ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (775.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (775.)

  Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав, бил съм и жесток с неколцина, които не са заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост съм наследил от майчиния ми род, по-скоро от двата чорбаджийски корена на майка ми: перущенския и калугеровския, клани през онзи паметен Април 1876-та. – Аноним (1947)

  22 maj 1999

СТАРИ РАБОТИ 

  

  Нещо подобно, крясъци "Вън! Напусни ми кабинета!" чух и когато – ученик в X клас на пловдивската гимназия "Георги Димитров", изнервен, настоях да придружа майка ми при посещението й в Приемната на Градския комитет на БКП, на ул. Васил Марков 5, в същата сграда, където някога бяха част и от редакциите на пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас". Майка ми се противеше – било й вероятно неудобно да я виждам да се оплаква пред някакъв си чиновник за нещо, което не само по закон, но и от само себе си е ясно, че си е наше право. След като, обаче, си бях виждал поне десетина пъти името под фейлетони, разказчета, стихове, интервюта или репортажи в двата пловдивски вестника – "Отечествен глас" и младежкия "Комсомолска искра", упорствах да видя как става тази работа: да убедиш някого си в своето право.

  Тъй че ето ни с майка ми в единствения приемен ден от седмицата, висим ние пред тапицирана с тъмноалена изкуствена кожа врата, пазим си реда сред жени и мъже на възраст и с угрижен вид, всеки стиснал свитъчето си с документи. Дочакахме си ние реда, влизаме, майка ми обяснява на онзи зад бюрото нашия случай – че сме купили етаж от триетажната къща срещу черквата "Свети Георги" в Мараша* и значи, как едно от двете семейства – лейтенант от армията с младата си жена, се изнесло, но в две от четирите помещения друго семейство наематели не желае да освободи тези две стаи, независимо че им предлагаме дори по-слънчеви две стаи и пак на първия етаж, дето все още живеехме под наем, на улица Люлебургаз 17 в квартал Инвалиден**. Замяна – повече от равностойна, но хората искаха пари и мебели от баща ми, за да освободят жилището. Притесняваха се родителите ми, че имат насреща си хора с връзки, демек, хора на властта: туркинята – домоуправителка и активистка в ОФ, слухтяла – според съседи, за политическите настроения у махленците наоколо, и те не смеят да гъкнат.

  Та предлагали им двамата тарикати – кокалестият, дълъг като сарък (върлина) бай Слави (Радослав) и жена му – туркинята Надин, баща ми дърводелецът-мебелист да им даде 1500 лв. на ръка (шестнайсет месечни заплати в ДИП "Напредък"), а и били си харесали три от подредените в опразнения от лейтенанта хол, изработени от баща ми с мерака на бедняк, че влиза най-сетне в свой дом – махагонов шкаф за хола, изящна масичка за кафе и чай и червения плюшен диван с белгийска дамаска, мебели, които бе майсторил като за нас и им се радваше, че вече и ние ще можем да си каним гости. Милият! Беше готов да им хариже тези свидни вещи, но майка ми – люта семка от два чорбаджийски рода, настръхна: "Как така бе, Кинчо! Ами това си е живо изнудване". И започна нейното Ходене на Богородица по мъките***. И не само нейното. Два или три пъти подпийнали мъже бяха пердашили моите родители в дворчето на същата тази триетажна къща на ул. Янко Сакъзов, та се прибирали в старата квартира насинени: с оттоци, охлузени и натъртени. Това по-късно, когато бях вече войник покрай Хасково, нямаше как да знам, че лъгали сестра ми, срам ги било да кажат жалката истина, че ги пердашили три махленски пияндета, сред които към 50-годишния по онова време Бай Слави (Радослав), мераклията за червения диван с белгийската дамаска.

  Този възел се разплете половин година по-късно, когато прибрал се у дома в отпуск по награда за ІІ място във вътрешноармейски състезания по бокс, запасах кухненския нож на кръста и ходех като собственик, ама и като терорист в нашия си имот – въртях се пред очите на същата онази компания побойници. Единият, 32-годишният по онова време Митко, беше каменар, губеше се с месеци в каменна кариера над Пловдив, дето грубо изчуквал творения на известен скулптор. Вторият беше кисело мрачно човече – братовчед на софийски някой си влиятелен генерал Врачев. Трети бе върлинестият Бай Слави, треньорът на гребците по каяк от някогашната "Марица" на пловдивската Гребна база. Там спях – долу в мазето, при кадифени черни паяци колкото палеца ми, и пак там за първи път през живота си между фугите на изгнилото дюшеме открих да щъкат светлокафеникави полупрозрачни скорпиони с навирен скорпионски нокът.

  Та размотавах се по двора, докато онези пляскаха белот и се наливаха с ракия. Три плодни дръвчета засадих. Подрязах голямата над петдесетгодишна, занемарена асма с лозарската ножица от дядо ми Борис Дявола от Пазарджик, докато онези пляскаха карти на две крачки от лозата, смучеха ракия край панер със салата и внимателно ме мереха изпод вежди. Борис Дяволът сякаш се бе вселил у мен да ги предизвикам. На два пъти ми правиха и на мен засада... И не успяха да ме хванат отзад през раменете, та на два пъти бих шамари, ама не на Бай Слави, висок и жилав, треньора на гребците по каяк към пловдивското дружество "Марица", а на жена му – четирийсетгодишната туркиня****, че ми се изхрачи в лицето и ме замери с масивен стъклен пепелник; да бе ме уцелила, щеше да ме убие. Първия път се случи пред единия от тримата им сина и пред сащисания Бай Слави; втория път – след като вкупом се изтърколихме първо в дворчето, а от дворчето – на паважа пред хлебарницата, където плътна тълпа чакаше да извадят хляб от фурната. При бокса има ловко движение, което така и не успях да усвоя – ескиваж се казва: да се гмурнеш встрани от връхлитащия противник и той да ти се наниже сам на юмрука. Отстъпвах с лице към тримата (Бай Слави, жена му, сина им), и понеже туркинята беше най-яростна, най-запенена: кълне, опитва да ме уцели с храчки, та пред стотината чакащи за хляб изяде още два здрави плесника. "Ей сега ще отидем във Второ районно (МВР) те да те приберат" – реве ошашавен, безпомощен от изненада, че някой му се е оперил, Бай Слави. "Че какво чакате! – усмихвам се. Тъкмо и милицията да разбере какви изнудвачи сте!" – закрещях ухилен насреща им. – Какво се мотаете? Вървете, там само вас чакат!"

  Същия ден около обяд върху голям къс кафява амбалажна хартия щерката Живка на адвоката Васил Крумов – автор на сборник разкази за Родопите, долетя на улица Люлебургаз с късо послание: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще си изнасяме багажа", написано с молив, с едър разкривен почерк...

  Само че това по-горе става половин година по-късно. А сега... стоим ние с майка ми пред непознат мъж с восъчно лице зад бюрото. Какво каза майка ми, какво й отвърна Восъчният мъж, не помня; спомням си само, че онзи рече нещо рязко: Срещу кого сте тръгнали?***** Изнудвали ви и ви били. Ясно ли ви е, че това не са случайни хора; я да си вървите, откъдето сте дошли, и си налягайте парцалите! В този смисъл му бяха приказките – пиперливи, уж сдържано изречени, но отровни. Рекох да се обадя, а той не към мен, а към майка ми: "Кажете на момчето да излезе. Нямам работа с него!" И... не излязох, рекох му и аз нещо рязко, в смисъл: Защо е посаден в тази канцелария, да брани мошениците ли?! Че като се нервира този ми ти Восъчен мъж! Като скочи, като се развика... Издуха му се жилите на врата; блъска с юмрук по бюрото си: "Вън! Вън! Напуснете Приемната!" Целият се зачерви, блещи се, върти зъркели, ама зад бюрото, и не тръгва към мен. Сочи тапицираната порта да напуснем Приемната на ГК на БКП... Е, тръгнахме си. От средата на улицата обаче тичешком се върнах да разбера с кого съм имал честта... само да му видя името – кой е този идиот. На месинговата табелка се мъдри името "Георги Алексиев"... 

  Минаха повече от двайсетина години, пътеките ми на вестникар и автор на купища текстове с претенция да са стихове или разкази се кръстосаха със същия този Георги Алексиев, дето ни крещя на мен и майка ми; не знам дали помни това, което аз помня. Видях го вече в друга светлина двайсетина години след онзи случай в приемната на Градския комитет на БКП. Видях го, и ех, имаше какво да харесам у него – майсторски написаните разкази и романи, да му посъчувствам дори, когато сами в жигулата му се прибирахме двамата от литературно четене в Пазарджик – родния град на майка ми и на Дяволския ни джинс, хвана да ми разправи за болната си майка и несговорчивата си съпруга.

  Ала спомените, особено когато са от възраст на романтичен идеализъм и яка вяра в справедливостта и доброто, са жилави, с бая дълбоки корени, упорити като гробищен троскот. Знаете ли какво е гробищният троскот?... Борил съм се до мазоли, до кръв с троскота, враснал се в гроба на първия от петимата харманлийски братя, Бате Митко, та знам. Корените на троскота стигат до три и половина – четири метра дълбочина, а извадих точно единайсет метра корен от гроба на чичо ми в пловдивското общинско гробище край булевард Цариградско шосе. И си представете само как просвредляват плътта на мъртъвците тези корени и пие ли, пие тревожната си сила оттам яростната гробищна трева.

  Не мога да ти простя, скъпи Георги Алексиев, колкото и голям писател да стана – един от съвременните ни белетристи***** с усет за трагизма у българина, и по-добър, според мен, дори от превъзнасяния твой почти земляк, от предложения за Нобелова награда по литература Йордан Радичков (1929-2004).

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 oct. 2021

Илюстрации:

- Юни 1966 г. – сватбата на Сийка Ряпова в с. Мичкюр.

- Юни 1966 г. – с Галя в отпуск по награда и сватбарин.

___

* Един от по-старите квартали на Пловдив. Върху зида на черквата, строена през 1908 г., когато княз Фердинанд обявява България за царство, възползвайки се от противостоенето между Великите сили, малка плоча бележи къде е била бесилката на д-р Васил Соколов, описан в романа "Под игото".

** Средновековен апокриф, разпространяван по Българските земи.

*** В къщата, строена от бившия кмет на Цалапица Фъргов, убит от нахъсани след 9. ІХ. 1944. цалапишки бедняци. Сестра му на този кмет леля Лучка живееше над нас с мъжа си Бай Борис и сина Петър Лозев. 

**** "Ти знаеш ли аз коя съм? Аз съм на Тосун бей внучката!" – крещеше ми мускулеста женица с тяло, набито като юмрук. Тосун бей води башибозука, бастисал Клисура през пролетта на 1876 г. Тази инак чиста, уредна туркиня, омъжена за българин – треньора на гребците от местното дружество "Марица", родила му трима сина, би трябвало да е наясно какви ги плещи, но кой я знае! – може пък и наистина да е внучка на известния ислямски главорез. 

***** Роден в с. Якимово, Ломско. Завършва Военно артилерийско училище (1950) и Военно политическо училище (1952). До 1956 г. е политически офицер. Завършва право в Софийския университет (1960). От 1957 г. живее в Пловдив. От 1960 до 1972 г. работи в ОК на БКП в Пловдив. Зам.главен редактор (1972-1975) и главен редактор (1975-1978) на списание "Тракия". 

Георги Алексиев (1927-2011)

 За пръв път печата разказ 1970 г. в пловдивския вестник "Отечествен глас". Автор е на книгите "Засука се вихрушка" (разкази, 1971), "Кръстопът на облаци" (роман, 1973), "Духовете на Цибрица" (роман, 1976), "Горещници" (1978), "Разпятие" (разкази и новели, 1978), "Разсечено небе" (повести и разкази, 1984), "Сказание за Млечния път" (1987), "Добър ден, неудачнико" (1988), "Господ е болен" (1991), "Върколакът" (роман, 1997), "Заключване на гроб" (2002). Носител на "Литературната награда Йордан Йовков" (1971). Почетен гражданин на Пловдив (2001). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (774.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (774.)

  Тази епоха на цивилизацията е обрекла жената, и младото момиче преди всичко, да зависи от мъжките капризи и обществена уредба. Е, за миг да си представим какво би бил светът без жените, без техния чар и интуиция. Претенциозен тарикат, на когото в Пловдив дали трибуна по местната телевизия, представящ се за философ, се отнася като към жена с всеки, позволил си да не е съгласен с извратените му тълкувания на типичен аутсайдер. Дотолкова сме обръгнали да унижават жените! – Аноним (1947)

  11 mar. 2020

ОСНОВЕН ЧОВЕК НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е ЖЕНАТА

ФАЛШЪТ В Т.НАР. ЛИБЕРАЛНИ ДУХОВНИ ЦЕННОСТИ

...Жената е самият живот, тя не е за живота. И затова нейната мисия е да върне човека от формите към съдържанието на живота. Категориите й са тези, за които няма място в чисто структурните мъжки ограничения. Те са Красота, Дълбочина, Вяра, Интуиция. За тях няма и не може да има място в марксизма, фройдизма и разните социологии. В онази степен, в която мъжът е просто мъж, той е преди всичко скучен, ала принципен, мъжествен, смел, порядъчен, логичен, хладнокръвен, полезен. Става интересен едва когато поне малко надрасне този род смешна и нарцистична, блудкава мъжественост. Дори самата дума мъж е смешна, събужда в съзнанието ми образ, документиран във фотографии от началото на века: мустакат тип с бомбе, покорител на страдащи жени, изпълващ света с празната си звънка риторика. При мъжа по-интересни са момчето и старецът, и е застрашителен (в дълбочина) възрастният мъж, когато е във всеоръжие на мъжката си сила. Мъжката святост, мъжкото творчество представят преди всичко отказ от всичко онова, което е мъжката особеност. Нито едно велико произведение на изкуството не възпява четиридесетгодишния мъж. Напротив – най-често го представя като неудачник, като падение на момчето у него, че и като лъжец, деспот и садист.

  В светостта мъжът е най-малкото от всичко мъж. Иисус не е мъж – понеже "мъж" е името на Падналия човек. Той е Моят Отрок (момчето), Синът Единороден, Синът на Богородица. У Него отсъстват основната Му претенция и основният идол за мъжа – самодостатъчността му (самият Аз с мустаците си). Иконата на Иисус Младенеца в обятията на Мария е не просто икона на Боговъплъщението. Тя е преди всичко икона на Христовата външност. Това трябва да е известно и да е чувствано, говорим ли за женския въпрос в Църквата. Църквата отхвърля мъжа в неговата автономност, сила и себеутвърждаване, като казва "силата Ми се в немощ напълно проявява..." (2 Кор. 12:9).

  (...) Падението на Адам и Ева действа винаги; и локос на падението не е някаква си там отвлечена природа, която сме били унаследили от Адам – център на падението е цивилизацията. Цивилизацията точно е Змията изкусителка, откриваща пред човека неограничените му уж възможности, и скрива от него неспособността му да проумява света, като му шепне: "Ще бъдеш като бог".

  Удивително е, че истинският творец е скромен човек, ала създадената от творците цивилизация е горда, прилича на смешно човече, което сякаш слиза от туристическия автобус, и като съглежда картината на Микеланджело, казва: "Ето, какво можем и ето какво ние, човечеството, сме създали". Онова, което смирява талантливия (творецът е творец само доколкото е смирен пред своята дарба), за човечеството се превръща вече в източник на гордост.

  (...) Най-дълбоко измамен е Принципът на сравняването, който лежи в основата на призива към равенство. Чрез сравняване не се постига нищо и никога; то е източник на зло, на завист (защо аз не съм като него), злоба, и накрая – на бунт и разединение. Това е генеалогия на Сатаната. Тук в нито един пункт, в нито един стадий няма добро: всичко е отрицателно докрай. В този смисъл нашата култура е демонична, защото в основата й лежи сравняването.

  Тъй като сравняването ни води към опит и познание за неравенството, то стига до протеста. Равенството се утвърждава като незадължителността на каквито и да било различия; а тъй като тях винаги ще ги има, тръгват на люта схватка с различията, към насилственото приравняване, и което е страшно – отричането им като най-дълбока същност на живота. Личността, жадуваща равенство – без значение дали е мъж, или жена, е опустошена и безлична, тъй като личното при нея е точно онова, което е било различно спрямо всички останали и съвсем не е подчинено на абсурдния Закон на равенството.

  На Демоничния принцип на сравняването християнската култура противопоставя Любовта, цялата същност на която е в пълното отсъствие на сравняването – както като източник, така и като същност. В света затова няма и не може да има равенство – защото светът ни е създаден от Любов, а не от принципи. И жадува любовта, но не и равенство, и нищо не убива така Любовта и не я заменя така злостно и ненавистно, както натрапваното като духовна цел и духовна ценност Равенство.

  В Любовта е вкоренена двойнствеността у човека, като мъж и жена. То не е грешка, която човечеството да поправи чрез равенство, нито е дефект, нито е случайност, а Първичното, най-онтологичен израз на самата същност на живота. Осъществяването, изпълняването на личността е в самоотдаването, и тук бива преодолян Законът, тук умира самоутвърждаването на мъжа, като мъж и на жената, като жена, и прочие. Това обаче означава, че няма равенство, а онтологическо различие, правещо възможна Любовта – единство, но съвсем не и равенство. Да, равенството винаги предполага множественост на равните, която никога не се е претворявала в единство, тъй като същност на равенството е неговото ревниво опазване. В единството различието не се унищожава, а само се превръща в живот, в творчество...

  Мъжкото и женското начало съответстват на природата на нашия свят; единствен човекът обаче ги претворява в семейство. Ненавистта към семейството в днешната култура извира от факта, че семейството изобличава злото на равенството.* Решите ли да определите доколко цивилизована е една общност, вижте как тя се отнася към младото момиче и към жената-майка. Тогава всички струпеи излизат наяве.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 27 oct. 2021

Илюстрации:

- Джовани Пико дела Мирандола (1463-1494)**;

- Светът се основава върху женското начало***.

–––

* Вж. http://glasove.com/categories/komentari/news/shmeman. 

Протоиерей Александър Шмеман (1921-1983) е православен проповедник, от най-значимите богослови на XX век, Вж. http://www.pravoslavieto.com/history/20/1921_prot_Shmeman/index.htm 

** Джовани Пико дела Мирандола граф ди Конкордия се ражда на 24.II.1463 г. в Мирандола, херцогство Ферара, Италия, умира на 17.XI.1494 г. във Флоренция. Той е италиански учен и платонически философ, чийто трактат De hominis dignitate oratio ("Слово за достойнството на човека") – характерна ренесансова творба, съчинена през 1486 г., отразява неговия синкретичен метод за вземане на най-доброто от различни философии и комбинирането им в собствената му научна студия. Младият Пико изучава канонично  право в Болоня, Аристотелова философия в Падуа; а в Париж и Флоренция усвоява иврит, арамейски и арабски. Във Флоренция се запознава с Марсилио Фичино, водещия философ между почитателите на Платон през епохата на Ренесанса. Въведен в еврейската Кабала, Дела Мирандола е първи християнски учен, ползващ кабалистическата доктрина като подкрепа за християнската теология. През 1486 г., планирайки да защити 900 тези, които извадил от различни елински, иврит, арабски и латински автори, кани учени от цяла Европа в Рим за публична дискусия. Едва 23-годишен, за случая той пише прочутата Орация (Слово за човешкото достойнство, прието оттогава като "Манифестът на Ренесанса", ключов текст на Ренесансовия хуманизъм. Вж. https://bg.wikiqube.net/wiki/Giovanni_Pico_della_Mirandola

*** Основна теза във философския подход на Александър Шмеман. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (773.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (773.)

  Отначало ти е чоглаво, непривично тъжно, питаш се: Ама наистина ли това точно на мен се случи? После свикваш, че мястото до теб е пусто, човекът си отишъл, няма го, а го сънуваш. Докато накрая проглеждаш: че той отдавна си отишъл, аз обаче къде ли съм бил/а, да не усетя? Не си мисли, че раздялата става изведнъж. – Аноним (1947)

  17 sep. 1997

БЕДНЯЦИТЕ ОТ УЛИЦА НИШ 

  Не казах почти нищичко дотук, а навярно и по-нататък няма да разправя за тях, поне да ги спомена, понеже са невидима основа за знания и хъс в живота ми на обикновен човек, българин по род и нрав, избягващ многолюдните шумни, бъбриви компании...

  - Дачо Марсола и по-големият му брат Коста Щангиста, същият Коце, който на плажа край някогашния канал с блатна тръстика, където е сега Гребната база, всяко лято се явяваше на конкурса за Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже главата му бе мънинка и лъскавичка като кратунка, несъответна на широките му рамене, развит гръден кош и яки нозе. Трупахме се ние да съзерцаваме, надигнали се вкупом на пръсти иззад каменната ограда, как долу в ниското на техния двор гол до кръста пръхти като кон под чешмата им отвън, как петдесет пъти повдига над кратунката си собственоръчно направената гира от два каменни топуза, свързани с водопроводна тръба три четвърти цола. Името "Коста" може и да бъркам: прякорът му май е изял името. Докато по-малкият брат Дачо (Йордан), надявам се, и днес, ако е жив, мрази да си пилее сополите, а ги сърба както ужасно гладен човек гълта шкембе-чорба.

  - Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, че кучето й – як оранжево-кафяв космат пес, се казваше Рекс, и Рекс очевидно в хлапашките ни представи бе нещо много по-важно от сухата, кльощава, прегъната надве женица, която го разхождаше, по-точно – песът важен-важен я разхождаше из кварталните градинки, вързана за кожената му каишка с ален пискюл като на цигански файтонджийски кон.

  - Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – петнайсетина години по-възрастен от нас, който най-сериозно ни обясни, че "куда" по рускаму означава куче и затова, значи, оттук-насетне ще пердаши всеки, когото чуе да казва на племенника му Ангел Кудата. Та по такъв начин в съзнанието ни на хлапенца свърза завинаги онези две неща: името Ангел и прякора Кудата. Впоследствие Ангел Кудата след нелепа катастрофа с москвича на баща си уби човек, полежа в затвора и излезе оттам закоравял, печен, завършен комарджия и тарикат.

  - Глухичкият Киро Миньора. Защо "Миньора" ли? Може би защото гледаше на света като ударен с налъм или с мокър парцал, или като копач, току-що излязъл от забоя на светло; такъв чешит, вечно учуден и съвсем не в час! И той бе доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – бояджиите Кандемирови, го водеха със себе си да им помага; и с един оклепан раздрънкан стар велосипед всяка сутрин и вечер го виждахме да мъкне подире им бояджийската стълба и двете кофи с гасена вар, качени върху велосипеда.

  - Добричкият дядо Марин... Никак не го свърташе на едно място, все тъпаше с една лъскава тояжка към Царския остров*. Някогашният Бай Марин бил уважаван каменар, сега никой не го бръснеше за слива, както е лафът, но мечтаеше внукът му Маринчо – мой връстник и сирак, чиято майка – едничката му дъщеря на дядо Марин, умряла, да засвири на цигулка, та чат-пак отключваше шкафа с каменарските чукове, свредлата, длета и шила на двора, за да извади увита в снежнобяло тензухено платно олющена вехта цигулка; даде ни я всеки от нас да я подържи за малко в ръце, да й се порадва, само внукът Маринчо не ще и да чуе за мерака на дядо си, бяга като дявол от тамян от цигулката, докато моя милост надуваше гайдата, с две думи, вървях месеци наред по петите на майка си и баща си, мрънках, тропах с крак, молех им се, проглуших им ушите да ми купят цигулка. И те, разбира се, не ми купиха цигулката, която струваше само някакви си четирийсет лева! Знаех го, защото седмици наред ходех да погледам и се любувам на изложените на витрината цигулки осминки в магазина на Главната**.

  - Чичо Велко, татко му на Маринчо, също каменар... Този мълчалив и кротък гигант чичо Велко много ми се ядоса, когато видя как, едва шестгодишен, рисувам в кухнето им картинка с къщурка първо от покрива и комина, та ни изнесе на двамата с Марин, поучителна пространна беседа, че къщата се рисува както се и строи, значи, първо се копа, после се редят основите, стените, прозорците, дограмата и така нататък, а не се започва от комина и пушека;.керемидите и коминчето с пушека остават за най-подир, не и преди да си копал с пот на чело и да си укрепил здраво основите, както е с всяка друга работа, между другото.

  - Обущарят Бай Стефан... Изключително зло дребно човече с огромна мушамена работна престилка до пети, окачена на врата му, омазана с лепило и восък. Кърпеше по за лев-два износените патъци на комшиите. Грубо скованата му паянтова масичка бе на двора сред лехите с градинския разсад и цветята. Същинска люта пиперка, за него казваха, че назлобял откак месец след смъртта на Чичко Сталин му били шута от Партията, като враг на прогреса и щастието и заради "култа към личността на другаря Вълко Червенков". Нищо, че петгодишният му внук Стефчо се мотаеше все около нас, поизрасли вече момчурляци по на 8-9 години, когато ритахме топка в прахоляка пред дворчета и къщата им на улица Ниш № 3. Случеше ли се гумената ни топка да падне в дворчето му, скача пъргаво този зъл саможивец от паянтовата си обущарска масичка и продупчи с шилото си топката, па я зафучи обратно и явно с кеф кълне и ни псува на майка. Веднъж ме замери с обущарското си чукче, и то свирна край ушите ми. 

  - Дебела Тота – майка й на хубавелката Мария Кандемирова, с вечно запретнати до лакти ръкави, все нещо вари, пече, готви в двора им на улица Ниш № 1. Досега няма за мен аромат, по-любим от уханието на печени червени чушки; той винаги ме връща в дните, когато обедно време на път към училището "Сашо Димитров" вдишвах иззад плътната дъсчена тараба аромат на печени върху тенекия червени чушки. Както и в няколко други дворчета наоколо, раснеха и там възниски клонести дървета, отрупани със зарзали. Катерехме се ние, десетина хлапета по камъните, струпани за строеж в двора на Дебела Тота, да се налапаме с топящите се от сладост в устата зарзали.

  - Вера Тричковата... Живееше Вера с мъжа си и едничкия им син Стефан в къщата на ъгъла между улица Ниш и улица Лагадина; тя бе единствената масивна сграда на три етажа, където пък в приземния етаж живееше Здравка Митърчева (в пети клас ученик, вече се заглеждах по циците и дупето на Здравчето), чийто баща като да бе може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книги от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, кривокракия бъбрив мъж все го виждах с други неколцина местни михлюзи да играят шах и табла и яростно да спорят за футбол зад масата, отрупана с пожълтели вестници и опърпани от прелистване съветски цветни списания. Тричковата Вера – едра и с фасон на заможна дама, и възниската, тумбеста като плондер Дебела Тота до едно време бяха приятелки, една ограда ги делеше, мир и любов цареше помежду двете дами; после се разчу, че люто се смразили, след като си скубали косите заради няколко филии бял хляб и остатъци от недоядени кюфтета, кога чистели маси в луксозния пловдивски ресторант "Тримонциум", като слугини.  

  - Бедните женици и дъщеричките им от Македонската махала – съседна на нашата, които сутрин и вечер суркаха налъмите си по улица Цар Михаил Шишман (днес улица Младост): сутрин по тъмно, вечер по тъмно, прибирайки се от тютюневите складове по булевард Руски и улица Иван Вазов (бивша Станционна) покрай местната жп-гара. Викаха им "склададжийките". Бяха сурови жени и момичета – бежанки от Македония. Някоя си прегрешила със сина на собственика на фабриката, ама пък била омъжена; и се събират склададжийките, наобикалят я плътно, сбутали я сред тезгясите с бали, креснала една: "Бой по путката с налъма!"... и отмъстили за онзи мъж рогоносец. 

  - Строгата и нежна обич на проклетата, ама и гостоприемна Баба Катя Арапчевица, дето ни черпеше с домашно печени курабийки. Все в черно облечена и с черна кърпа на главата, че мъжът й починал – майка му на Джорджо, същия онзи Джорджо, който първи в махалата събра парици да си купи лека кола Москвич 403 нейде към 1960 г., и то бе събитие, гордост за цялата ни махалица от българи бедняци, довлекли се тук от кол и въже: първи – от околните села, после – от Родопите и по-отдалеч.

  - Родопчаните Дядо Григор с огромните бели мустаци и Баба Дора, снашицата им леля Дафинка, чиято участ бе да самотува като монахиня с шевната си машина под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й чичо Васко лежеше първо като осъден на смърт, после – като "доживотен", и след тринайсет години в панделата се прибра един следобяд през пролетта кротък и посребрял. Много съм се чудел: нали наказват само злите и лошите; защо учтив, кротък и весел човек като съседа Чичо Васко Народната власт го осъдила на разстрел?!

  Дъхавото кафенце в пръстени филджанчета, избеното приземно стайче на дъртите родопчани още помня, сладни ми на небцето, пред мен е натежалият от старостта си дядо Григор – едър суров балканджия, и ей тъй, цъмън-цъмън, подрънква на една от дузината си тамбури, гусли, гъдулки пред възхитените ни очета на хлапенца. Внука Горчо – седмокласник, по-голям от нас, веднъж около обяд Дядо Григор бе подбрал с откършен салкъмов клон. Ей че смешно подскачаше Горчо, докато дядо му фучеше на родопския си говор и шибаше внука по голите нозе заради двойките в училище!  

  - Ами чехкинята Стамена! Издебна я чичо Йордан – брат на мъжа й Иван, че нощем тайно ходи да му сере пред портичката. Нейният мъж Иван в моите детски представи издъхна от срам заради тъпата чехкиня; носът му на бахчеванджията Иван, колкото и тъжно инак да беше, стърчеше весело и се поклащаше над китките в ковчега. И значи този як като печена турска керемида бахчеванджия се оказа за мен първият мъртвец, когото с достойнство и печал, и посред лудешкия ни хлапашки кикот през сълзи, отведоха с конска каручка след вапцан в черно голям чамов кръст от бедняшката ни улица Ниш и той тържествено влезе в живота ми. Въобразявам ли си, че говоря и от името на тези най-обикновени ръбати, ама пък, за разлика от политиците ни, истински хора?

  Човек сам влиза и сам излиза от този живот. И нормално го забравят онези негови близки и приятели, които след не много ще се окажат и те на свой ред под някой камък в Тракийската плодна пръст. А Любовта, ах, Любовта! Чудесно е, че този духовен и плътски разкош ме съпътства; а другото... всичко друго: имат, известност, пари, то са сенки на облаци и вятър. Подухне зъл ветрец, и нищо, нищичко не остава.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 26 oct. 2021

Илюстрации:

- 1954 г., хлапенцата от някогашната бедняшка махала***

- 1959 г., пет години по-късно пак на същата улица Ниш****.

–––

* Местност, която в онези години беше почти извън Пловдив, обрасла с пищна лонгозна растителност, рай за бедняците, които на тумби идеха тук на хлад – да се къпят в реката, да хапнат-пийнат и да се повеселят с буйни хора, акордеон и китара, днес прилежно почти унищожена от местната неграмотна общинска власт.

** Главната търговска улица между площад Джумаята и Централната поща в Пловдив, следваща трасето от Римско време за състезания с колесници, според археолозите.

*** Пловдив, 1953 г. Дечурлигата на улица Ниш. Прави отзад сме: Вилито (Величка), Тинето (Христина), аз и Мария Кандемирова; пред нас са Боби  (от втория брак на баща си) Гърков, Наско и Видко Троплев, по-големият внук на хазяите ни Дърварови.. 

**** Правите са: Бобито (Борислав Гърков) и Видко (Троплев), пред тях клекналите сме: Мъмито (Марин Гърков), аз и Ичо (Христо Махинов). Бел.м., tisss.