Органически не понасям хора, които високо пред себе си носат табела с надпис "Аз се боря!", както и пищни дами на високи токчета в оскъдно облекло кръшно да ми се разхождат сред въжетата на ринга между всеки два рунда по бокс, докато ние, двама същински боксьори, едва си поемаме солука в двата ъгъла на ринга. – Аноним (1947)
27 apr. 1994
ФАЛ
Любомир Мантов Манатарков – цял живот чиновник, плаха душица, девета дупка на кавала в областното гарнизонно счетоводство, видял две или двеста от спекулата на нисши и висши шапкари, а въпреки всичко съхранил се доверчив и неопетнен, макар че и подир пенсионирането продължи да доизносва ремонтирани войнишки обуща, а жена му леля Райна търпеливо кърпеше и правеше прекрасен реприз на зелените му ведомствени чорапи с пришити допълнително отвътре тънки ластичета... Та същият Любомир, когото колежките от счетоводството зад гърба му на подбив зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че Духът на благородството най-сетне ще надмогне над човешката алчност, наглост и простотия, и скришом пописваше разкази и споменчета за бледолики романтични жени, до ушите затрупан под папки с прозаични калкулации върху приходи-разходи на такиви ми ти жалки неща, като износени войнишки патъци, потници и партенки на година, патрони, снаряди и ремонтирани вълнени мъжки гащи. С мижавата си чиновническа пенсийка, ала вече в епохата на баш-демокрацията и на нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека сам взе да се напомпва и той със самочувствие на свободен, съвестен, честен и храбър гражданин, доживял най-после своето време на справедливостта, честта и равенството. Да, бе...! Анджък!
На младини любеше комунизЪма заради хубавичкия му лозунг "Ние строим пътя – Пътят строи нас!" Подир Славния Десети (ноем. 1989 г.) се ужаси, когато научи какви золуми, па и жестоки предателства спрямо България и българите са натворили за 45 години власт поклонниците на Маркс и Ленин, та яко наплашен, мижитурски проживя следващите години. То не беше година, то не бяха две! И тъй наречената демокрация го разочарова. Чувствителното му романтично сърце се свиваше при всеки дивашки повей на бандитизма, възгордяването и наглостта у новите ни управници. Ама какво да се прави, като тъй е устроена човешката душа – надеждата и меракът последни ни напускат. И ето значи, на стари години взе и той да се навира из средите на пишещите братя и сестрици, отвътре да ги оглежда тези среди, да се удивява над пръкналите се чистак новички литературни и всякакви гении на нацията, които за разлика от него, си нямаха скрупули, тупаха се в гърди, кресливо прогласяваха любовта си към Америка и Европейските духовни ценности, осребряваха и позлатяваха тази своя нова любов към Америка с пищни замъци и луксозен живот и бързо си пренастроиха лирата. Като в онази рубрика от вестника на господина с яката брада на Карл Маркс и луличката на Йосиф Висарьонович, демек, корифея на модния тип продажна журналистика Стефан Продев, и те приветстваха многострадалната България с възгласа на всяко парвеню по света "Ний пак сме тук!" – макар в действителност никога да не са си тръгвали от българския ни весел и подъл политически живот. Но такъв е животът, "на когото не му отърва, да подаде заявление за напускане", както се изразяваше преди 40 години Майя Аврамова, набор и колега, назначена за зам.шеф в пловдивско училище с 2400 ученици от I до XII клас.
– Добър ден, господин Тутуруткин!
– Добър ти ден... – Изпълнен с тъмни подозрения: – Вий кого бехти?
Тутуруткин тъкмо се зачел в партийния орган "Демокрация" на господа седесарите и дотолкова е вглъбен, дотолкова занят, че хъмка и шава пръсти, като пара да брои.
– Кха-кха-кхха-а! – кашля се Манатарков. – Едни записки нося за изминалите години. Ако може, едно око... така... да им хвърлите.
– Тъй-тъ-ъй! – извива очи Светилото. – Че остай ги де! – Към побелелия подпрял се на дебел бастун човечец: – Споменчета, значи, ми носиш... Кви са тез спомени, бе-е?
– То, спомени да ги нарека, но са преживени, лично преживени, така да се каже.
– Тъ-ъй! – измерва госта отдолу-нагоре: – Е, харно, де! Ама мен тук кой ли не ми се влачи напоследък, всякви идат, шъ знайш, и всяко напиня да го печатаме. А тва пари иска и не става бърже: мъж го искам, сега го искам... Нали!
– Много съм слушал за вас – мънка, смалил се сякаш с две педи гостът.
Тутуруткин сдипля "Демокрация" и го зафучва върху купчината овехтели вестници, дискретно се прозява, затуля с длан внезапно открилата се под мустаките му паст:
– Ко ши кайш за идната седмица по туй време?
– Трудно се катеря по стълбите, господине. Нозете, знаете...
– Стълбите, кайш. Ми тогаз няма да се катериш, ве-е. Таз ваджия търчане иска. Ама па щом веднъж си се напънал! – Схваща, че пред него стои все пак жив почитател, та вече не толкова заядливо и наперено продължава: – Слез доле, поизчакай ме. Имам тук да свърша една много важна работа и после поемаме към гарата. – Подсмихва се любезен, ама видът му говори: "Бе, ще ти дам аз да ме разбереш", но процежда: – Шъ вървим с теб, шъ си хортуваме за твойте споменчета... А! Правилно ли се изразявам?
– А-а-айде бе, господин Любчо! Айде, бе! Докога шъ ми се влачиш? О-оф, оф-оф, що ли си взех аз белята с теб!
– Не мога, господине, не мога по-бърже – шепне бившият интендантски служител и запъхтян, клати побелялата си кратуна, досущ кираджийски кон, изпъва врат и тъпа-тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна, поема нагоре по стръмното към крепостните стени на голямата ислямска джамия, бивш храм в чест на Света Богородица.
– Напинят да ма изографисат, обаче аз не им са давам – оглежда се зорко. – Парил съм, та... Издокара ме хубостник един с двете ми очи на бузата. Остави това, левият ми зъркел изтипоса син, десния – пембе. Пък аз съм си кафявоок, ей ме на, виж деее! Очинките ми са лешникови... Като у бенгалски тигър.
Кокори се. Предвзето като гръцка кокона свива устни както кокоше дупе. След което разви възгледите си върху основния проблем на художниците-модернисти:
– Колкото е по-шантаво, повече му се радват. Да им се не начудиш! Виждал ли си ти онез жени разклечени на Пикасо? Че такваз разклечена аз и в леглото не съм виждал. Туй Модилияни, Мастрояни, Навухудоносор, Дали, Кандински, Бжежински, Репичков, Баршиковски-Меншиковски, Баришников, бе, мани ги тях, зарежи ги... Обаче има една там "Закуска на полянка", чия ли беше, изфирясало ми от акъла кой я плескал, обаче мен си ми харесва. Голи-голенички едни двенки, ама ей тъй на... как ги е мама родила.
Чеше се зад ухо. Заклати показалец към скупчилите се над кофа разпалени дръвца пишман-плакатисти, които – нафунели от сухия студ, мязат на онези, дето бъркат по кофите, нежели художници модернисти, които снобите у нас броят за князе на духа:
– Двенки, ама ей тъй на! Дибидюс голички в езерце си се плацикат, докато други там двама господа си пийват ракийката. Третата мома, и тя ачик голичка сред официално издокараните господа. Разкош! Ама ей тъй на ги нацицорила онез ми ти бели ненки! И талийката й... Ох, мама-а!
– Не е "Закуска на полянка", а "Пикник край Париж"* – обажда се басово дългуч със сплъстена сива коса, рехава брадица и залъскани изтумбени на коленете панталони.
– Тъй-тъ-ъй! Вий по ги знайте тез! – махва пренебрежително Тутуруткин, изплюва се срещу наредените за продан хубости и повлича сащисания си спътник по-нататък из чаршията. – Живеят си туй французите, е-е-ех! Ами парижанките! И Париж... столицата на разврата и на европейските им там духовни ценности... Уж-ж-жас! Жестока работа!
– Хай моля ти се, върви си по пътя! Оди си! Ни мъ занимавай с глупости!
– Запознай се, моля! Наш верен привърженик. Таквизи ми ти честни българи крепко следват справедливата ни демократическа кауза, нашта политическа линия. Няма да им се даваме на диваците, я! Ний всинца в Пловдив сме Синята крепост на СеДеСе.
Манатарков притеснен докосва дувара, сеща ръката си в мека, лепкава хладна длан. Сърцето му тупа-тупа от вълнение. Докоснал е самата История. Името му на тогоз, що се изправил насреща му, в Историята на България с позлатени букви е вече вписано. И така, разделиха се с важния човек с лепкавата му мека длан и поеха към Бинго-зала "Балкан". За мравуняка в Синята крепост тази зала на пъпа на Пловдив е сущий дом на дяволски съблазни и супер-лесна печалба, по-известна от сградата на общинската управа отсреща, но при вида й Тутуруткин тъкмо довършва темата за художниците:
– Кво барче имат там отдоле, само да знайш! Щу сливова се е изкъркало, щу булки са ми се натискали! Пък знойни тез офицерските булки! Имат и стая, в алено кадифе тапицирана, и ех там, доле-оле-оле! Да не разправям, че още свят ми се вие. Обичкам ги по-пълнички. Обичкам ги ай тъй, аз тях да ги щипя, да ги щипя, да ги щипя, а те да се кискат, миличките... Страхотно! Имат там Цецка, Муцинка-Пуцинка, Катина, Елвира, Маринелла, Огнянчето. Бо-о-ожанчето: Бо-о-же, кви поетессси, ква плът!... Буквално пиявици, драги мой! Инак стихчетата им бледички, а как ми се натискат завалийките! И аз кво… Да не съм от гранит! Да не съм Паметника Альоша?!
Минаха и отминаха край Градската библиотека. И Тутуруткин важно отбеляза:
– Кат пукна един ден, тук ше ми диктисат паметника. От бронз, шъ видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хехе, как шъ ми видиш паметника, кат вече ше си гиберясал и абселютно изгнил в Гробищата край Рогошко шосе! Знаеш ли ти какво е Рогош. Рогош по турско бил селото на рогошлии, дето обрали турски търговски керван и бастисали турчолята в кервана. Харно, ма по някое си време турчин съглежда у рогошките моми и невести пафтите, които сам изработил и изпратил с търговците, от които търговци сетне ни вест-ни кост, че рогошлии ги изпотрепали. И се явява потеря отмъстители в някогашното Рогош, запалва им хайдушкото гнездо, мамицата им разгонва, преследва крадливата паплач и я изтребва из къра, та камък върху камък не оставя. Изравнила крадливото село Рогош със земята, майко, черната! Сега Рогош е на километър и два далеч и никой тук не смее да спомене някогашното Рогош. С две думи, пито-платено!
Тъй в сладки приказки унесени, наближават Централната пловдивска жп-гара и в отсечката за кръговото движение, оранжево такси за малко да обърка реда кой и кога ще се окаже в Отвъдното, гушнал букета. Дотам се бе унесъл Трендю, че в последния миг пъргаво като момченце отскочи, та онзи шофьор – арменец с ориенталска хубост, мелодично, като владиката от Долни Воден, асеновградско, отец Николай, блажено го изпсува на майка. Когато Манатарков едва дотропка с бастуна до отсрещния тротоар, завари Трендю блед като изпран чаршаф, ала корифеят на голямата журналистиката бързичко се окопити:
– Видя ли, а! Видя ли го как се засили отдалеч да ме сгази! Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те... те и Алеко тъй бастисаха...
– С куршум! – уточни белокосият Манатарков.
– Да де, ама и то не е случайно. Случайно няма в тоз свят. Откъртено парче тухла да те фрасне по кратуната, не е случайно. – Разгорещи се: – Та затуй живей, драги, греби с пълни шепи, мамка му стара! И от всичко опитай! Щото днес припкаме кат аслани, а утре сме с патъците напред. Панимайш?
– Альо-оу, маладец! Ну, тавариш! Иди-ка меньой. Вам гаворю, иди сюда, пажалуста!
– Телешко вретено с гъби печурки. Агнешки ребърца в доматен сос с лучец и ситно нарязан кервиз. Ордьовър фламбе. Филе от студено веяна морска скумрия. Пържени картофки с кетчуп. Руска салата. Капама със свинско и пилешко бяло месце. Бутилка "Каберне совиньон" за вкус. Бутилчица "Карловски мискет", или ако няма "Карловски димят", то "Брезовски димят". Сто грама виски за разширение на вените.
Но не разполагаха с изисканото "Балантайнс", за което припираше, та се задоволи с даскалското уиски "Тичърс". Към твърдото гориво пожела да добавят твърдо сварен жълтък и ситно нарязани зеленце и пресни краставици корнишон в изкиснато кисело мляко с магданоз и чер пипер, плюс триста грама лешник и фъстък меланж, и за капак пак варени яйчица, с кимион поръсени, настъгана ряпа и кокос, с лют червен пипер и захар с оцет овкусени.
– А кръв от жалва нямат – хвана да запрята ръкавите. Пожела по-голяма салфетка, която затъкна под брадичката като бебешки лигавник. – Кръв от жалва ти пил ли си? А жабешки бутчета пане с кашкавалец? – Съзря сащисания бивш счетоводител: – Ти, например, кво ше си поръчаш? – Млясна, поприглади мустак, врътна крайчетата му и те щръкнаха нагоре, докато келнерът чинно си записваше целия този поменик.
– Сода – измънка Манатарков.
Тутуруткин подпря буза с двата си пръста – палец и показалеца, повдигна като стар оксиженист или млад авиатор от Балканската война рогови очила на челото, извъртя се разочарован на стола, замърмори:
– Може.
– Че как?
– Стомахът, господине... Язвата... Гастрит, камъни в жлъчката... Една содичка добре ще ми дойде, че ми пресъхна устата. – Ех, гладен беше милият Манатарков. Ой, как му идеше и той да си поръча пилешка кълка поне или крилце на грил! Ама пенсийката му мънинка, не позволява.
– Не се стискай, бе-е-е! – тупна го Тутуруткин по гърба. – Еднъж се живей, ши знайш. Я, отпусни я таз твоя душа мравешка!
– Що не ми почетеш от ръкописчето*** – предложи Тутуруткин. – Тъй и тъй нищо не хапваш, докат ям, аз штъ слушам. Ушите ми да не са затъкнати, я! Ай, чети!
– Не бива, господине. Нахранете се, пък сетне.
– А бе, чети... Чети-и-и, ти казвам!
Ароматното родно бяло винце, мешано с фино шотландско уиски, правеше артиста своенравен, натрапчив. Пери показалец в носа на сътрапезника, като ветропоказател се върти, търси съдействие у публиката, и понеже решава, че останал пак неразбран, подгъна устничка, нажали се, посегна да се изсекне в покривката. Залитна. Изсули се от стола чак под масата. Загледа отдолу-нагоре Манатарков и прилепил длани като у тлъста зелена богомолка, коленичил като пред олтар на някой светия, зафъфли, като разпръскваше през оределите си зъби парченца жълтък с кимион и чер пипер рече:
– Приятельо мой, ти си същинско злато. Аз много държа на теб, мно-о-ого! Искам да се запозная с вашто целокупно творррчество, приятельо мой. Мечтая да ми прочетеш мемоарите си. Ний с вас си допаднахме, приятельо. За мен вий сте истинския творец. За мен сте Достоевски на Българската литература. – Хлъцна от умиление (или май се уригна). – Майка България шъ съ гордей с нас…(Хълцук-хълцук!) Бледо е словото да изразя дълбокото си отвра... възхи... щение и... и рррес-с-спект. (Изпърдя се мощно.)
Пое си дъх:
– Ай сега, прочети ми немедленно кво, напримеррр, си сътворил. – Мисълта му сега се отправи в друга посока: – Я-я-я!… Виж колко ядене си имам. Тва кокалче искаш ли го? – завира вилицата с парче свинска пържола в носа на пенсионера. Надига задник да се покатери обратно на стола. – Не щеш! Ми добре... Ти губиш! Мога и сам да си го изям. – Изхлипа, изтри с ръкав бликнала сълзица: – Сам, тъй да знайш. – После нещо май че спомнил си, боцна го с показалец в окото: – Обаче ти все пак ми чети. Чети ми.
– Моля ви се, господине – рече Манатарков, – налага ми се... аз... до тоалетната.
Докато от салона на Гаровия ресторант долитаха песните и монолозите на великия човек, Манатарков шепнешком се уговори с келнера, когото по щастлива случайност познаваше още от армията, плати си содичката, предложи скромен бакшиш. Келнерът категорично отказа и със съчувствена усмивка го преведе през кухнята до служебния изход. Какво се случва по-нататък, трябва да го опишат в някоя историческа хроника, понеже Тутуруткин за нашите условия и бит съвсем не е рядка птица за чиста и свята република България. Впрочем, ето как следния ден приключва разказът на келнера-грък, мъж с опит, видял какво ли не през живота си на кореняк пловдивчанин:
– Накърка се тоз цесит. Хептен се насвятка... Казвам да си плати сметката, пули ми се. Аз, кай, не разполагам с пари. Кво е тва пари?! Онзи, кай, белокосият идиот, той пласта, в него ми е клюцът от касицката... Казвам му аз: цовека си плати содицката и си замина... Платил? Це ти тогаз сто търсис от мен? Плати си той содицката, казвам. А цеситът ми се пули: Аз, кай, таз сибана сметка няма да пластам. Взе да плаце. Плаце, та се къса. Викнахме дезурните серзанти от полицията и дезурния доктор от носната смяна... Обясняват му, а пък той им се скара. Дойде после нацалникът на митницата, направиха му обиск. В сакото му едно старо два лева от Зивковите. Ай, леле-е, какъв цесит!... Взеха му данните, протокол му написаха за битово дребно хулиганство и го извездат, знаци, на перона. Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили ги онези от експреса гратис да го минат и да го свалят на гарата в Цирпан. Цирпанлии са нозари, всицки това го знаем, мозе веце да са му светили маслото на тоз отцаян цесит.
– Да не бях палила свещички пред иконата на Света Богородичка, кой знае що щеше да ти се случи – рекла, като помагала на своя разтерзан наивник да се успокои. – Теб, мили, пресветата Дева Мария те е закриляла****.
**** Сюжетът е по действителен случай. Разказвал ми го е 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест мижави книжлета от по трийсетина страници с чудни разкази и гневни задевки по злободневни теми Петър Петров (с псевдоним Василен Ведров), прототип на притеснителния Манатарков. Жена му на Петров леля Рени (Райна) действително е от заможния копривщенски Каблешков род, племенница на Тодор Каблешков. Тутуруткин е събирателен образ на типичния за родната полуинтелигенция герой, и той си има прототип – любимец на литературната критика, плодовит автор (1931), подвизавал се дълги години като редактор в местното издателство, родом от село Конуш, Пловдивско. Тутуруткиновци управляват и до днес културния живот на България. Ярък белег за дейността им е войнстващото крещящо лицемерие и поквара в личните им дела. Бел.м., tisss.
Няма коментари:
Публикуване на коментар