ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (791.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (791.) 

  Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)

  2 jan. 2000 

ФАЛШИВИТЕ ПРОРОЦИ (3.)

Четиво с продължение в обратен ред 

  Седем атрибута на Злото съобщава авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33):

  – личния автомобил,

  – апартамента,

  – чашката винце,

  – механата, която човекът си устроил в мазенцето,

  – купената чуждоземна вещ,

  – йониката, на която се учи да свири синчето му,

  – пътуването до чужбина...

  Че какво лошо има в тези неща?!

  Давид от притчата на Стефан Продев почти по библейския сюжет бил – моля ви се, пролетарият, възправил се срещу Голиат, представен като някакъв средно заможен гражданин при соца. Че нали точно тази категория – средно заможните стопани, през всички отминали времена са били основният крепител на държавата – а това не е ли азбучна истина в науката за обществата. "Бедното момче от Банишора", т.е. авторът, използва познати от вехтите партийни издания клишета на агитация:

"готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41),

"беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43)...

  Есето "Реквием за коня", обаче, е сред най-добрите неща в сборника. Дали е усещал публицистът каква ода на проектираната от княз Фердинанд кавалерия сътворил? Не Будьоновски коне, а някогашните коне-тежковози в Българската ни артилерия внасят сантиментално-печалния чар на текста. Подтекстово тук откривам здравия дух на ред и самочувствие у някогашната ни стегната, действително мощна Българска армия, не обичайните затлъстели чиновници шапкари под пагон. Военните коне! Ех, как говорят и имената им: Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. Така мило, близко, родно е съчетанието между бедняшката гордост у хлапака от крайния столичен квартал Банишора и воинското самочувствие, каквото днес вече от десетилетия не откриваме в жалките останки от някогашната ни армия – гръбнак на Българската държава. Но това е друга тема; накъсо, престане ли да се изживява като ортодоксален партиец, Продев звучи вълнуващо, вж. с. 41-44, "Незабравимо време".

  Подир сантименталното есе "Колибите и момчето" с образите, с размишления, така човешки, така по български приглушени, жизнелюбиво печални, иде третата дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и строителния епос) – сраженията с еснафа, заклеймяването на ограничения в семейния си бит простодушен българин. И в това есе лъщи назидателният жесток грубиянски тон, когато най-човешкия стремеж Продев обявява за гнусна ерес, вж. цит.съч., с. 87-95, "Писмо до познати". Пет белега на казионната Червена публицистика виждам тук образцово приложени:

  1) Тенденциозност: "Вие", враговете, саботьорите, провокатори, буржоа, еснафи, и "ние" – мъжествени, най-достойни, верни синове и дъщери на народа, всеотдайните, накъсо казано – праведниците. Всъщност, карикатурният образ на врага служи, за да внуши на четящия библейски Адам каква ценност за Българското племе е партиецът;

  2) Лицемерие, представено като сърцераздирателна тревога, ала по-скоро начин да се подмени пак с клишета вълнението за ставащото тук и сега. Тревога за катаклизми зад девет земи и морета, показно изразена ненавист и злоба, нашепващи: партиецът не спи, партиецът будува, партиецът е живата съвест на епохата. И цялата тази плява е за да прикрие тъпото раболепничене у тази категория негодници сред нацията ни;

  3) Липса на домашно възпитание – нещо, което откривам и при други двама автори с подобен натюрел: пловдивчанинът от Кючук Париж Лазар Мастагарков и друг един изключително фин ценител на Достоевски и на Хемингуеевите кокошки (не можал да си преведе от руския оригинал "котки"), та кокошките, които щъкали около този янки му направили впечатление, яко го подразнили – него, г-н академика от Сливен Атанас Славов (1930-2010), авер на онзи митичен кебапчия с тиган № 8, с който тиган милият борец за духовни европейски ценности се готвеше да лумка по кратуната опонентите си. Ето и култова фразичка на Невежеството у Стефан Продев: "Сигурно съм груб, но съм точен" – любува си се милият сам на себе си в опус, чието заглавие му служи за надслов на целия сборник. Как да се не гордееш, като си толкова убеден, че си прав!

  4) Опростителство. "Не знам защо (бел.м., след като му разправил съседът каква виличка смятал да си построи), мислех нещо тъжно". И по-нататък: "Застанал под отровната й гъба (на китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше". И това трябва да буди у драгия роден читател отвращение от "еснафския" стремеж към лично щастие. Взривяването на съветска атомна бомба няма как да буди отвращение, понеже то се явява борба за мир. Като в латинската сентенция Si vis pacem, para bellum (Искаш ли мир, готви се за война);

5) Празнословие. Стефан-Продеви му "бисери":

  "конфликтите на епохата",

  "червено петно върху ризата на Пирея",

  "удари на набат" (бел.м., руско-български турлю-гювеч! Безсмислицата буквално би трябвало да се чете: "удари на тревожни удари върху камбаната при бедствие"). Та ето как столичанинът др. Стефан Продев се явява още един ограмотен рабфаковец** наред с г-н академика писател, изкуствовед, семиотик, поет, сценарист и кулинарен спец Атанас Славов, кавалер на най-престижни национални отличия***, ръб с изрядни познания върху така любимия му руски език. Примери за словоблудство дал Господ!

  "вие не обичате да се тревожите",

  "никой от вас не обича бурите",

  "вас ви е страх",

  "вие не сте личности",

  "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин",

  "имате вили, но нямате идеи и подвизи",

  "вашите зъби растат за сметка на сърцата ви",

  "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници",

  "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и пр.

  Излез на улицата с тези купешки фразички, и ще те вземат за невменяем! Та ей тъй жарко говореше на простосмъртните безпартийни маси водещият сред публицистите на болшевишката пропаганда у нас дисидентът г-н Стефан Продев – култов образ за т.нар. инакомислещи, главен редактор на вестник с показателното име "Култура" – една от трибуните на самодоволната партийна представа за цивилизованост... Поне две от тези задевки ме карат да мисля, че – атакувайки еснафа, т.е. удобното сламено чучело за мнозина стремящи се към София дълбоко-провинциални поети, както и за кеф на партийния БКП-електорат, да се умиляват капризните вечни партийни евнуси, публицистът Продев през далечната 1987 г. направил словесен портрет на типичния партиец, дошлия да се устрои в столицата полуграмотен мечтател. Два пасажа бият в тази посока на размишления:

   "Няма нищо по-забавно, по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни", и "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади".

  Въпреки жалката истина – пише Продев – заради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето знание", заради "пропасти в школската ви култура", стигаше се дотам във витийното си слово пламенният ръководител на Партията да се обърка като пате в калчища с някой словесен гаф, и сетне да се наложат пояснения, от които зевзеците гребяха не с шепи, с кофи за политически вицове. На живо Бай Тошо, например, в реч по Българската телевизия обяви бедна Индия за "бисер в короната на американския империализъм", или може би най-сполучливият му гаф, голяма радост за душата: при тържествено рязане на лента в Ботевградския завод за полупроводници: "Тая година за полупроводници, догодина – за цели жици!" Лапсусите на академика Иван Славков (1940-2011) твърде мязат на изцепките на първия човек на партията БКП. Тато, Батето, Чичовото – на тях България им е бащиния и тези "хубави хора" се разпореждат с нас, доколко им позволява присъщата и днес за партиен лидер воюваща посредственост.

  БЕЛЕЖКА:

  Имам хипотеза, че Продев си служи с образа на еснафа като с бостанско плашило, за да покаже истината за неграмотността по висшите етажи на властта в България, а и за изгубилите нравствени позиции още през седемдесетте години на миналия век не само сред партийната членска маса, но и сред мекеретата, интелигентни уж персони, обслужващи властта и всяка поочистена от Миналото отрепка с пост в държавата.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 10 noe. 2021

___
* Стефан Продев (1927-2001), сборник есета "Разказът на палача", изд. 1987 г.
** Партийните му другари в издателството поне да са го редактирали, като не знае любимия си руски език, но смеят ли да посегнат върху ореола и нимбата на "образцовия политически оратор"! 

***Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB_%D0%B8_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3) Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (790.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (790.) 

  Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)

  1 jan. 2000 

ФАЛШИВИТЕ ПРОРОЦИ (4.)

Четиво с продължение в обратен ред 

  За да мине за начетен, мекеретата около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му слова, указания и "съображения", та до бележки от типа: "Притопли млякото!" От друга страна, на високопоставения партаец не му се и налага да компилира, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура преди, като виждам и сега какъв персонаж щъка, шета и се труди около властта, се свеждаше до четене, по-често до сричане на напорист текст, съчинение на някой любим по-известен сред обикновените българи, нает от ЦК на Партията поет. 

  Познавам двамина пловдивски лирици, които по поръчка отгоре съчиняваха тайно в редакционното си стайче или канцеларията си вдъхновяващи слова за областната партийна управа, докато речите на висши партайгеносета пишеха не случайни хора, а известни, ценени от публиката поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема и соц. хайлайф бе, че сред творящите речи на Тато по партийните им форуми, митинги и пр., прилежно сбрани в многотомното му "лично творчество" на Бай Тошо, са редови и нашумели през онези години поети, един от които е тогавашният шеф на Писателския съюз Любомир Левчев (1935-2019).

  Търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва, разбира се, от любимия на БСП есеист др. Стефан Продев; маниакалната амбиция я има още в низ т.нар. работнически издания от двайсетте и трийсетте години на миналия век у нас; и човек, ненаясно с огромните възможности и на литературното, и на публицистичното внушение, едва ли няма да се досети как просташкият кикот, тоталното окепазяване въздействат върху тълпата като дивашкия махленски крясък "Бий гадината!" Та ето, и есетата на Продев чудесно се вписват в стила на червената партийна сатира: тъп сарказъм, пасквили, вж. в сборника "Червен смях", изд. 1956 г.: фейлетони, задевки, злободневки, карикатури в печатните червени издания от периода 1919-1923 г.

  Ами че публицистиката на Георги Кирков, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. чрез романтически плашила, гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски или просто вражески на Партията?! Тогава се начева, изпървом плахо запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, основно срещу правото на човек да не се съгласява с формулирани наготово постановки за живота от гледна точка на някаква си там партийна централа за информация.

  Своята креслива поза този род агит-публицистика от зараждането си определя за позиция в защита на експлоатираните; този адвокат на т.нар. "истини от последна инстанция", обаче, е твърде въодушевен от себе си, за да го приема за прозорлив и съвестен*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този нафукан (предвзет), излъчващ висше самодоволство и грандомания стил:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...

        Типични за Стефан-Продевия начин на изразяване фрази:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

  Как живее човек, разсъждаващ в подобен просташки стил! Като си пише рецензиите за театъра, Продев представя по-скоро технология на "номенклатурните идеалисти" около "грандиозните, епохалните" и пр. партийна агитация чрез акции, мероприятия, кампании, представя как става организирането на клакьорите по градове и паланки – "честни, будни съвести, зорки очи", ала всъщност – агитационен отряд на Партията. Днешното поколение млади българи едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се отрепетирваше седмици, докато се постигне онзи така желан от партийния княз и от управленския елит "непринуден всенароден ентусиазъм".

  За една от фразичките – израз на вътрешна душевна несрета: "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да попитам: Другари, ама това ли е представата ви за интелигентния ваш пратеник, за съобщаващия истини на "простия народ"?

  Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго едно – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как сам се раздвоява и как си противоречи приобщеният към партийните постулати, но и привързан към бедняшката работническа среда с нейната сурова нравственост. Споменава за "мърморенето на еснафа", а разбирам, че в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии и лумпените на града. И като пише "...изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че тук говори чистосърдечно. Когато разказва епизод за кварталния стражар и дръзките хлапета-пакостници, виждам пак онази така наивна, идилична, доверчива, но и строго набожна България, която в самолюбието си соцът с дивашко кикотене разпердушини и прати по дяволите с безбожието си, с пищната грандомания на политкомисарите, с премълчаните предателства към нацията и най-вече към етническия българин, към обикновения човек в България.

  Вероятно ще да е вярно изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм в друг контекст или при други родни, чисто психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на века, ни предизвикваше помежду си да се питаме насмешливо: Добър ли е филмът, или е Съветски?! 

  Забелязал ли е промяната есеистът?... Ето я драмата му – детето, непредубеденият някогашен бедняк, води печален диалог с железобетонния изверг на обновяващата се уж идеология в редиците на партията БКП от 1980-1990. Печалното в това раздвоение е преддверие към личното покаяние, което тези хора, представящи се днес вече като демократи в преориентираната БСП, дължат първо на собствения си род и корен и на собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

БЕЛЕЖКА 

  В частен мухабет на кафенце с колега от с. Долна Баня, Софийско, който се брои за философ-психолог... заради дипломата си от Ленинградската висша партийна школа, между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И явно усетил се какво е изръсил – притеснен, срамежливо ми се усмихва: "Майтап бе! Казах го ей така, на шега". За каквато и кауза да настоява, подхване ли да говори с този тон – Ти знаеш ли аз кой съм! – не виждам как който и да е би удържал успех другаде освен пред хора с психика на аргати. За всеки отявлен иван-костовист назлобяването и скандалът са гориво, стимул за живот, повод да се докаже колко е нужен. Един и два пъти ли доцентът по марксическа политикономия Костов говореше извисоко към "този народ". Започна с "алчните бабички на припек" – случайно някак изтървана фразичка срещу пенсионерите с техните мизерни пенсии, за да стигне до обвинението, че народът е недорасъл, демек – не е достоен да го оцени. В нормално демократично общество, предполагам, след подобна изцепка въпросния висш оратор го изнасят и отсвирват с тъга и със заупокойни песнопения по-далеч от политическия театър. Присъщата на новооглашения тъпак грандомания не е нова за нас, българите. Преди преподобния г-н Иван Костов (1949) по този начин се изявяваха гастролиращи примабалерини, като Жорж Ганчев (1939-2019), Сергей Станишев (1966), Ахмед Доган (1954), Лютви Местан (1960) и няколко дузини, сякаш минали в забвение, политици.

  Поначало грандоманията е инструмент от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за немощния в политическите водовъртежи проф. Неделчо Беронов (1928-2015) или автора на смешна поемка за лекарството "Дуфалак" против запек г-н професора по не знам какво си право Огнян Герджиков (1946). Арогантното, т.е. по кавгаджийски кресливото държане в общественото пространство опровергава най-основния от постулатите на демокрацията: правото на всеки човек да отстоява свое мнение. Хвалят се, толкова противно се хвалят, колкото и противно се зъбят срещу всеки, който не е с техния акъл, та не споделя мнението им за каквото и да било.**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 noe. 2021

Илюстрации:

    - Любомир Левчев (1935-2019) и Людмила Живкова (1942-1981).

     - Столичната улица "Пиротска" след Първата световна война.

___
* В България и досега, с много редки изключения, политиците и обкръжението им от агитатори говорят с обикновения български гражданин като с хлапе от детските ясли. Така красиво говорят по медиите, а не съзнават, че суверен не е партията, а Народът, чийто служители според Конституцията ни трябва да са.

Трифон Кунев – винаги против властта, 

вж. https://bnr.bg/radiobulgaria/post/100472742/pisatelat-trifon-kunev-vinagi-protiv-vlastta

 Заради фейлетони и статии един от най-известните хумористи и писатели от първата половина на XX век, е преследван и пращан в затвор, както по времето на Третото българско царство, така и след 9 септември 1944 г. Между килиите и Народното събрание е, накратко, биографията на майстора на народнопесенната лирика Трифон Кунев. Заради преследванията от властите е принуден да използва множество псевдоними, под които осмива бьлгарската политическа класа. Роден е в село Ъглен, в семейство на заможен селянин, изучил и петимата си синове. Трифон първо учителства в родното село, после заминава за София да учи право. Почва да пише стихове. След като завършва следването си, работи като журналист, автор е и на няколко стихосбирки. Участва в двете Балкански войни. След преврата на 9 юни 1923 г. е пратен в затвора с мнозина други интелектуалци и земеделци. Следващият му арест е през 1925 г. след атентата в църквата "Свети Крал" (днешния храм "Света Неделя". После става редовен гост на затвори и полицейски участъци. Или както Христо Бръзицов отбелязва: "Никой български писател не е лежал толкова пъти в затвора и не е минавал толкова често за комита по перо". След 9 септември Кунев става за кратко председател на Съюза на българските писатели и директор на Народния театър. През 1945 г. напуска и двата поста и прави опити да защитава осъдени и явно преследвани от комунистическата власт артисти и писатели. Продължава да публикува фейлетони и разобличителни статии, заради които е изправен пак пред съда. Делото срещу него е временно спряно, защото е избран за депутат. След разгрома на Обединената опозиция е осъден на пет години затвор. Преследването от властта продължава и след излизането му – до смъртта му през 1954 г. . Във фейлетона си "Защо ме ругае Георги Караславов?" Кунев разказва за натиска, който му оказва властта заради неговата непримиримост.

 

** Отнася се и до неколцина мои приятни, интелигентни уж познати по форумите на Интернет, неслучайни хора, между които чудесна дама от Габровския род на всеизвестния Трифон Кунев Бояджиев (1880-1954), автор на поредица фейлетони и на рубриката "Ситни, дребни като камилчета" публицист, която тези дни по повод кампанията за насаждане на страх и ужас по българските медии ми писа: "Нека мрат, щом не са се ваксинирали". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (789.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (789.) 

  Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)

  1 jan. 2000 

ФАЛШИВИТЕ ПРОРОЦИ (5.)

Четиво с продължение в обратен ред 

  Из есето "Миналото ли?"...Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди, миризма на маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен*, а колко различни асоциации. Много често миналото идва до настоящето със своята сантиментална бутафория...

  Партийната тенденциозност иде отпреди Гьобелсовата пропаганда, предполагам, че не е изобретение нито на Владимир Илич, който, покрай Маркс и със съдействието на онези титани на грандоманията: от първоначалния хаос сътворил света, за всичко се погрижил като Бог-отец. Партийната тенденциозност е и отпреди италианския обущар от ХV век, който лепял на площада в Рим злостни епиграми – изригвания на ненавист срещу уважавани съграждани. Опита на Паскуино** прилагат, като обогатяват набора пошлости от модна кукла и палав травестит до изобилие битови сериали сред т.нар. "политически елит". Злонамерената манипулация се състои в извеждането на знаци, символи за вражеското. Такъв знак за "нов прочит в стил а ла Стефан Продев у нас" се оказва тъжна песничка за войнишката несрета, която по време на Първата от двете световни войни е любим шлагер на английските, сетне и на немските фронтоваци. Не знам какво мизерно вижда партийният естет Пантелей, заменил фамилното "Пантев" с напористото име "Зарев", в простичкия сюжет за момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер, и войникът тъжи, че може и да не се завърне жив у дома – популярна песничка за любов и дълг, за любовните клетви и жестокостта на войната.

  Подобен е случаят с един от изящните англоезични поети – приятел на Хемингуей, името му е Езра Паунд*** – заради политическите му пристрастия неизвестен сред масовия читател у нас. Ей това тесногръдие не е в състояние да проумее как може човекът хем да е враг, хем и да е талантлив! Любомир Левчев така преди години в патетична поемка се изхвърли: "посредствеността е фашизъм", пак с онзи запев "ние талантливите и онези тъпаци отсреща, което ще да рече: всичко наше е връх, всичко тяхно е посредствено, все тъй съдбовно необходим за фанатика Образ на врага. Без враг, партийният оратор се оказва тутакси несъстоятелна, пренебрежима величина, понеже чрез надъхване на тълпата с партийна ненавист нищо градивно не предлага.

  Този тип пропагандисти ни обградиха, образно казано, с бодлива тел от Европа и света, изкопаха дълбоки ями и ровове и ги пълниха със смърдяща пихтия от гняв и омраза, издигнаха Велика китайска стена пред всичко, което не бе в съответствие с техния светоглед. И за да не изглежда изреченото за есеиста Продев еднозначно, за да не изглежда едностранчиво, в неговия маниер на тълкуване, питам се: Защо моето поколение българи, родени непосредно преди, по време на или току подир Втората световна война, толкова оскъдно знае за фашизираните тълпи у нас от четирийсетте години, и особено през периода, когато нацистка Германия на Хитлер и болшевишка Русия на Сталин братски са си сътрудничили****, въоръжавайки се усилено, рамо до рамо готвейки се за т.нар. въвеждане на нов световен ред на планетата? 

  Навикът да се изтрива от Историята убогото рисува Миналото като епична схватка, където положителните "млади" бодро побеждават отрицателните "стари"; версия на този пейзаж е изкривената представа за 1860-1876 г., когато две течения – "младите луди глави" и "заможните улегнали, достолепни стари", си оспорват кой да поведе в борбите за национално възраждане. Едните ни представят за ангели небесни, другите като караконджули.

  "А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите", и по-насетне: "днес нещата така са се изменили...". Подтекстът: у нас вече добродетелта се цени. Няма Българска светиня, която партийните публицисти да не са преразказали като елемент от възхода на Благоевско-Димитровско-Тодор-Живковата партия. Че и Христо Ботйов Петков обявиха за комунист, а Пейо Крачолов Яворов за изкушен, в неговия случай – от социалистическата идея, ама за жалост кривнал от Верния път, та известно време партийната критика години след "славния" Девети септември 1944 г. вижда у Яворов буржоазен поет, баш по същата логика, според която Йовков бил национал-шовинист. Според този род литературни агитатори евнуси, шовинистично настроен се оказва и Патриархът на Родната литература Иван Вазов, че си позволил да съчинява не един цикъл патриотична лирика. Учителката ни по литература в пловдивската гимназия "Г. Димитров" Емилия Карапанчева, например, на нас – млади българчета, важно-важно, самоуверено ни обясняваше колко неправилна от идеологическа гледна точка била онази част от поемата "Левски" – ключов текст, с който се открива цикълът "Епопея на забравените":

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий – с парите, сюрмахът – с трудът,
момите – с иглата, учений – с умът... 

  – Вазов, драги ученици, се оказал тесногръд да разбере класовата ни борба, понеже произлиза от чорбаджийски род. – Ей така ни говореше някогашната ми даскалица по Българска литература от IX до XI клас. Да спомена тук е един от любимите за простия българин автор на сюжети из нашенския бит, майстора на сладката лакърдия, шега и самоирония Чудомир. Известно ли е на днешния българин, че псевдонимът Чудомир, с който е известен в литературата писателят Димитър Чорбаджийски (1890-1967)*****, е турен не от каприз, а за да избегне човекът дразнещото официалната партийна лит. критика фамилно име Чорбаджийски? Аха-а-а, Чорбаджийски! Значи, класов враг по произхожд. Че как да му дадем на чорбаджийския син път в литературата? – рекли си настръхнали в Партията БКП... И измислили изход: тарторите в Писателския съюз му препоръчали да си тури псевдоним. Да плачеш или да се смееш? Сред праведниците на партийната линия – рота от критици, лъщят хора като Пантелей Зарев******, които носят титлата академик и бяха смятани някога за светила в сферата на литературната ни история и критика. Та с Пантелей-Заревата "Панорама на българската литература" съм се готвил за приемните изпити в Софийския университет, като редови войник в казармата през пролетта и лятото на 1967 г.

  Изродили ли сме се от толкова лъжи и предателства към националното ни битие и самосъзнание? Преживяното нека да се каже на всяко следващо поколение българи!

  В есето "Евангелие от Матея" (цит.съч., с. 156-184) есенцията от "случая Сократ" е представена с ей такава клиширана партийна реч: "Умрях със съзнанието (декламира разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Пред мен е имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото. Аз само повторих неговия пример". А Сократовата смърт носи друго послание – че достойнството е по-ценно от инстинкта за самосъхранение. Нито Иисус, ни древният философ са професионални конспиратори, каквито Стефан Продев ги представя. Ако политиката е изкуство да се извличат материални изгоди от всяка ситуация, есенцията у Сократ и у Богочовека е настояване човек да се стреми, въпреки всичко, към духовни стойности. 

  "Бунтът, за който работех" реди префасонираният по Продевски Богочовек, и това вероятно за партиеца есеист си е нещо в реда на нещата – на агитпропчика все му се привиждат бунтове, барикади, гробокопачи там, където призивът е на духовно ниво, по-високо от марксическите представи за живота като тържество на материализма и на марксическата политикономия. В този смисъл комунизмът, за който днес бившите агитатори се кълнат, че то не бил истински комунизъм, а нещо друго с белега на най-демократични уж ценности: педерастия, отродничество, чалга, пък и с раздиплените тъмносини, зеленикави, червени, жълти или пембени като бабешки кюлоти байраци над днешна България, ни ги представят за антипод на Миналото, за преддверие към "европейските духовни ценности". Партийните лидери ни се усмихват лицемерно от афиши, с които са облепени пребоядисаните в ярки цветове политически минарета.

  *  *  *
  Ай, как им се ще на част от днешните партийни лидери да приемем партията им за приведена в съответствие с човеколюбието! Там е проблемът, че нищо ново не са научили, нямат и желание да се поучат от печалния опит, който тяснопартийната им философия нанесе на Българската кауза. Чуя ли, прочета ли някой себе си да нарича "демократ", гръмко по площадите да се кълне във вярност към България, питам се: Какво компенсира, защо го прави? Дали заради България, чийто народ точно такива фалшиви пророци превърнаха в тълпа от аргати, по диктовка отвън всичко сториха да се отвърне българинът от България, да тръгне нов стопанин да си търси, преди – нейде от канцелариите в Москва, днес – от канцелариите на Брюксел и Вашингтон, в очакване някой Годо да долети и да захване най-сетне... ах, Господи Боже наш, който си на Небеси, да ни уреди пътя през тресавището от сбъркани нравствени стойности.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 7 noe. 2021

Илюстрации:

- Пантелей Зарев (1911-1997) – след 9 септември1944., като водещ партиен цензор, обявил Йордан Йовков за реакционер, затова и Йовковите разкази бяха изхвърлени от учебниците;

- 1939-1940 г. Външният министър на СССР Вячеслав Молотов (1890-1986) и Адолф Хитлер (1889-1945) в приятелска беседа, когато хищниците се договарят как да си поделят Европа.

___
* Любима войнишка песничка за англичани и немци, възмутила естета Продев, в превод на руски:

ЛИЛИ МАРЛЕН

Перед казармой,
Перед большими воротами
Стоял один фонарь
И стоял он ещё до нас.
Так мы хотим снова увидится.
Снова стоять у фонаря.
Как когда-то Лили Марлен.

Уже прокричал часовой.
Играют утреннюю зарю.
Это может стоить трёх дней.
"Товарищ, я уже иду!"
Тогда мы сказали: "До встречи.
Как я хотел бы пойти с тобой!"
С тобой, Лили Марлен.

Твои шаги он знает,
Твою изящную походку.
Каждый вечер он горит,
Но меня он давно забыл.
И случись со мной страдание,
Кто будет стоять у фонаря
С тобой, Лили Марлен.

Из тихого пространства
Из земли
Поднимет меня как из сна
Твой влюблённый рот.
Когда кружатся поздние туманы,
Я буду стоять у фонаря.
Как когда-то, Лили Марлен.

Кончатся снаряды, кончится Война,
Возле ограды, в сумерках одна,
Будешь ты стоять у этих стен
Во мгле стоять,
Стоять и ждать
Моя Лили Марлен.

 ** Пасквил: 1. Литературно произведение или рисунка с грубо, оскърбително клеветническо съдържание. 2. прен. Груба оскърбителна нападка в печата; клевета (по името на някой си Паскуино, който през ХV в. писал язвителни епиграми и ги лепял върху статуя в Рим, която нарекли Паскуино; върху нея следващите поколения драскачи лепели язвителнит нападки. Вж. Речник за чуждите думи в българския език, изд. 1978. 

*** Езра Паунд живя дълго, от 1885 до 1972 г. В младостта си другарува с Уилям Бътлър Йейтс. На стари години дава интервю на Алън Гинсбърг. Върху титулната страница на най-прочутата си поема "Безплодна земя" Т.С.Елиът написа: "На Езра Паунд, по-добрия майстор". Според Джойс, именно редакцията на Елиът превърнала ръкописа му "Одисей" от "аморфна маса фрагменти в истински роман". Хемингуей (1899-1961), който мрази да се цапа образа му на "selfmade man" (самоизградил се автор), признава в биографичния си ръкопис "Безкраен празник", че телеграфният си стил е формирал под влияниено на Езра Паунд: "Езра ме научи да не се доверявам на прилагателните". 

  Обвинен в сътрудничество с режима на Мусолини, затворен в желязна клетка на площад в Пиза по време на предварителния арест, като изключително опасен престъпник, съден, обявен за невменяем, дванадесет години прекарва в психиатрична клиника. Какво ли друго да очаква, като се е намесил в реалната политика! Той, който живее с идеите на Данте и Конфуций, с характера, темперамента, стила на поет би трябвало да живее в Късното Средновековие или Ранния Ренесанс. Вж. http://www.litclub.com/library/prev/pound/eliot.html.

**** Между управлението на националсоциалистите в Германия и управлението на болшевиките в Русия не случайно приликата е в деспотичния стил. Нацистите се учат на издевателства над личността от старшия си събрат, Сталинския Военен комунизъм. 

*****https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%80 

****** На моя випуск (1967-1971) студенти по Българска филология в Софийсския университет лекции два семестъра ни водеше същият проф. Пантелей Зарев. Влиза в голямата аудитория 160 професорът, туря си на носа очила с доста голям диоптър за късогледство, отваря огромна папка, подобна на бакалски тефтер, и начева гъгниво да чете. А ние, препълнена зала младежи, между които и четирима виетнамци, слушаме със затаен дъх какво там гъгне. Сядах винаги на първата банка, за да мога да го чуя, че си и водех записки, докато на по-задните банки в залата компания от деца на по-заможни софийски семейства, сред които бе и синът му Владко (1947), си бъбреха или се кикотеха тихичко. Тази фигура на телесно здрав, набит, плешив мъж с дебели рогови очила и черни ръкавели, когото с мъка чувах какво чете, ми е останала в съзнанието като образ на бакалин от дълбокия прованс, заел поза на медиум. Шушукаха си между нас софиянчетата, че името "Зарев", вместо истинското си фамилно име, роденият във Видин Пантелей обяснявал като един вид абревиатура (съкратено название), означава "За революцията". Синът му Владимир идваше на лекции само през първия семестър в първи курс; предпочитал да кисне в тяхна си вила нейде на Витоша, да пише стиховете си, които издаде някъде през 1968 или 1969 г. под надслов "Ако това е времето", та колегите му го бъзикаха: "Ех, Владко, не ти е още дошло времето за книга", докато баща му обикалял по редакциите на софийските вестници и издателства: "Виждате ли колко добра книга е написал моят син". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (788.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (788.) 

  Жестоко е сред бурени да си цвете. – Франческо Петрарка (1304-1374)*

  9 jan. 2015 

ВЛЮБЕНИЯТ ПЕТРАРКА

Къде си? Нужно ми е да те видя
и аз дори съвсем не знам защо,
че някак си без теб ми е обидно
като ръка без пръстен от злато. 

Като поляна без цветя през юни,
или дъждовна нощ без светлинка,
като слепец сред пясъчните дюни,
или премръзнала от студ река. 

Лаура! Все едно ми е къде си,
не ми е нужно даже и да знам –
на този свят са хиляди адреси
да бъдеш в многолюдието сам.

От чаша вино мога да отпия,
от устни женски да отпия страст,
но няма по-печална орисия
от сляпата илюзия у нас.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 6 noe. 2021

Илюстрации:

- Петрарка и младата жена вдъхновение.

- Фрагмент от входа към дома на Лаура.

–––

* Италианският поет– основоположник на човеколюбивото изкуство на Ренесанса Петрарка, и Лаура са еталон за любов. Петрарка не е бил близък с нея, но през целия си живот е влюбен. Канцони, секстини, мадригали, балади и сонети за живота и смъртта на Лаура, печатани в сборника "Книга на песните", са лирически дневник за чувствата на поета далеч от любимата. Значителна част от живота си Франческо прекарва в селска тишина, в заобиколена от градина самотна колиба, както нарича дома си на брега на буйната Сорга в долината Воклюз, при извора на реката. Отвратен от суматохата на модерния шумен Авиньон, той се потапил в покоя, нужен за всяко творчество, Вж. http://historynakratko.blogspot.com/2016/07/blog-post_22.html & https://biography.wikireading.ru/23937 Бел.м., tisss.