ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (791.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (791.) 

  Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)

  2 jan. 2000 

ФАЛШИВИТЕ ПРОРОЦИ (3.)

Четиво с продължение в обратен ред 

  Седем атрибута на Злото съобщава авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33):

  – личния автомобил,

  – апартамента,

  – чашката винце,

  – механата, която човекът си устроил в мазенцето,

  – купената чуждоземна вещ,

  – йониката, на която се учи да свири синчето му,

  – пътуването до чужбина...

  Че какво лошо има в тези неща?!

  Давид от притчата на Стефан Продев почти по библейския сюжет бил – моля ви се, пролетарият, възправил се срещу Голиат, представен като някакъв средно заможен гражданин при соца. Че нали точно тази категория – средно заможните стопани, през всички отминали времена са били основният крепител на държавата – а това не е ли азбучна истина в науката за обществата. "Бедното момче от Банишора", т.е. авторът, използва познати от вехтите партийни издания клишета на агитация:

"готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41),

"беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43)...

  Есето "Реквием за коня", обаче, е сред най-добрите неща в сборника. Дали е усещал публицистът каква ода на проектираната от княз Фердинанд кавалерия сътворил? Не Будьоновски коне, а някогашните коне-тежковози в Българската ни артилерия внасят сантиментално-печалния чар на текста. Подтекстово тук откривам здравия дух на ред и самочувствие у някогашната ни стегната, действително мощна Българска армия, не обичайните затлъстели чиновници шапкари под пагон. Военните коне! Ех, как говорят и имената им: Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. Така мило, близко, родно е съчетанието между бедняшката гордост у хлапака от крайния столичен квартал Банишора и воинското самочувствие, каквото днес вече от десетилетия не откриваме в жалките останки от някогашната ни армия – гръбнак на Българската държава. Но това е друга тема; накъсо, престане ли да се изживява като ортодоксален партиец, Продев звучи вълнуващо, вж. с. 41-44, "Незабравимо време".

  Подир сантименталното есе "Колибите и момчето" с образите, с размишления, така човешки, така по български приглушени, жизнелюбиво печални, иде третата дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и строителния епос) – сраженията с еснафа, заклеймяването на ограничения в семейния си бит простодушен българин. И в това есе лъщи назидателният жесток грубиянски тон, когато най-човешкия стремеж Продев обявява за гнусна ерес, вж. цит.съч., с. 87-95, "Писмо до познати". Пет белега на казионната Червена публицистика виждам тук образцово приложени:

  1) Тенденциозност: "Вие", враговете, саботьорите, провокатори, буржоа, еснафи, и "ние" – мъжествени, най-достойни, верни синове и дъщери на народа, всеотдайните, накъсо казано – праведниците. Всъщност, карикатурният образ на врага служи, за да внуши на четящия библейски Адам каква ценност за Българското племе е партиецът;

  2) Лицемерие, представено като сърцераздирателна тревога, ала по-скоро начин да се подмени пак с клишета вълнението за ставащото тук и сега. Тревога за катаклизми зад девет земи и морета, показно изразена ненавист и злоба, нашепващи: партиецът не спи, партиецът будува, партиецът е живата съвест на епохата. И цялата тази плява е за да прикрие тъпото раболепничене у тази категория негодници сред нацията ни;

  3) Липса на домашно възпитание – нещо, което откривам и при други двама автори с подобен натюрел: пловдивчанинът от Кючук Париж Лазар Мастагарков и друг един изключително фин ценител на Достоевски и на Хемингуеевите кокошки (не можал да си преведе от руския оригинал "котки"), та кокошките, които щъкали около този янки му направили впечатление, яко го подразнили – него, г-н академика от Сливен Атанас Славов (1930-2010), авер на онзи митичен кебапчия с тиган № 8, с който тиган милият борец за духовни европейски ценности се готвеше да лумка по кратуната опонентите си. Ето и култова фразичка на Невежеството у Стефан Продев: "Сигурно съм груб, но съм точен" – любува си се милият сам на себе си в опус, чието заглавие му служи за надслов на целия сборник. Как да се не гордееш, като си толкова убеден, че си прав!

  4) Опростителство. "Не знам защо (бел.м., след като му разправил съседът каква виличка смятал да си построи), мислех нещо тъжно". И по-нататък: "Застанал под отровната й гъба (на китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше". И това трябва да буди у драгия роден читател отвращение от "еснафския" стремеж към лично щастие. Взривяването на съветска атомна бомба няма как да буди отвращение, понеже то се явява борба за мир. Като в латинската сентенция Si vis pacem, para bellum (Искаш ли мир, готви се за война);

5) Празнословие. Стефан-Продеви му "бисери":

  "конфликтите на епохата",

  "червено петно върху ризата на Пирея",

  "удари на набат" (бел.м., руско-български турлю-гювеч! Безсмислицата буквално би трябвало да се чете: "удари на тревожни удари върху камбаната при бедствие"). Та ето как столичанинът др. Стефан Продев се явява още един ограмотен рабфаковец** наред с г-н академика писател, изкуствовед, семиотик, поет, сценарист и кулинарен спец Атанас Славов, кавалер на най-престижни национални отличия***, ръб с изрядни познания върху така любимия му руски език. Примери за словоблудство дал Господ!

  "вие не обичате да се тревожите",

  "никой от вас не обича бурите",

  "вас ви е страх",

  "вие не сте личности",

  "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин",

  "имате вили, но нямате идеи и подвизи",

  "вашите зъби растат за сметка на сърцата ви",

  "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници",

  "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и пр.

  Излез на улицата с тези купешки фразички, и ще те вземат за невменяем! Та ей тъй жарко говореше на простосмъртните безпартийни маси водещият сред публицистите на болшевишката пропаганда у нас дисидентът г-н Стефан Продев – култов образ за т.нар. инакомислещи, главен редактор на вестник с показателното име "Култура" – една от трибуните на самодоволната партийна представа за цивилизованост... Поне две от тези задевки ме карат да мисля, че – атакувайки еснафа, т.е. удобното сламено чучело за мнозина стремящи се към София дълбоко-провинциални поети, както и за кеф на партийния БКП-електорат, да се умиляват капризните вечни партийни евнуси, публицистът Продев през далечната 1987 г. направил словесен портрет на типичния партиец, дошлия да се устрои в столицата полуграмотен мечтател. Два пасажа бият в тази посока на размишления:

   "Няма нищо по-забавно, по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни", и "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади".

  Въпреки жалката истина – пише Продев – заради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето знание", заради "пропасти в школската ви култура", стигаше се дотам във витийното си слово пламенният ръководител на Партията да се обърка като пате в калчища с някой словесен гаф, и сетне да се наложат пояснения, от които зевзеците гребяха не с шепи, с кофи за политически вицове. На живо Бай Тошо, например, в реч по Българската телевизия обяви бедна Индия за "бисер в короната на американския империализъм", или може би най-сполучливият му гаф, голяма радост за душата: при тържествено рязане на лента в Ботевградския завод за полупроводници: "Тая година за полупроводници, догодина – за цели жици!" Лапсусите на академика Иван Славков (1940-2011) твърде мязат на изцепките на първия човек на партията БКП. Тато, Батето, Чичовото – на тях България им е бащиния и тези "хубави хора" се разпореждат с нас, доколко им позволява присъщата и днес за партиен лидер воюваща посредственост.

  БЕЛЕЖКА:

  Имам хипотеза, че Продев си служи с образа на еснафа като с бостанско плашило, за да покаже истината за неграмотността по висшите етажи на властта в България, а и за изгубилите нравствени позиции още през седемдесетте години на миналия век не само сред партийната членска маса, но и сред мекеретата, интелигентни уж персони, обслужващи властта и всяка поочистена от Миналото отрепка с пост в държавата.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 10 noe. 2021

___
* Стефан Продев (1927-2001), сборник есета "Разказът на палача", изд. 1987 г.
** Партийните му другари в издателството поне да са го редактирали, като не знае любимия си руски език, но смеят ли да посегнат върху ореола и нимбата на "образцовия политически оратор"! 

***Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB_%D0%B8_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3) Бел.м., tisss.