия с цел да изкопча още нещо из преживяното от 21-22-годишния в онази пролет на 1945 г. харманлиец – някогашен редник картечар на фронта. Майка ми пазарджиклийката била читанка или зубрачка, направо казано. Беше ми втръснало да я слушам как ми обяснява какво ли не и да ме поучава. Окупирала ме беше до ІІІ клас, когато се отървах от нейното опекунство, че най-сетне, слава на Бога! – я назначиха в елмонтажа на пловдивския Електроапаратурен завод. Докато, кога бе детска учителка и заместваше този и онзи по месец-два из детските градини на Пловдив, както квачка пиленце от четиригодишен ме влaчеше все със себе си. Та си мисля, писането ще да ми е наследствена слабост от нея, от склонността й да учи прилежно. Нейният калпав дар по наследство дотук само неприятности ми носи: израснах като саможивец, който се бори с нормалната момчешка склонност към сбивания, щуротии, чудесни пакости.

  Tодор Ряпов*: – Нали за теб всичко е игра около теб?

 – Eй с какво смятах да започна това есе! От петгодишен (1952) майка ми ме пращаше да нося за баща ми обяд и голям къшей хляб от полумрачната дълбока изба на "Ниш" № 4 (пресечка на бул. "Пещерско шосе" в подножието на Джендем тепе) до мебелната работилница на Иван Радичев на ул. "Франклин Рузвелт" № 10 – срещу сегашния Дом на културата "Борис Христов", И когато баща ми вече бе калфа, имаше двама чираци там, които си биеха майтап с висок кокаляв манго: Васил се казваше, ходеше с дълъг до петите оръфан балтон, но имаше благо лице, а все такъв един наплашен, сякаш са го гърмели. Има такива плахи по рождение хора, които винаги служат за присмех на зевзеците. И веднъж по обяд, докато се въртя около тезгясите и ровя за трупчета из талаша в работилницата на Радичев, двамата чираци хванаха да нападат мангото, че им откраднал нещо си, а бе, липсва, значи няма как, само циганин може да го е свил. И онзи човек мига-мига на парцали, кълне се в децата си, че не би си позволил такова нещо. Слушам ги, гледам ги – човекът се бие в гърди... Наляха му се със сълзи очите. Спуснах се първо срещу онези тарикати да го отбранявам, а те ми се хилят, намигат си един на друг зад гърба му. Залетях се тогава срещу баща ми, блъскам го с юмруче в корема този мой баща дърводелец (че дотам можех да му стигна) и крещя с всичка сила: "Що не го защити, а? Защо само си стоиш и мълчиш!" Та любопитно ми е усетът за справедливост, редно и нередно рефлекс ли е, нещо вродено, с което се раждаме, или се придобива чрез възпитание. Защото, Тодаре, от моята над трийсетгодишна до днес даскалска практика съм се налюбувал на мили на мама и тате дечица от ІV, та до ХІ-ХІІ клас, и всяко пръкнало се в този наш греховен свят вече сякаш готов завършен характер на подлец, лицемер, измамник, тарикат, доносник, плазмодий, предател.

  Tодор Ряпов: – Май е по рождение, после човек може и да го изгуби. Според мен!

 – Всеки човек след тригодишната си възраст дели света на "мое" и "чуждо". С други думи, израстваме отначало като егоисти. Егоизмът си е просто част от природата ни, основна част, и иде оттам, където са бесовете, жизнената ни енергия. Знаеш ли какво е любов! Любов е да пренебрегваш себе си заради друг. Ей това е великолепието на Христовото учение...

  Tодор Ряпов: – Израснал съм в многочленно семейство и нямаше "мое" и "твое", и не съм бил егоист, поне според мен.

  – ...И когато посредствена гад тръгне да си изгражда властта и славата, да си храни самолюбието чрез унижения, чрез издевателства над някой кротък скромен човечец, нали точно усетът за справедливост (който според мен е феномен на цивилизацията ни) те вдига на бунт, на въстание? И тръгваш да се биеш понякога на живот и смърт с тази гад, за да защитаваш човека от гаврите, независимо че гадът може да те съсипе и разпердушини, буквално казано, да те унищожи. Едва ли петгодишен хлапак, когото родителите му сурово го пердашат, държат го под ключ в тъмната изба, докато те са на работа шест дни в седмицата, може вече да знае. Откъде тогава ще му е ясно що е справедливост! А? Откъде? Това си мисля напоследък... А може пък да ни е вродена представата за добро и зло, за редно и нередно! Оттам ми иде наум, че възгордяване, измама – все дела, замаскирани като филантропия, с така познатото ни лицемерие и с лакомията за власт, идват от малодушие, от липсата на духовна енергия. Оттам ще да са и предателствата, и чудесните, но всъщност ужасни самохвалства на чужд гръб, за чужда сметка, защото са гавра с достойнството и честта у доверчивия човек отсреща.

  Втората година от есента на 1966 до уволнението ми в началото на октомври 1967 г. зачислиха ми две новобранки, селянчета от дълбокия прованс, за които казарменият живот се оказа Райската градина – дрехи, патъци, лапане, легло за спане, хем всичко ти безплатно (за разлика от мен – IV поколение гражданин), и селянчетата бързичко се приспособиха. Единият, който щеше да ме замести след уволнението ми, си беше типичен натегач нейде от врачанските села, другият – от още по-дълбокия прованс: от Михайловградско, днешното Монтанa. Казваше се този вторият Тончо Тонев. Като новооглашен началник, ефрейтор – зъл тиранин в радио-релейката Р-401М, захванал бях, като типичен градски гамен, майтап да си бия с тези диви селянчета, особено да се бъзикам с новобранеца Тонев, омачкан такъв един, изсулен, дето и униформата му стои като на закачалка, кокаляв, подгърбен, вечно омазан, ухае на манджа и непрани партенки, все нещо му виси или се влачи я от патъците, я от войнишката му дреха и с вид на загладил косъма, добре нахранен простоватичък, силно доверчив наивник. 

  Изтегнал съм се Ний, Наше величество Ефрейторът; като варен телешки кренвирш съм се опънал върху едно от двете диванчета, които си бяха два сандъка, натъпкани с огромните оловни акумулаторни блокове на радио-релейката, и идва да ме смени за обяд редникът Тонев. Дежурен съм – демек, на поcт, шега ли е! Oсигурявам връзка на дивизиона ни в покрайнините на държавата с най-големите паламуди в ПВО и ВВС на Втора Българска армия. И се вмъква, значи, ухаещ на кисела пот, лук, чесън, яхния и мръсни партенки моичкият Тонев, редник Тончо Тонев. Вмъкна се той като лалугер в дупка, па рече да се разположи, да полегне, демек, и той на съседното диванче. Няма "Добър ден", няма "Здрасти", да не говорим за уставното "Дррругарю ефррейторрр, разрешете да остана!"

  Леле, че като се разфучах! "Новобранка, де така? Я излез и по устав да ми се явиш! Аз тук началник ли съм или лукова глава?" И този кротушко, този мълчалив скромен момък, навикнал да го действат старите войници, вместо да ми се завърти на пета и за мой кеф като балерина да изпълни неговото нескопосно "кръ-гом", па да излезе и да се върне, чинно да ми се представи, да рапортува, както е по Строевия устав, взе, че ми се озъби – ще се бие, демек. А бе, какво тук още да ти река, Тодаре! Настръхна насреща ми това селянче. И само след минута-две, след кратка схватка и след като с шутове го гоних чак до цветната леха пред радио-релейката, пред моята както всички я наричаха любима "Вила Цонка", усетих се отведнъж какви ги върша. Лежа си, значи, по корем, размишлявам, ама не ми се и лежи повече на диванчето. Хем гладен, хем в свирепо настроение... И тъй, както си размишлявам, внезапно като стрела в сърцето ме пронизва ей такава една: "Мамицата ти! Мамка ти ефрейторска гадна, мамицата ти, Бояджиев! Ай, какво говедо си се извъдил! Що прогони селянчето, тарикат такъв?" 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 noe. 2021

Илюстрации:

- 19-годишен с мустак (рехав мъх) и фасон на ефрейтор.

- 1966: Ангелов (шофьор), мл. серж. Николов (шеф) и аз.

___
* 

Тодор Ряпов (1947)

  В пловдивското основно училище "Сашо Димитров" (днес "Екзарх Антим I") някога съм бил вероятно най-палавият сред връстниците. В нашия V-а клас се появи нов ученик – Тодор Ряпов, втори от трима братя и сестра, умен, кротък срамежливец от Кичукпариж, и някак от само себе си се сприятелихме, та до днес си оставаме приятели. Снимката е от времето, когато той бе студент в пловдивския Институт по хранително-вкусова промишленост, а авторът, като войник в ракетен дивизион край Хасково, старателно изучаваше летателните качества и въоръжение на бойните хвърчила, с които изключително храбро воюваше срещу виетнамските селяни над 550-хилядна модерновъоръжена до зъби армия на Щатите. 

Типа ракети, с които се канеха да ни пратят срещу янките.

Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (811.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (811.)

  От кал и дъх Адам роден,/ заспал сред Райската градина,/ такъв е влюбеният, според мен,/ и може би такъв ще си замина. – Аноним (1947)

  08 avg. 1966

ТРИМОНЦИУМ*

I

И ти дотичваше загрижена

за улиците, за дъжда, за вятъра,
за думите, за времето, за вярата –
ефирна, облачна във въздуха,
и в голотата ти откривах необятното
и онзи монотонен звук на вечността
през лятото,
под стръмната умора на бедрата ти
откривах любовта на хората, погребвани
в двехилядното лято преди ерата,
когато с теб на свой ред сме заченати
от страх и жажда край Марица и могилите –
днес ниски и разровени, пресъхнали
ненужни стари извори за траките.

II

Лежахме на върха безпаметни,
градът под нас клокочеше угаснало,
звездите се въртяха в древни орбити
и старци ни следяха зад прозорците –
обхванати от своите болести,
умислени над наште слабости,
те гледаха какво си вземаме
и гледаха какво забравяме.
Тогава някъде от дъното
една червена роза се възнасяше
и светеше в нощта на спящите –
красива, но и мъдра като мъката,
небето я прегръщаше и плачеше
с протяжни влажни сълзи
камъкът.

III

Не бях те виждал толкоз хубава,
неразбираема и гола като въздуха
в най-кратката луна на лятото,
когато нещо неусетно си отиваше,
когато всичко неусетно си отиваше
и дълго край могилите на траките
Марица и небето се прегръщаха.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 noe. 2021

–––

* От сб. "Сутрин рано" (1983). Текстът е писан през 1966 г. в ракетния дивизион край Хасково по време на нощно дежурство в радио-релейката Р-401М. Това си е въображаема история с ученичка от пловдивския електротехникум, по която бях силно влюбен от есента на 1965 г. и години после. Изпрати ми шест писма, които много пъти съм препрочитал, пък и пазех като нещо изключително ценно лично за мен, но когато се върнах по време на служебна командировка в Пловдив, оказа се, по същото време, докато ми изпращала милите си писъмца, била влюбена в строен едър хубавец, когато – очаквайки да я изненадам приятно след тренировката й с други пет момичета в езерото на Градската градина в лодки "Ял шесторка", мина покрай мен, без да ме види, и се хвърли в прегъдките на този Петьо, за когото по-късно се е омъжила. Заради нея аз пък щях да се хвърля от високата скала, където сега вече е южният изход на Тунела в Пловдив, ала се уплаших в последния момент, преди да полетя, и плаках от яд и омерзение, че съм се оказал малодушен.

  Как започна всичко ли? Помня, запознах се с това моме две седмици преди да вляза в казармата, докато висях край желязната кована врата на улица "Люлебургаз" № 17 в очакване пощаджийката най-сетне и на мен да донесе повиквателното. Това – всеки Божи ден между 11 и 13 часа по обяд, че започнал бях да се притеснявам. Мина септември, преполови се и октомври, връстниците ми вече бяха отпрашили войници, а моята повиквателна все не идваше и не идваше. Заливайки се от смях, тумба момичета в тъмносините си ученически униформи с бяла якичка зърнах в такъв един слънчев околообяд. След сутрешната им смяна в електротехникума вървяха по нашата "Люлебургаз", а насред тумбата им център на компанията им беше хубавелка с весели очета. И така няколко дни наред, та се изкуших по това лъчезарно момиче, приготвих се и на третия или четвъртия ден тръгнах след тяхната компания. И те естествено се разделиха, всяка си пое към своя дом. Настигнах я, нещо я заприказвах с пресъхнало гърло, а тя ми се усмихна с онези нейни весели очета, не ми се разсърди, не ме подигра, та десетина дни я изпращах, кажи-речи, до улица "Волга", и бъбрехме по час и повече на ъгъла близо до тяхната къща. Най-сетне повиквателната ми за казармата дойде десетина дни преди 19 октомври (а няма как да забравя; предполагам, всеки млад по онова време мъж, който е бил войник, би трябвало да помни). И така в онзи ракетен дивизион над село Конуш по пътя между Хасково и Харманли, новобранецът редник Бояджиев започна през месец, през два да получава по писъмце от това момиче. Никоя друга от женския свят не ми е писала в онези трудни начални месеци като войник, и взех здраво да се влюбвам. Е, не бяха любовни писъмцата й на Ема, по-скоро учтиви, сдържани, както по онова време на соца доста момичета от пловдивските гимназии смятаха за свой дълг да пращат подобни ободряващи писъмца до бившите си съученици по военните поделения на България. Тогава бе гордост за повечето семейства и за целия род да имат войник в Българската армия, която беше наистина най-силната и отлично въоръжена сред армиите на съседите ни в Турция, Гърция, Югославия. 

  Писъмцата на Емилия Попова не смеех веднага да отворя, та момците от дивизиона ми се чудеха как се сдържам, пък то бе, защото предпочитах сам и далече от света да чета какво ми е писала. Така се сбих с жилест и висок почти като Слави Трифонов момък нейде от Плевенските села. Бяха ме произвели вече в чин ефрейтор след първите шест месеца обучение и са ни строили в две редици на плаца срещу пилона с Българското знаме нас, 12 души от взвода за управление, и по двайсетина от Радио-техническата команда и от "огневаците" – все ячки здрави войничета, които обслужваха шестте силоза за шестметровите ракети "Двина". Тъкмо съм получил писмо от Ема и грея като коледна елха, и както сме в строя, дългучът Узунов подхвърли: "Вижте го тая ученичка Бояджиев колко е щастлив!" Измъкнах се от редицата и му забих два шамара. И се вчепкахме, за сеир на другите. Имаше там десетина софиянчета, но повечето си бяха печени селянчета, които – навикнали с по-грубия живот на село, в казармата се чувстваха отлично, като на курорт; личеше им на повечето от тях, че ненавиждат "гражданята", та естествено бяха на страната на плевенския юнак. Бил съм един единствен от Пловдив, пък дори и за софиянците явно съм бил гарга рошава. Та така! Едвам се разминахме с наказание по устав ние с русолявия сербез Узунов, че неколцина се втурнаха да ни разтърват и старшините не усетиха, или се направиха, че не виждат какво се случва току пред очите им. Ха сега кажете, че любовта не прави чудеса. Кога инак би ми минало през ум да се сбия с много по-як от мен?!

Емил Димитров (1940-2005)

   Тогава вече бе станала известна песента на Емил Димитров, появила се през  1964 г. и за късо време превърнала се в любим сигнал да повикаш от улицата със свирукане приятел-връстник или своето любимо момиче. Говоря за Пловдив, не знам как е било в другите градове.Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (810.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (810.)

  Органически не понасям хора, които високо пред себе си носат табела с надпис "Аз се боря!", както и пищни дами на високи токчета в оскъдно облекло кръшно да ми се разхождат сред въжетата на ринга между всеки два рунда по бокс, докато ние, двама същински боксьори, едва си поемаме солука в двата ъгъла на ринга. – Аноним (1947)

  27 apr. 1994

ФАЛ

  Любомир Мантов Манатарков – цял живот чиновник, плаха душица, девета дупка на кавала в областното гарнизонно счетоводство, видял две или двеста от спекулата на нисши и висши шапкари, а въпреки всичко съхранил се доверчив и неопетнен, макар че и подир пенсионирането продължи да доизносва ремонтирани войнишки обуща, а жена му леля Райна търпеливо кърпеше и правеше прекрасен реприз на зелените му ведомствени чорапи с пришити допълнително отвътре тънки ластичета... Та същият Любомир, когото колежките от счетоводството зад гърба му на подбив зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че Духът на благородството най-сетне ще надмогне над човешката алчност, наглост и простотия, и скришом пописваше разкази и споменчета за бледолики романтични жени, до ушите затрупан под папки с прозаични калкулации върху приходи-разходи на такиви ми ти жалки неща, като износени войнишки патъци, потници и партенки на година, патрони, снаряди и ремонтирани вълнени мъжки гащи. С мижавата си чиновническа пенсийка, ала вече в епохата на баш-демокрацията и на нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека сам взе да се напомпва и той със самочувствие на свободен, съвестен, честен и храбър гражданин, доживял най-после своето време на справедливостта, честта и равенството. Да, бе...! Анджък!

  На младини любеше комунизЪма заради хубавичкия му лозунг "Ние строим пътя – Пътят строи нас!" Подир Славния Десети (ноем. 1989 г.) се ужаси, когато научи какви золуми, па и жестоки предателства спрямо България и българите са натворили за 45 години власт поклонниците на Маркс и Ленин, та яко наплашен, мижитурски проживя следващите години. То не беше година, то не бяха две! И тъй наречената демокрация го разочарова. Чувствителното му романтично сърце се свиваше при всеки дивашки повей на бандитизма, възгордяването и наглостта у новите ни управници. Ама какво да се прави, като тъй е устроена човешката душа – надеждата и меракът последни ни напускат. И ето значи, на стари години взе и той да се навира из средите на пишещите братя и сестрици, отвътре да ги оглежда тези среди, да се удивява над пръкналите се чистак новички литературни и всякакви гении на нацията, които за разлика от него, си нямаха скрупули, тупаха се в гърди, кресливо прогласяваха любовта си към Америка и Европейските духовни ценности, осребряваха и позлатяваха тази своя нова любов към Америка с пищни замъци и луксозен живот и бързо си пренастроиха лирата. Като в онази рубрика от вестника на господина с яката брада на Карл Маркс и луличката на Йосиф Висарьонович, демек, корифея на модния тип продажна журналистика Стефан Продев, и те приветстваха многострадалната България с възгласа на всяко парвеню по света "Ний пак сме тук!" – макар в действителност никога да не са си тръгвали от българския ни весел и подъл политически живот. Но такъв е животът, "на когото не му отърва, да подаде заявление за напускане", както се изразяваше преди 40 години Майя Аврамова, набор и колега, назначена за зам.шеф в пловдивско училище с 2400 ученици от I до XII клас.

  Докато да се усетят и Любомир, и останалите простодушни наивници, някогашните най-верни рожби на Априлската линия на Партията с голямото й "П", поснишили се в първите месеци след вътрешнопартийния преврат, лека-полека изпълзяха из вили и крайградски имения, па се заявиха като баш-дисиденти и свиха гнездо по висините на обществената йерархия, и си възвърнаха осанката и жестовете на господари на деня, заклатиха отново показалец към притеснения беден човечец, обявиха се за новите му духовни пастири и за апостоли на демокрацията, вечеряли с Господ на капитализма и на янките Отвъд голямата вода. И ето го бай Любчо-Глюпчо пред редакторския тезгях на такъв един Пожизнен Тръбач на Истини от Последна Инстанция другаря-господин Трендафил Тутуруткин – жив класик на българската журналистика, чийто описания и анализи зубкат студентчетата по журналистика направо от читанката за журналисти.

  – Добър ден, господин Тутуруткин!

 – Добър ти ден... – Изпълнен с тъмни подозрения: – Вий кого бехти?

  – Нося тук един ръкопис. Ако може...

  Тутуруткин тъкмо се зачел в партийния орган "Демокрация" на господа седесарите и дотолкова е вглъбен, дотолкова занят, че хъмка и шава пръсти, като пара да брои.

  – Кха-кха-кхха-а! – кашля се Манатарков. – Едни записки нося за изминалите години. Ако може, едно око... така... да им хвърлите.

  – Тъй-тъ-ъй! – извива очи Светилото. – Че остай ги де! – Към побелелия подпрял се на дебел бастун човечец: – Споменчета, значи, ми носиш... Кви са тез спомени, бе-е?

  – То, спомени да ги нарека, но са преживени, лично преживени, така да се каже.

  – Тъ-ъй! – измерва госта отдолу-нагоре: – Е, харно, де! Ама мен тук кой ли не ми се влачи напоследък, всякви идат, шъ знайш, и всяко напиня да го печатаме. А тва пари иска и не става бърже: мъж го искам, сега го искам... Нали!

  – Много съм слушал за вас – мънка, смалил се сякаш с две педи гостът.

  Тутуруткин сдипля "Демокрация" и го зафучва върху купчината овехтели вестници, дискретно се прозява, затуля с длан внезапно открилата се под мустаките му паст:

  – Ко ши кайш за идната седмица по туй време?

  – Трудно се катеря по стълбите, господине. Нозете, знаете...

  – Стълбите, кайш. Ми тогаз няма да се катериш, ве-е. Таз ваджия търчане иска. Ама па щом веднъж си се напънал! – Схваща, че пред него стои все пак жив почитател, та вече не толкова заядливо и наперено продължава: – Слез доле, поизчакай ме. Имам тук да свърша една много важна работа и после поемаме към гарата. – Подсмихва се любезен, ама видът му говори: "Бе, ще ти дам аз да ме разбереш", но процежда: – Шъ вървим с теб, шъ си хортуваме за твойте споменчета... А! Правилно ли се изразявам?

  Около три четвърти час Манатарков вися край голямата охлузена резбована порта на местното издателство. Нозете му под коленете отекоха като превтасал козунак, но дочака редактора Тутуруткин, че му се и зарадва като малко дете на Дядо Коледа. Тук му е мястото да отбележим, че "важната работа" си бе всъщност голяма работа, която класикът на Родната журналистика свърши, усамотявайки се клекнал в кенефа между етажите. И сега, олекнал, разтоварил се като бетоновоз, Тутуруткин вече препуска по Главната търговска улица на Пловдив. Току избърза напред, спре се, застане с длани разперени, сбрани в лактите, реве като африкански лъв, да го чуе народът, вайка се:

  – А-а-айде бе, господин Любчо! Айде, бе! Докога шъ ми се влачиш? О-оф, оф-оф, що ли си взех аз белята с теб!

  – Не мога, господине, не мога по-бърже – шепне бившият интендантски служител и запъхтян, клати побелялата си кратуна, досущ кираджийски кон, изпъва врат и тъпа-тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна, поема нагоре по стръмното към крепостните стени на голямата ислямска джамия, бивш храм в чест на Света Богородица.    

  Превзеха баира. Редакторът се спря пред джамията, древна християнска базилика, от векове преустроена на мюсюлмански храм, където художници и занаятчии излагат на килограм пищни красоти от груба креватна живопис и евтини пластмасови дамски дрънкулки, блузки и кюлоти до правен с вдъхновение пейзаж на града с маслени бои.

  – Напинят да ма изографисат, обаче аз не им са давам – оглежда се зорко. – Парил съм, та... Издокара ме хубостник един с двете ми очи на бузата. Остави това, левият ми зъркел изтипоса син, десния – пембе. Пък аз съм си кафявоок, ей ме на, виж деее! Очинките ми са лешникови... Като у бенгалски тигър.

  Кокори се. Предвзето като гръцка кокона свива устни както кокоше дупе. След което разви възгледите си върху основния проблем на художниците-модернисти:

  – Колкото е по-шантаво, повече му се радват. Да им се не начудиш! Виждал ли си ти онез жени разклечени на Пикасо? Че такваз разклечена аз и в леглото не съм виждал. Туй Модилияни, Мастрояни, Навухудоносор, Дали, Кандински, Бжежински, Репичков, Баршиковски-Меншиковски, Баришников, бе, мани ги тях, зарежи ги... Обаче има една там "Закуска на полянка", чия ли беше, изфирясало ми от акъла кой я плескал, обаче мен си ми харесва. Голи-голенички едни двенки, ама ей тъй на... как ги е мама родила.

  Чеше се зад ухо. Заклати показалец към скупчилите се над кофа разпалени дръвца пишман-плакатисти, които – нафунели от сухия студ, мязат на онези, дето бъркат по кофите, нежели художници модернисти, които снобите у нас броят за князе на духа:

  – Двенки, ама ей тъй на! Дибидюс голички в езерце си се плацикат, докато други там двама господа си пийват ракийката. Третата мома, и тя ачик голичка сред официално издокараните господа. Разкош! Ама ей тъй на ги нацицорила онез ми ти бели ненки! И талийката й... Ох, мама-а!

  – Не е "Закуска на полянка", а "Пикник край Париж"* – обажда се басово дългуч със сплъстена сива коса, рехава брадица и залъскани изтумбени на коленете панталони.

  – Тъй-тъ-ъй! Вий по ги знайте тез! – махва пренебрежително Тутуруткин, изплюва се срещу наредените за продан хубости и повлича сащисания си спътник по-нататък из чаршията. – Живеят си туй французите, е-е-ех! Ами парижанките! И Париж... столицата на разврата и на европейските им там духовни ценности... Уж-ж-жас! Жестока работа!

  Насреща им кипи живот: народ, кафенета, витрини, сергии, ухае на бира, кебапчета, пуканки, захарен памук. Току от тълпата лениво влачещи се хора с посивели лица се отдели някой, и задъхал се от вълнение, с двете си ръце грабне десницата на живия класик, попита нещо, колкото да изрази един вид близост, ала Тутуруткин го тупне по гърба, процеди кисел някоя попържня, отпрати го:

  – Хай моля ти се, върви си по пътя! Оди си! Ни мъ занимавай с глупости!

  Тутуруткин беше сред четиристотинте народни избраници във Великото ни народно събрание. Като новоприсадил се към една от нароилите се като манатарки след дъжд антикомунистически партийки с многообещаващи демократични названия, всеобщата екзалтация го пусна отново във въртопа около върховете на общественото внимание и управлението на държавата. Ала заради магарешкия му инат и заради вродената му простотия и заиграване с Лукановата управа новичката партия му плю под опашката, натириха го като кирлив пес, като комунистическа подлога, нищожество, мекере, но за нула време Трендю Картофа или Тутурутката, както му беше прякорът от хлапашките години в махалата зад Пивоварната "Каменица", увисна между електората и властта. Ала потайните му приятелства в двете крайности на политическата ни менажерия си останаха. Щом едната или другата от злостно враждуващите сини и червени глутници излезеше в опозиция, почваха да го търсят, като обигран в далавери и схватки, и като дялан надгробен или крайъгълен камък. Каквото и да е извършил някога, ползва се с предимство, понеже тарикатлъците му го правят симпатичен и за масовия българин, който по навик уважава тариката и властта. Новоизлюпените неопитни лидери затуй пък му имат страха и естествено се стремят да го привлекат на своя страна.

  Любомир Манатарков мига-мига, омагьосан насред водовъртежа, който го всмука и усука около Тутуруткин. Опитва се да е спокоен и незабележим. Подпрян на бастуна, съзерцава театрото на великия фокусник Тутуруткин. Какво ли са спомените на Божа кравичка пред блясъка на гения? Нищо не са. Ей го, задава се насреща доскорошният министър на финансите**, Боже господи мой! И доскорошният министър протяга ръка да се здрависа с Тутуруткин. Иззидан, като да е от кирпич, с хладината и излъчването на дебел турски дувар, лицето му – не лице, а същи гьон-сурат. Към Тутуруткин обаче същият гьон-сурат е мазен, топи се от сладост. Тутуруткин изтиква напред сащисания Манатарков и говори ей такива едни разтърсващи думи:

  – Запознай се, моля! Наш верен привърженик. Таквизи ми ти честни българи крепко следват справедливата ни демократическа кауза, нашта политическа линия. Няма да им се даваме на диваците, я! Ний всинца в Пловдив сме Синята крепост на СеДеСе.

  Манатарков притеснен докосва дувара, сеща ръката си в мека, лепкава хладна длан. Сърцето му тупа-тупа от вълнение. Докоснал е самата История. Името му на тогоз, що се изправил насреща му, в Историята на България с позлатени букви е вече вписано. И така, разделиха се с важния човек с лепкавата му мека длан и поеха към Бинго-зала "Балкан". За мравуняка в Синята крепост тази зала на пъпа на Пловдив е сущий дом на дяволски съблазни и супер-лесна печалба, по-известна от сградата на общинската управа отсреща, но при вида й Тутуруткин тъкмо довършва темата за художниците:

  – С тез маймуняци не ща да споря. Черни ми се виждат. Фукари, пък голям го вадят! Ай сега, да побъбрим за твойте споменченца. – И го покани обстойно да му разправи: обемистият ръкопис от петстотин и кусур страници какво по-точно съдържа. Понеже Манатарков възрази, че да се прочете трябва, че не може така накратко, редакторът отсече: – Шъ ги дегустирам! Ама шъ отседнем в ресторанта на гарата. Като та гледам кво си са нарамил, бая нещо си нацвъкал. Ми, то четене иска. Май не си и мислил как се чете толкоз нящо, а? Като го видя, настръхвам. Ма много си написал бе, драги!

  Огледа двайсет и четирите сергии на Муравей пред Централната градска поща и се разнежи, посочи внушителната сграда на местния Военен клуб в дъното на площада:

  – Кво барче имат там отдоле, само да знайш! Щу сливова се е изкъркало, щу булки са ми се натискали! Пък знойни тез офицерските булки! Имат и стая, в алено кадифе тапицирана, и ех там, доле-оле-оле! Да не разправям, че още свят ми се вие. Обичкам ги по-пълнички. Обичкам ги ай тъй, аз тях да ги щипя, да ги щипя, да ги щипя, а те да се кискат, миличките... Страхотно! Имат там Цецка, Муцинка-Пуцинка, Катина, Елвира, Маринелла, Огнянчето. Бо-о-ожанчето: Бо-о-же, кви поетессси, ква плът!... Буквално пиявици, драги мой! Инак стихчетата им бледички, а как ми се натискат завалийките! И аз кво… Да не съм от гранит! Да не съм Паметника Альоша?!

  Минаха и отминаха край Градската библиотека. И Тутуруткин важно отбеляза:

  – Кат пукна един ден, тук ше ми диктисат паметника. От бронз, шъ видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хехе, как шъ ми видиш паметника, кат вече ше си гиберясал и абселютно изгнил в Гробищата край Рогошко шосе! Знаеш ли ти какво е Рогош. Рогош по турско бил селото на рогошлии, дето обрали турски търговски керван и бастисали турчолята в кервана. Харно, ма по някое си време турчин съглежда у рогошките моми и невести пафтите, които сам изработил и изпратил с търговците, от които търговци сетне ни вест-ни кост, че рогошлии ги изпотрепали. И се явява потеря отмъстители в някогашното Рогош, запалва им хайдушкото гнездо, мамицата им разгонва, преследва крадливата паплач и я изтребва из къра, та камък върху камък не оставя. Изравнила крадливото село Рогош със земята, майко, черната! Сега Рогош е на километър и два далеч и никой тук не смее да спомене някогашното Рогош. С две думи, пито-платено! 

  Тъй в сладки приказки унесени, наближават Централната пловдивска жп-гара и в отсечката за кръговото движение, оранжево такси за малко да обърка реда кой и кога ще се окаже в Отвъдното, гушнал букета. Дотам се бе унесъл Трендю, че в последния миг пъргаво като момченце отскочи, та онзи шофьор – арменец с ориенталска хубост, мелодично, като владиката от Долни Воден, асеновградско, отец Николай, блажено го изпсува на майка. Когато Манатарков едва дотропка с бастуна до отсрещния тротоар, завари Трендю блед като изпран чаршаф, ала корифеят на голямата журналистиката бързичко се окопити:

  – Видя ли, а! Видя ли го как се засили отдалеч да ме сгази! Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те... те и Алеко тъй бастисаха...

  – С куршум! – уточни белокосият Манатарков.

  – Да де, ама и то не е случайно. Случайно няма в тоз свят. Откъртено парче тухла да те фрасне по кратуната, не е случайно. – Разгорещи се: – Та затуй живей, драги, греби с пълни шепи, мамка му стара! И от всичко опитай! Щото днес припкаме кат аслани, а утре сме с патъците напред. Панимайш?

  И понеже вече нахлуваха сред покоите на одимения гаров ресторант, отведнъж се усети, като да си е влязъл у дома, избра най-личното място насред залата, придърпа Големия мазен тефтер с менюто, подвикна към келнера:

  – Альо-оу, маладец! Ну, тавариш! Иди-ка меньой. Вам гаворю, иди сюда, пажалуста!

  Манатарков замижа, като го чу какво поръчва.

  – Телешко вретено с гъби печурки. Агнешки ребърца в доматен сос с лучец и ситно нарязан кервиз. Ордьовър фламбе. Филе от студено веяна морска скумрия. Пържени картофки с кетчуп. Руска салата. Капама със свинско и пилешко бяло месце. Бутилка "Каберне совиньон" за вкус. Бутилчица "Карловски мискет", или ако няма "Карловски димят", то "Брезовски димят". Сто грама виски за разширение на вените.

  Но не разполагаха с изисканото "Балантайнс", за което припираше, та се задоволи с даскалското уиски "Тичърс". Към твърдото гориво пожела да добавят твърдо сварен жълтък и ситно нарязани зеленце и пресни краставици корнишон в изкиснато кисело мляко с магданоз и чер пипер, плюс триста грама лешник и фъстък меланж, и за капак пак варени яйчица, с кимион поръсени, настъгана ряпа и кокос, с лют червен пипер и захар с оцет овкусени.

  – А кръв от жалва нямат – хвана да запрята ръкавите. Пожела по-голяма салфетка, която затъкна под брадичката като бебешки лигавник. – Кръв от жалва ти пил ли си? А жабешки бутчета пане с кашкавалец? – Съзря сащисания бивш счетоводител: – Ти, например, кво ше си поръчаш? – Млясна, поприглади мустак, врътна крайчетата му и те щръкнаха нагоре, докато келнерът чинно си записваше целия този поменик.

  – Сода – измънка Манатарков.

  Тутуруткин подпря буза с двата си пръста – палец и показалеца, повдигна като стар оксиженист или млад авиатор от Балканската война рогови очила на челото, извъртя се разочарован на стола, замърмори:

  – Тъй бива ли в тез хубави сладки години? Бива ли тъй постно, грустно, мизерно?

  – Може.

  – Че как?

  – Стомахът, господине... Язвата... Гастрит, камъни в жлъчката... Една содичка добре ще ми дойде, че ми пресъхна устата. – Ех, гладен беше милият Манатарков. Ой, как му идеше и той да си поръча пилешка кълка поне или крилце на грил! Ама пенсийката му мънинка, не позволява.

  – Не се стискай, бе-е-е! – тупна го Тутуруткин по гърба. – Еднъж се живей, ши знайш. Я, отпусни я таз твоя душа мравешка!

  Запълни се масата им открай-докрай. Блюдата се точеха като на конвейер едно по друго. Кухнята на гаровия ресторант тази вечер сякаш само за тази маса усърдно се трепеше. Лично господин управителят на гаровия ресторант се яви да палне спирта под паницата с фламбето, а жениците от кухненския персонал със зачервени бузки и ококорени очи се скупчиха зад шублера да погледат как мъжът с тлъстия сталински мустак като със сюнгер омита посудата, че и със залче остатъците дообира. Някаква струна вътре в душата на гладния Манатарков внезапно се скъса. Както бе притихнал да следи змеят отпреде му как яко лапа, мляска, хруска, сърба, грухти, хъхри, оригва се, въздиша, чат-пат надига бут и пърди, бившият счетоводител трепна като ужилен.

  – Що не ми почетеш от ръкописчето*** – предложи Тутуруткин. – Тъй и тъй нищо не хапваш, докат ям, аз штъ слушам. Ушите ми да не са затъкнати, я! Ай, чети!

  – Не бива, господине. Нахранете се, пък сетне.

  – А бе, чети... Чети-и-и, ти казвам!

  Ароматното родно бяло винце, мешано с фино шотландско уиски, правеше артиста своенравен, натрапчив. Пери показалец в носа на сътрапезника, като ветропоказател се върти, търси съдействие у публиката, и понеже решава, че останал пак неразбран, подгъна устничка, нажали се, посегна да се изсекне в покривката. Залитна. Изсули се от стола чак под масата. Загледа отдолу-нагоре Манатарков и прилепил длани като у тлъста зелена богомолка, коленичил като пред олтар на някой светия, зафъфли, като разпръскваше през оределите си зъби парченца жълтък с кимион и чер пипер рече:

  – Приятельо мой, ти си същинско злато. Аз много държа на теб, мно-о-ого! Искам да се запозная с вашто целокупно творррчество, приятельо мой. Мечтая да ми прочетеш мемоарите си. Ний с вас си допаднахме, приятельо. За мен вий сте истинския творец. За мен сте Достоевски на Българската литература. – Хлъцна от умиление (или май се уригна). – Майка България шъ съ гордей с нас…(Хълцук-хълцук!) Бледо е словото да изразя дълбокото си отвра... възхи... щение и... и рррес-с-спект. (Изпърдя се мощно.)

  Пое си дъх:

  – Ай сега, прочети ми немедленно кво, напримеррр, си сътворил. – Мисълта му сега се отправи в друга посока: – Я-я-я!… Виж колко ядене си имам. Тва кокалче искаш ли го? – завира вилицата с парче свинска пържола в носа на пенсионера. Надига задник да се покатери обратно на стола. – Не щеш! Ми добре... Ти губиш! Мога и сам да си го изям. – Изхлипа, изтри с ръкав бликнала сълзица: – Сам, тъй да знайш. – После нещо май че спомнил си, боцна го с показалец в окото: – Обаче ти все пак ми чети. Чети ми.

  – Моля ви се, господине – рече Манатарков, – налага ми се... аз... до тоалетната.

  – Оди бе, кой те спира! Нали пак ш-съ върнеш... Аз съм тук на пост, да знайш. Гюро Михайлов съм аз, ей ме на! И никво мърдане. Не шъ позвола без вашше со-согласие някой да барне манджата... Хм, е-е-ей, ама кво правиш ти! Я? Кво правиш! – Взря се в чашата му: – Пийш сода. Тва не е сода, бе... Тва е чешмяна вода, бе. А-а-а-ай, да си ги нямаме таквиз! Господинът поръча сода, те му донесли чешмяна вода. – Фиксира се към ъгъла, зад който бе миризливият гаров кенеф: – Ей! Ча-акай. Дей ръкописа? Я ми го дай тук! Шъ го чета, шъ го изучавам и шта чакам. – Отпусна гърло, разпя се: – Ча-а-акам та да додиш, чакам та сас буйна стра-а-аст... Ръкописът тук, на депозит! Щот ако земеш да паднеш в дупката, кой шта гони? Хората мамят, да. В очите те гледа, и лъже, лъже, лъ-ъже. Мамицата им! Всички лъжат и хич не ги е срам. Изпедерасти се светът!

  Докато от салона на Гаровия ресторант долитаха песните и монолозите на великия човек, Манатарков шепнешком се уговори с келнера, когото по щастлива случайност познаваше още от армията, плати си содичката, предложи скромен бакшиш. Келнерът категорично отказа и със съчувствена усмивка го преведе през кухнята до служебния изход. Какво се случва по-нататък, трябва да го опишат в някоя историческа хроника, понеже Тутуруткин за нашите условия и бит съвсем не е рядка птица за чиста и свята република България. Впрочем, ето как следния ден приключва разказът на келнера-грък, мъж с опит, видял какво ли не през живота си на кореняк пловдивчанин:

  – Накърка се тоз цесит. Хептен се насвятка... Казвам да си плати сметката, пули ми се. Аз, кай, не разполагам с пари. Кво е тва пари?! Онзи, кай, белокосият идиот, той пласта, в него ми е клюцът от касицката... Казвам му аз: цовека си плати содицката и си замина... Платил? Це ти тогаз сто търсис от мен? Плати си той содицката, казвам. А цеситът ми се пули: Аз, кай, таз сибана сметка няма да пластам. Взе да плаце. Плаце, та се къса. Викнахме дезурните серзанти от полицията и дезурния доктор от носната смяна... Обясняват му, а пък той им се скара. Дойде после нацалникът на митницата, направиха му обиск. В сакото му едно старо два лева от Зивковите. Ай, леле-е, какъв цесит!... Взеха му данните, протокол му написаха за битово дребно хулиганство и го извездат, знаци, на перона. Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили ги онези от експреса гратис да го минат и да го свалят на гарата в Цирпан. Цирпанлии са нозари, всицки това го знаем, мозе веце да са му светили маслото на тоз отцаян цесит.

  Когато около полунощ злополучният кандидат-автор на мемоари в местното родно издателство се добрал до дома си като простосмъртен, общувал с великите сили на Нова България, посрещнала го с трескави сухи очи леля Райна от заможния някога по турско копривщенски род, племенницата Райна на известния Тодор Каблешков:

  – Да не бях палила свещички пред иконата на Света Богородичка, кой знае що щеше да ти се случи – рекла, като помагала на своя разтерзан наивник да се успокои. – Теб, мили, пресветата Дева Мария те е закриляла****.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 26 noe. 2021

Епизод от ръкописа "Ламски". Илюстрация: от автора.

___

* Въпросната "Закуска на полянка" е според литературния двойник на Простака. Тутуруткин е събирателен образ на типичния депутат от началните години на т.нар. преход, когато говорители и любимци на БКП като че само за една нощ по неволя се пренастроиха на антикомунисти и кресливи демократи по площадите на България, като бодри носители на нов морал и така отвориха път на синове и дъщери, рожбите на шефа на партийния вестник "Работническо дело" Георги Боков (1920-1989, https://www.burgasnovinite.bg/2019/09/blog-post_42.html), например, следващо котило отродници и мекерета.

"Закуска на тревата" (1863), Едуар Мане (1832-1883).

** Иван Костов (1949). Авторът има честта да се здрависа с г-н Иван Костов пред някогашната пловдивска сладкарница "Орфей", където Венцеслав Бъчваров (1932-2008, вж. https://andorey.blogspot.com/2014/04/ , депутат в VII Велико народно събрание от Демократическата партия на Илия Кожухаров), го представи на "великия държавник" като главен редактор на политическия вестник "Демократическо знаме" (1990-1991). 

*** "Ръкопис" и умалителната "ръкописче" Тутуруткин произнася с ударение върху „о”, както я произнасяше в аудитория 160 на Софийския университет др. Пантелей Зарев (1911-1997), чиновникът-академик на БКП.
**** Сюжетът е по действителен случай. Разказвал ми го е 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест мижави книжлета от по трийсетина страници с чудни разкази и гневни задевки по злободневни теми Петър Петров (с псевдоним Василен Ведров), прототип на притеснителния Манатарков. Жена му на Петров леля Рени (Райна) действително е от заможния копривщенски Каблешков род, племенница на Тодор Каблешков. Тутуруткин е събирателен образ на типичния за родната полуинтелигенция герой, и той си има прототип – любимец на литературната критика, плодовит автор (1931), подвизавал се дълги години като редактор в местното издателство, родом от село Конуш, Пловдивско. Тутуруткиновци управляват и до днес културния живот на България. Ярък белег за дейността им е войнстващото крещящо лицемерие и поквара в личните им дела. Бел.м., tisss.