вторник, 5 октомври 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (748.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (748.)

   Ех, колко красиво мечтае бедният! Богаташът за какво да мечтае?! Докато си го е помислил, вече му го сервират в златист целофан увито и с розова фльонга отгоре. Животът на бедния човек е много по-богат, по-пъстър; всичко прекрасно на този свят е от недоимък, в оскъдица се е родило. Аноним (1947)

  13 uli 1981

ПРАЗ И ЛУК С ГРАНЯСАЛА СЛАНИНА
Ядяхме само праз и лук онази зима
и две торби фасул с гранясала сланина,
аз пушех най-противните цигари,
че бяха евтини, а бедност ни попари.

По цял ден тичах някак да спечеля
пари за кино и сладкарница в неделя.
Децата ни край нас не със играчки,
а си играеха с буркани празни и капачки.

И колко стихове тогава не написах,
понеже щом до мене гола във леглото
съглеждах те, аз губех дъх и мисъл,
че много те обичах и защото

ти беше, мила, толкова красива,
като разцъфнало дръвче и плодна нива!
Приседнала на крайчеца на стола,
как съзерцавах те – обичана и гола,

косите си как решиш гледах, и така
отлитнаха най-веселите ни години,
за да запиша днес със трепетна ръка,
че всичко хубаво отдавна мина.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 5 oct. 2021

Илюстрации:
- Пловдив 1977. Двете дъщерички и жена ми.*
- Буркани вместо играчки в едничката ни стая.
–––
* Живели сме бедно, но чувството за справедливост беше жизнено, и българите можехме да планираме бъдещето си, раждахме си децата и ги учехме да бъдат честни – нещо, което липсва в днешна България под властта на отродниците, мутрите и бившите ченгета във всички нива на управлението. Бел.м., tisss.

понеделник, 4 октомври 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (747.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (747.)

  Няма как да спреш жена, която е решила да си тръгне. Те имат изострен усет, когато не ги цениш, и жестоко си отмъщават. Аноним (1947)

  1 noe. 1988

ОТЧАЯНИЯТ АДАМ*
 
Какво да се прави? Ах, какво да се прави,
когато без обич загиваме прави,
когато за нищо и никаква грешка:
изпусната дума или по-тежко нещо –
затова че те мамела твойта любима
и с друг разиграла любовна комбина,
или си легнал, като "големия мъж",
с апетитното маце в сочната ръж,
и ето че лъсва горчивата истина:
дори да се гледате вече не искате.
 
Какво да се прави? Ах, какво да се прави,
когато и нервите вече не са така здрави!
Тя изръсила нещо ужасно обидно,
от което естествено съвсем не е видно,
че си говедо, тип гаден и долен,
понеже от манджите й не си бил доволен,
а и кръшкаш по друга, бълнуваш по трета,
дорде Дулцинея ти дунка кутрето,
пере ти душата и кирливите ризи
и в двубои юнашки с роднините влиза,
и защо ли... За тебе, о, Боже!
 
О, Боже! Как може, Ромео, как може?
Човече, били са и слънчеви дни –
летяхте в простора, две влюбени птици,
но ето че друга съвсем те плени
с влажни целувки и щръкнали цици.
Животът до вчера така беше ясен,
така подреден и така безопасен,
че сега си мърмориш: Защо ли пък не,
пак бих си кръшнал, заслужава поне!
 
И градината цъфнала с белите вишни
печално ти спомня греховете предишни,
когато бе сякаш не тук, а в Париж,
запокитил със страст своя жалък Мъглиж,
до ушите затънал в свойто щуро въстание,
от което кървят още нежните рани.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 oct. 2021
___
* От сб. "Порто Фино" ("Последно пристанище"), 1999 г., неизд. Бел.м., tisss.

неделя, 3 октомври 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (746.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (746.)

  Няма как да спреш жена, която е решила да си тръгне. Те имат изострен усет кога не ги цениш достатъчно и си отмъщават. Аноним (1947)

   25 noe. 2009 

ВИДЕНИЕ ОТ СТАРАТА КРЪЧМА

 На таз, която зачервена ми хвърли погледи от свян,

тъй както пиехме засмени, цинизми ръсещи без срам,

И себе си видях увиснал като парцал от стар костюм,
ловец един на странни мисли, в които няма капка ум.

Пройдоха жалък и наивен, макар и с остричък език,
усетих в миг как си отивам, през устни шибнат със плесник.

Тъй нежен уж й беше жестът в оплесканата механа,
че оттогава пия вместо да падна тих на колена.

И бъбря, и от смях до болка разчекнал съм устата зла;
о Боже мой, как може толкоз! По-силна любовта била...

Стоеше там, покрай вратата. И вече тръгваше навън.
У мен се люшнаха житата и всичко беше като сън.

Дъждът във облака усетих. Обля ни мека светлина,
в която бяхме куп несретни мъже, мечтаещи жена.

Пловдив  най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 3 oct. 2021

събота, 2 октомври 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (745.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (745.)

  Няма как да спреш жена, която е решила да си тръгне. Те имат изострен усет кога не ги цениш достатъчно и си отмъщават. Аноним (1947) 
  
  16 fev. 1999
НЕНАСИТНИЯТ ЛЮБОВНИК

Отрязан, без любов, ръждясвам – 
будилник в неразтребен хол, 
затънала в огризки маса,
без крак катурнат счупен стол, 

шише от евтино шампанско, 
на екс изпито в пристъп лош, 
и косъм, скочил от косата й 
докато спал съм тази нощ,

сандалите й насред хола, 
бикините – под колене, 
и тя пред мен безсрамна, гола, 
но с пръст помахва: "Мили, не!"

Какво да сторя сам горкият, 
светът е кофти устроен – 
пак ходя жаден, да не пия, 
да ми отказва трети ден:

три дни ужасно изкушаван, 
три нощи тя се гаври с мен... 
Какво ще правиш ти такава 
щом сполети те някой ден?

Пловдив  най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 2 oct. 2021

петък, 1 октомври 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (744.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (744.)

  Няма как да спреш идея, чието време е дошло. Животът се движи с подскоци – от желязна дисциплина към абсолютна слободия, и обратно. Аноним (1947)   
  26 apr. 1994
И ЛЕКАРИТЕ НЕ СА ЦВЕТЕ*

  Водят ни под строй да ни бият по една инжекция. Някаква си там грипна епидемия се задавала от Изток, та важен някой си господин от слънчевия си кабинет в София наредил да ни цвъкнат по една гама-глобулин. Пък боли. Личи по прежълтелите лица на "щастливците", които тъжно влачат нозе на връщане от "кланицата", от районната поликлиника, демек. Класната ни окуражава, че е за наше добро: за да сме и весели, и здрави, ама не виждам веселие, не виждам някой със свежия вид на здравеняк да се завръща от поликлиниката. Виждам тъжни, болнаво прежълтели муцунки. Лесно й е на госпожата, нали нея няма да я бодат мускулно с игла, дълга колкото лакътя ми!

  Вкарват ни като крехки пиленца в леговището на гладна лисица. Питам изисканата симпатична бабичка в синя дочена престилка, с кофа и парцал в ръка:
  – Извинете, госпожо доктор, къде ви е тук мъжествената тоалетна?
Залоствам се в кенефа, обаче те пак ме откриват. Трима зли грубияни ме внасят със смъкнати гащи при касапина. Пък касапинът строг, гаден, като че е издялан от гранит. Любезна дама, цялата в бяло, с кехлибарена божигробска броеница на врата, ме маже с кафеникава смазка и памук, който вони на прясна фъшкия.

  – Госпожо – казвам, – като съм се появил на тоя свят, на етикетчето ми пишело: Три хиляди и петстотин грама, мъжествен пол, имунизиран с гама глобулин, докато е жив.
  Госпожата трагично се усмихва:
  – Ламски, не лъжи! Припомни си Деветата Божествена заповед. 

  – Не те ли е срам? Какъв войник ще ставаш утре-вдругиден!** – изфуча човекът от гранит.
  – Срам ме е – крещя, – ама и войника го боли. Какво като е войник!
  – Ламски, я по-височко запретни ръкава на блузката, моля.
  – Впрочем, вие съвсем нямате право да ми забивате тази ваша жестока инжекция!
  – Нямаме право ли?! – чудят се. – Че ний с тези инжекции тук хляба си вадим.
  – Вадите си хляба, обаче аз не ща да ми пробивате дупка в тялото.
  – Няма "не искам, няма недей", знаеш ли песничката, а? Не искал! Че то да зависеше лично от теб, драги, ако зависеше лично от Ваше превъзходителство…

  Момци от съседните блокове после сваляха мацки, като описвали как съм шутирал вратата на касапницата и с паве съм пробвал колата на касапина да потроша. Викам-викам си, вдигам пара като тенджера с боб... обаче ми минава. Шефът пак ме кани да бъбрим за световните неправди. А сега на този наш разговор е дошъл и доста народ.

  – Омръзна ми – поема ме дезодориран, мрачен, със зъл блясък в зъркелите още от входа на кабинета. – Докога с теб ще се разправяме! Не мога работата да си гледам от твоите истории, момченце!
 
   Пък онези, белите манти от поликлиниката, да вземат да се оплачат на докачливите господа в полицията. От полицията позвънили в училище. Работата можела да стане много по-дебела, съвсем да загрубее, понеже лелка-полицай и некви психотерапевти от областната лудница пожелали лично да разговаряме. Засега господин директорът, като мой благодетел, едва удържал нещата съвсем да не се забатачат, а нищо чудно, може да се наложи и да се срещна с ония харни хора, ако продължавам да се спускам все така безотговорно по-о... по-о… по-о... Май се усети, че дрънка дивотии, и като не успя да спре потока от думи по друг начин, извади огромен хавлиен чорап от джоба, завря си го в яката, и кой знае защо здраво ми намигна, обърнал гръб към даскалята, дето му бяха нахлули в кабинета сеир да гледат:
  – Да-а, синко… По наклонената плоскост се плъзгаш.

  Тъй си говорим ний двамцата с него. А онез там мълчат, кашлят в шепа, изучават ме внимателно, както паяк съзерцава заплела се в паяжината му оцетна мушица.

  – Ай сега, кажи честно, синко, до какви последици ще доведе това ти деяние? – рече шефът. – Ей на! Пред всички тук, дето сме се сбрали, го кажи. Кажи го, и ще видиш как ще ти олекне, понеже си осъзнал грешката.

  – Това ми деяние – казах с тих равен глас, забол очи в цирката*** върху носа му, – ще доведе до едни много неприятни последици за мен.

  – Виждате ли! – посочи ме весел с разперена длан на кашлящите. – Умелият педагог ловко преценява как да постъпи в такива карък ситуации. Тоз наш питомец е типичен педагогически казус.

  Онези, като по команда, едновременно наклониха главица, подпряха умно брадичка с юмруче, демек, замислиха се дълбоко над мъдростта.

  Като ги отпрати обаче, господин шефът ми обърса два средно меки шамара:
  – И да не си помисли, че ти вярвам? Ами!!! Ти мен, драги, няма как да ме заблудиш. Че аз, миличък-моичък, колко тарикати, колко шмекери съм оправил досега! И колко хитреци съм вкарал в правия път! Охо-о-о, колко хитреци са минали през ей тия две!

  И тържествуващ, ухилен до уши, си показа лапите, само дето не ме разцелува.

  Приключваме с новина: канят баща ми Тотю да подпише документ, че повече няма да докосвам шкодичката му на доктор Христофор Паламудов, понеже Паламудов ми ударил една полезна доза гама-глобулин по заповед на господин министъра, даже по изричното настояване на господин президента на Републиката. 

  Седмица след това пред хлапаците от долните класове, без някой да ме е питал, се надсмивам над всичко свято в държавата, ръся супер-мръснишки вицове, радвам се на живота, а момиченцата въздишат по мен и си въртят дупенцата, откъдето мина.

Пловдив  най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 1 oct. 2021

____
* Глава IV от ръкописа на пикаресковия роман, писан в течение на над десет години, и въпреки усилията на автора, и въпреки че авторът плати на печатаря огромна за дереджето си сума, книгата си остана в ръкопис. Из книгата, на която не било съдено да види бял свят.


** По онова време (ръкописът „Историйките на ученика Ламски“ е писан между 1994 и 2004 г.) повечето момчета се виждаха храбри мъже и войници, родът изпращаше като на сватба своя пораснал син да отслужи двете си чудесни години в родната Българска казарма. Днес всъщност си нямаме ни войска, ни армия, имаме военни контингенти по чужбините, които пазят дявол знае какво и кого. Тъй че Отче наш, Ти, Който Си на небеси, моля Те, пази България!
*** Гнойна пъпка, цирей. Бел.м., tisss.

четвъртък, 30 септември 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (743.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (743.)

  И предадох сърцето си, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст

 16 avg. 1998

JEDEM DAS SEINE!*

  Понятието "народ" дали не е изчерпваща се фикция в нравствената сфера? Според философията, няма добри и лоши народи. Насилено звучи, например, че германците са стриктни и умозрителни, англичаните – традиционалисти и надменни мълчаливци, французите – самовлюбени прелюбодейци, турците – мъдри, но жестоки, а хора на рахата, гърците – коварни и стиснати, власите – нагли и крадливи, сърбите – юначаги в кръчмата и шубелии на бойното поле, докато българите сме си глупави и трудолюбиви. Нито едно от тези определения не отговаря на истината; всеизвестни характеристики са изработени като последица от миналите събития, където някоя от посочените черти избивала връх в образа на определена нация или етническа общност. Имаме работа с определения, квалификации, внушени от политическите отношения между държавите, но произлязлото из сферите на дипломацията, както е при адвокатската професия, все е измамно, понеже обслужва моментния интерес на група лица, само не и обективната истина.

  Нейде там, в пикаресковия роман "Приключенията на добрия войник Швейк" (изд. 1986, стр. 93) Ярослав Хашек илюстрира отношението си към войната, като предава сбито разсъжденията на типичен симулант: "Познавах един нередовен учител математик, който не желаеше да иде на фронта като артилерист и затова открадна часовника на един поручик, та да го изпратят в гарнизонния затвор. Математикът постъпи така напълно съзнателно. Войната някак не му импонираше, не притежаваше за него чар. Да се цели и стреля по противника и да убива с шрапнели и бомби също такива нещастни нередовни учители математици на отвъдната страна, той смяташе за идиотизъм".

  Емир Кустурица (1954) – бошнашки сърбин от Сараево, режисьорът на популярните с вакханалиите и циганиите в добре познат балкански стил "Аризонска мечта" и "Ъндърграунд", успешни касови филми, в интервю за кръвопролитията в бивша Югославия споменава нещо от рода на: "Не ми пука за държава, която настоява да умра за нея".

  Когато напуща обхванатата от нацистката чума Германия през 1933 г., питат 54-годишния евреин Алберт Айнщайн (1879-1955) какво е за него отечеството, геният на ХХ век (което ще се разбере по-късно), може би най-заразителният пример за човек и грешник в истинския смисъл на думата, отговаря: "Отечеството за мен е там, дето мога най-пълноценно да работя".

  Това космополитизъм** ли е или нещо по-дълбоко? Човек е гол и сам пред своя бог, т.е. пред съвестта си. Мирозданието – от Омир насам ни го втълпяват: включвало в себе си и войната. Войната била произтичала от човешката ни природа, от генетично заложена у нас агресия. И си мисля: човешката природа ако успее да се пребори с невежеството, простотията и произтичащите от тези две (невежество и простотия) Егоизъм, Лакомия и любимото им гневно отроче Фанатизма, то едва ли биха се появявали политиканстващи мракобеси, за да разпалват войни, които да им носят приход.

  Резкият тон, употребен в подходящ момент и на подходящото точно място, предотвратява бъдещи унизителни схватки по въпроса кой е по-велик, кой – по-талантлив и перспективен, коя нация заслужава да живее и коя да върви по дяволите. Кой съм, да давам оценки за това и онова!

  В разговор с Божидар Чапъров (1941), авер, археолог докосвал се до златотканата багреница на император Константин, картотекирал хиляди тракийски могили, един от малцината у нас, реално знаещи каква напаст е иманярството... та в разговор с този някогашен приятел преди месец, самонадеяно заявих, че се чувствам уста, формулираща онова, което масовият обикновен българин чувства и мисли, а не успява да го изрази в литературно подредени фрази. Е, нищо особено не съобщавам; тази мозайка от размишления, въобразявам си, е българският ни рефлекс към света и стойностите в живота. Това като че ми дава свободата да артикулирам по-рязко от общоприетото в белите страни за bon ton***. Понеже всъщност или де факто не пиша от свое име, колкото и да съм изкушен, колкото и да съм ограничен от обстоятелствата, пиша от името на средата, която ми е присъща – и тя е моето отечество, моята родина, не някаква си там въображаема географска материя между Беломорието, Черно море, Делтата на Дунав, река Морава и Албанските чукари.

  Дотолкова сме подтиснати, дотолкова сме обезверени! Единствено убежище за самочувствието ни остава пак кристалният самоироничен и трезвен подход. Хайде стига, милозливи хомункулуси от политическата менажерия; стига сте ни се надсмивали като да сме ви глупаци от цирка! Да, радваме ви се, дивим ви се на умелите салто-моралета и артистична лекота да жонглирате с важни за нацията ни нещица. Овациите ни често съпровождат звездния ви възход; не забравяте ли, обаче, че – останали насаме с домочадието си в кухничката на делничните грижи, съвсем не ни е до вас. Плащаме редовно данъци и глоби, радваме ви се известно време, докато трае най-интересната част, демек, фиестата: значи, как от какавидата се излюпва лекокрила нежна политическа пеперуда, която впоследствие ще се окаже, разбира се, или молец, или мизен градински червей, който яде корените ни и ни предава на чуждите лакомници.

  Сърцето на този народ е на друго място, и не точно където са бурните аплодисменти и овации с развети национални хартиени или копринени знамена. Делникът изобщо е труден тук, на Балканите. Много пот, кръв и вълнения от неплощаден вид имаме тук. За нас, мили, вие сте бенгалски огън, врява край коледната елха, мимолетната ни мечта за Дядо Коледа, футболисти, туристи, лъже-артисти, подкупени журналисти, прекрасно изглеждащи мъже и жени с титла и свеж фасон, сладкодумни профани, обливащи с патетична пяна телевизионния екран. И да оставим настрана как еди кой си свирел вечер на саксофон, друг министър сам си затварял бурканите с лютеница на тъщата, трети си построил верига от хотели или бензиностанции, четвърти за енти път си сменя любовницата, пети пък на стари години нанизал поемка, за да изкуши внучето да се изака, шести въртял далаверка с някакви съмнителни финансови посредници и само ма-а-алко го гръмнали, седми се вози в джип, дарен му от благодарните мутри, босове на пазара в Илиянци. Все по-земни изглеждате. Розовеете. Костюмите ви стоят все по-шик. Вдъхновението, угрижеността на вашия образ все по-добре стои, но какво общо имате с живота на моя народ?

  Шмекерът става безпомощен, когато го ситуираш (туриш) в реалностите на живота и го извадиш от претенцията, че творял за селенията на Духа.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 sep. 2021

Илюстрации:
- 1986. Част от комитета на ОФ в жк Изгрев, Пловдив****
   - 2016. Част от Политическия елит на днешна България.  
___
* (нем.) Всекиму своето!
** В отрицателния вариант: отказ от националната независимост, култура, традиции. Според Речника на чуждите думи от 1978 г., с. 381-382: космополит ще рече "гражданин на света", т.е. 1. Човек, който е загубил националното си чувство...
*** (фр.) "Добрият тон". 
**** Отляво-надясно: Инж. Иван Попов (пенсиониран бивш шеф на ВЕЦ), Георги К. Бояджиев (учител и журналист), Иван Папазов (работник в пловдивския автосервиз "Тракия"), Атанас Младенов (учител по музика). Бел.м., tisss.

Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...