ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (811.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (811.)

  От кал и дъх Адам роден,/ заспал сред Райската градина,/ такъв е влюбеният, според мен,/ и може би такъв ще си замина. – Аноним (1947)

  08 avg. 1966

ТРИМОНЦИУМ*

I

И ти дотичваше загрижена

за улиците, за дъжда, за вятъра,
за думите, за времето, за вярата –
ефирна, облачна във въздуха,
и в голотата ти откривах необятното
и онзи монотонен звук на вечността
през лятото,
под стръмната умора на бедрата ти
откривах любовта на хората, погребвани
в двехилядното лято преди ерата,
когато с теб на свой ред сме заченати
от страх и жажда край Марица и могилите –
днес ниски и разровени, пресъхнали
ненужни стари извори за траките.

II

Лежахме на върха безпаметни,
градът под нас клокочеше угаснало,
звездите се въртяха в древни орбити
и старци ни следяха зад прозорците –
обхванати от своите болести,
умислени над наште слабости,
те гледаха какво си вземаме
и гледаха какво забравяме.
Тогава някъде от дъното
една червена роза се възнасяше
и светеше в нощта на спящите –
красива, но и мъдра като мъката,
небето я прегръщаше и плачеше
с протяжни влажни сълзи
камъкът.

III

Не бях те виждал толкоз хубава,
неразбираема и гола като въздуха
в най-кратката луна на лятото,
когато нещо неусетно си отиваше,
когато всичко неусетно си отиваше
и дълго край могилите на траките
Марица и небето се прегръщаха.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 noe. 2021

–––

* От сб. "Сутрин рано" (1983). Текстът е писан през 1966 г. в ракетния дивизион край Хасково по време на нощно дежурство в радио-релейката Р-401М. Това си е въображаема история с ученичка от пловдивския електротехникум, по която бях силно влюбен от есента на 1965 г. и години после. Изпрати ми шест писма, които много пъти съм препрочитал, пък и пазех като нещо изключително ценно лично за мен, но когато се върнах по време на служебна командировка в Пловдив, оказа се, по същото време, докато ми изпращала милите си писъмца, била влюбена в строен едър хубавец, когато – очаквайки да я изненадам приятно след тренировката й с други пет момичета в езерото на Градската градина в лодки "Ял шесторка", мина покрай мен, без да ме види, и се хвърли в прегъдките на този Петьо, за когото по-късно се е омъжила. Заради нея аз пък щях да се хвърля от високата скала, където сега вече е южният изход на Тунела в Пловдив, ала се уплаших в последния момент, преди да полетя, и плаках от яд и омерзение, че съм се оказал малодушен.

  Как започна всичко ли? Помня, запознах се с това моме две седмици преди да вляза в казармата, докато висях край желязната кована врата на улица "Люлебургаз" № 17 в очакване пощаджийката най-сетне и на мен да донесе повиквателното. Това – всеки Божи ден между 11 и 13 часа по обяд, че започнал бях да се притеснявам. Мина септември, преполови се и октомври, връстниците ми вече бяха отпрашили войници, а моята повиквателна все не идваше и не идваше. Заливайки се от смях, тумба момичета в тъмносините си ученически униформи с бяла якичка зърнах в такъв един слънчев околообяд. След сутрешната им смяна в електротехникума вървяха по нашата "Люлебургаз", а насред тумбата им център на компанията им беше хубавелка с весели очета. И така няколко дни наред, та се изкуших по това лъчезарно момиче, приготвих се и на третия или четвъртия ден тръгнах след тяхната компания. И те естествено се разделиха, всяка си пое към своя дом. Настигнах я, нещо я заприказвах с пресъхнало гърло, а тя ми се усмихна с онези нейни весели очета, не ми се разсърди, не ме подигра, та десетина дни я изпращах, кажи-речи, до улица "Волга", и бъбрехме по час и повече на ъгъла близо до тяхната къща. Най-сетне повиквателната ми за казармата дойде десетина дни преди 19 октомври (а няма как да забравя; предполагам, всеки млад по онова време мъж, който е бил войник, би трябвало да помни). И така в онзи ракетен дивизион над село Конуш по пътя между Хасково и Харманли, новобранецът редник Бояджиев започна през месец, през два да получава по писъмце от това момиче. Никоя друга от женския свят не ми е писала в онези трудни начални месеци като войник, и взех здраво да се влюбвам. Е, не бяха любовни писъмцата й на Ема, по-скоро учтиви, сдържани, както по онова време на соца доста момичета от пловдивските гимназии смятаха за свой дълг да пращат подобни ободряващи писъмца до бившите си съученици по военните поделения на България. Тогава бе гордост за повечето семейства и за целия род да имат войник в Българската армия, която беше наистина най-силната и отлично въоръжена сред армиите на съседите ни в Турция, Гърция, Югославия. 

  Писъмцата на Емилия Попова не смеех веднага да отворя, та момците от дивизиона ми се чудеха как се сдържам, пък то бе, защото предпочитах сам и далече от света да чета какво ми е писала. Така се сбих с жилест и висок почти като Слави Трифонов момък нейде от Плевенските села. Бяха ме произвели вече в чин ефрейтор след първите шест месеца обучение и са ни строили в две редици на плаца срещу пилона с Българското знаме нас, 12 души от взвода за управление, и по двайсетина от Радио-техническата команда и от "огневаците" – все ячки здрави войничета, които обслужваха шестте силоза за шестметровите ракети "Двина". Тъкмо съм получил писмо от Ема и грея като коледна елха, и както сме в строя, дългучът Узунов подхвърли: "Вижте го тая ученичка Бояджиев колко е щастлив!" Измъкнах се от редицата и му забих два шамара. И се вчепкахме, за сеир на другите. Имаше там десетина софиянчета, но повечето си бяха печени селянчета, които – навикнали с по-грубия живот на село, в казармата се чувстваха отлично, като на курорт; личеше им на повечето от тях, че ненавиждат "гражданята", та естествено бяха на страната на плевенския юнак. Бил съм един единствен от Пловдив, пък дори и за софиянците явно съм бил гарга рошава. Та така! Едвам се разминахме с наказание по устав ние с русолявия сербез Узунов, че неколцина се втурнаха да ни разтърват и старшините не усетиха, или се направиха, че не виждат какво се случва току пред очите им. Ха сега кажете, че любовта не прави чудеса. Кога инак би ми минало през ум да се сбия с много по-як от мен?!

Емил Димитров (1940-2005)

   Тогава вече бе станала известна песента на Емил Димитров, появила се през  1964 г. и за късо време превърнала се в любим сигнал да повикаш от улицата със свирукане приятел-връстник или своето любимо момиче. Говоря за Пловдив, не знам как е било в другите градове.Бел.м., tisss.