ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (790.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (790.) 

  Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)

  1 jan. 2000 

ФАЛШИВИТЕ ПРОРОЦИ (4.)

Четиво с продължение в обратен ред 

  За да мине за начетен, мекеретата около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му слова, указания и "съображения", та до бележки от типа: "Притопли млякото!" От друга страна, на високопоставения партаец не му се и налага да компилира, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура преди, като виждам и сега какъв персонаж щъка, шета и се труди около властта, се свеждаше до четене, по-често до сричане на напорист текст, съчинение на някой любим по-известен сред обикновените българи, нает от ЦК на Партията поет. 

  Познавам двамина пловдивски лирици, които по поръчка отгоре съчиняваха тайно в редакционното си стайче или канцеларията си вдъхновяващи слова за областната партийна управа, докато речите на висши партайгеносета пишеха не случайни хора, а известни, ценени от публиката поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема и соц. хайлайф бе, че сред творящите речи на Тато по партийните им форуми, митинги и пр., прилежно сбрани в многотомното му "лично творчество" на Бай Тошо, са редови и нашумели през онези години поети, един от които е тогавашният шеф на Писателския съюз Любомир Левчев (1935-2019).

  Търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва, разбира се, от любимия на БСП есеист др. Стефан Продев; маниакалната амбиция я има още в низ т.нар. работнически издания от двайсетте и трийсетте години на миналия век у нас; и човек, ненаясно с огромните възможности и на литературното, и на публицистичното внушение, едва ли няма да се досети как просташкият кикот, тоталното окепазяване въздействат върху тълпата като дивашкия махленски крясък "Бий гадината!" Та ето, и есетата на Продев чудесно се вписват в стила на червената партийна сатира: тъп сарказъм, пасквили, вж. в сборника "Червен смях", изд. 1956 г.: фейлетони, задевки, злободневки, карикатури в печатните червени издания от периода 1919-1923 г.

  Ами че публицистиката на Георги Кирков, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. чрез романтически плашила, гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски или просто вражески на Партията?! Тогава се начева, изпървом плахо запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, основно срещу правото на човек да не се съгласява с формулирани наготово постановки за живота от гледна точка на някаква си там партийна централа за информация.

  Своята креслива поза този род агит-публицистика от зараждането си определя за позиция в защита на експлоатираните; този адвокат на т.нар. "истини от последна инстанция", обаче, е твърде въодушевен от себе си, за да го приема за прозорлив и съвестен*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този нафукан (предвзет), излъчващ висше самодоволство и грандомания стил:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...

        Типични за Стефан-Продевия начин на изразяване фрази:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

  Как живее човек, разсъждаващ в подобен просташки стил! Като си пише рецензиите за театъра, Продев представя по-скоро технология на "номенклатурните идеалисти" около "грандиозните, епохалните" и пр. партийна агитация чрез акции, мероприятия, кампании, представя как става организирането на клакьорите по градове и паланки – "честни, будни съвести, зорки очи", ала всъщност – агитационен отряд на Партията. Днешното поколение млади българи едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се отрепетирваше седмици, докато се постигне онзи така желан от партийния княз и от управленския елит "непринуден всенароден ентусиазъм".

  За една от фразичките – израз на вътрешна душевна несрета: "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да попитам: Другари, ама това ли е представата ви за интелигентния ваш пратеник, за съобщаващия истини на "простия народ"?

  Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго едно – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как сам се раздвоява и как си противоречи приобщеният към партийните постулати, но и привързан към бедняшката работническа среда с нейната сурова нравственост. Споменава за "мърморенето на еснафа", а разбирам, че в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии и лумпените на града. И като пише "...изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че тук говори чистосърдечно. Когато разказва епизод за кварталния стражар и дръзките хлапета-пакостници, виждам пак онази така наивна, идилична, доверчива, но и строго набожна България, която в самолюбието си соцът с дивашко кикотене разпердушини и прати по дяволите с безбожието си, с пищната грандомания на политкомисарите, с премълчаните предателства към нацията и най-вече към етническия българин, към обикновения човек в България.

  Вероятно ще да е вярно изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм в друг контекст или при други родни, чисто психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на века, ни предизвикваше помежду си да се питаме насмешливо: Добър ли е филмът, или е Съветски?! 

  Забелязал ли е промяната есеистът?... Ето я драмата му – детето, непредубеденият някогашен бедняк, води печален диалог с железобетонния изверг на обновяващата се уж идеология в редиците на партията БКП от 1980-1990. Печалното в това раздвоение е преддверие към личното покаяние, което тези хора, представящи се днес вече като демократи в преориентираната БСП, дължат първо на собствения си род и корен и на собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

БЕЛЕЖКА 

  В частен мухабет на кафенце с колега от с. Долна Баня, Софийско, който се брои за философ-психолог... заради дипломата си от Ленинградската висша партийна школа, между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И явно усетил се какво е изръсил – притеснен, срамежливо ми се усмихва: "Майтап бе! Казах го ей така, на шега". За каквато и кауза да настоява, подхване ли да говори с този тон – Ти знаеш ли аз кой съм! – не виждам как който и да е би удържал успех другаде освен пред хора с психика на аргати. За всеки отявлен иван-костовист назлобяването и скандалът са гориво, стимул за живот, повод да се докаже колко е нужен. Един и два пъти ли доцентът по марксическа политикономия Костов говореше извисоко към "този народ". Започна с "алчните бабички на припек" – случайно някак изтървана фразичка срещу пенсионерите с техните мизерни пенсии, за да стигне до обвинението, че народът е недорасъл, демек – не е достоен да го оцени. В нормално демократично общество, предполагам, след подобна изцепка въпросния висш оратор го изнасят и отсвирват с тъга и със заупокойни песнопения по-далеч от политическия театър. Присъщата на новооглашения тъпак грандомания не е нова за нас, българите. Преди преподобния г-н Иван Костов (1949) по този начин се изявяваха гастролиращи примабалерини, като Жорж Ганчев (1939-2019), Сергей Станишев (1966), Ахмед Доган (1954), Лютви Местан (1960) и няколко дузини, сякаш минали в забвение, политици.

  Поначало грандоманията е инструмент от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за немощния в политическите водовъртежи проф. Неделчо Беронов (1928-2015) или автора на смешна поемка за лекарството "Дуфалак" против запек г-н професора по не знам какво си право Огнян Герджиков (1946). Арогантното, т.е. по кавгаджийски кресливото държане в общественото пространство опровергава най-основния от постулатите на демокрацията: правото на всеки човек да отстоява свое мнение. Хвалят се, толкова противно се хвалят, колкото и противно се зъбят срещу всеки, който не е с техния акъл, та не споделя мнението им за каквото и да било.**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 noe. 2021

Илюстрации:

    - Любомир Левчев (1935-2019) и Людмила Живкова (1942-1981).

     - Столичната улица "Пиротска" след Първата световна война.

___
* В България и досега, с много редки изключения, политиците и обкръжението им от агитатори говорят с обикновения български гражданин като с хлапе от детските ясли. Така красиво говорят по медиите, а не съзнават, че суверен не е партията, а Народът, чийто служители според Конституцията ни трябва да са.

Трифон Кунев – винаги против властта, 

вж. https://bnr.bg/radiobulgaria/post/100472742/pisatelat-trifon-kunev-vinagi-protiv-vlastta

 Заради фейлетони и статии един от най-известните хумористи и писатели от първата половина на XX век, е преследван и пращан в затвор, както по времето на Третото българско царство, така и след 9 септември 1944 г. Между килиите и Народното събрание е, накратко, биографията на майстора на народнопесенната лирика Трифон Кунев. Заради преследванията от властите е принуден да използва множество псевдоними, под които осмива бьлгарската политическа класа. Роден е в село Ъглен, в семейство на заможен селянин, изучил и петимата си синове. Трифон първо учителства в родното село, после заминава за София да учи право. Почва да пише стихове. След като завършва следването си, работи като журналист, автор е и на няколко стихосбирки. Участва в двете Балкански войни. След преврата на 9 юни 1923 г. е пратен в затвора с мнозина други интелектуалци и земеделци. Следващият му арест е през 1925 г. след атентата в църквата "Свети Крал" (днешния храм "Света Неделя". После става редовен гост на затвори и полицейски участъци. Или както Христо Бръзицов отбелязва: "Никой български писател не е лежал толкова пъти в затвора и не е минавал толкова често за комита по перо". След 9 септември Кунев става за кратко председател на Съюза на българските писатели и директор на Народния театър. През 1945 г. напуска и двата поста и прави опити да защитава осъдени и явно преследвани от комунистическата власт артисти и писатели. Продължава да публикува фейлетони и разобличителни статии, заради които е изправен пак пред съда. Делото срещу него е временно спряно, защото е избран за депутат. След разгрома на Обединената опозиция е осъден на пет години затвор. Преследването от властта продължава и след излизането му – до смъртта му през 1954 г. . Във фейлетона си "Защо ме ругае Георги Караславов?" Кунев разказва за натиска, който му оказва властта заради неговата непримиримост.

 

** Отнася се и до неколцина мои приятни, интелигентни уж познати по форумите на Интернет, неслучайни хора, между които чудесна дама от Габровския род на всеизвестния Трифон Кунев Бояджиев (1880-1954), автор на поредица фейлетони и на рубриката "Ситни, дребни като камилчета" публицист, която тези дни по повод кампанията за насаждане на страх и ужас по българските медии ми писа: "Нека мрат, щом не са се ваксинирали". Бел.м., tisss.