И предадох сърцето си, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал.– Еклисиаст
И предадох сърцето си, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал.– Еклисиаст
23 oct. 2011
ВАСИЛ*
Васил седи на трикрако столче под асмичката. Слънчевите лъчи косо бият от юг и русата му коса, току-що мита и влажна, блести. Препасал се е с хавлиена кърпа през кръста и позарасналата рана малко над пъпа розовее. Като я натисна полечка с двата пръста, в едното й крайче се появи мътна капка. Последните седмици, кажи-речи, я беше забравил, не го болеше, но тази гной хич не ще да е надобре.
Февруари, а пък небето се избистрило, синьо посиняло. Планините далече на юг се не виждат: от омара ли или от мъглите по склоновете! Завет е в дворчето, обградено от високия кирпичен дувар, и кокошките се разхождат из вчера прекопаната градинка. Дочува тяхното ко-ко-ко, преизпълнено със задоволство, ама чува и мъжката гугутка, кацнала върху изкорубената стряха да си вика ешчето.
Обяд, а не е гладен. По едно време някой се сурна като сянка отзаде на къщата и ей го Маньо, носи пръстена купичка пчелен мед.
– На – вика, – шербет да си направиш, па и раната си намажи, ама тъничко. Медът е илач за таквиз пущини.
– Колко пари чини? – поглежда го изотдолу.
– Ба! Ти да си здрав! – махна с ръка Маньо, муха гаче пропъди.
– Що ти е таквоз името? Що ще рече туй Маньо... Замаял се, не ли?
– Знам ли! Попът тъй ме кръстил: Еммануил.
– Свършиха се българските ни имена!
– Че да не съм го аз избирал! Попът грък тъй рекъл.
– А децата?... Рожби имаш ли си? – Петко, Иван, Драго, Божана, Тодор... – Драго... Божана... Харни имена. Хубави имена! – Ами ти дяца имаш ли си?
Престори се, че не е чул. От ниско прихлупената къщурка излезе стопанинът:
– Що става?
Без да се обръща, рече:
– Нищо. Хортуваме си.
И Маньо тръгна да си ходи, а пък той става, че да поеме ризата. Занавлича я. Малко длъжка и възширочка в рамене му иде и ухае на сапун и на ендрише. Усмихва се, ала само с очи.
– Па язе ше зема твойта кошуля – казва стопанинът.
– Малка ще ти доде. Вий балканджиите тъдява все таквиз едри сте се пръкнали
– То да й кусур! Кат наминеш къде нас тъдява някой ден, пак ше меним кошулите.
И си влиза вътре у тях си, а Васил отива да снеме потурите си от тела. Изтърсва ги, обръща ги, щото досега са били наопъки, че да ги напече слънцето, пъхва се в тях, па окача домашно тканата хавлия да съхне.
Миналия октомври написа до заможен нашенец отвъд Дунава: "Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, иска да бъде човек". Та сега, като занаближаваха март и април, като му замириса на пролет, спомня си среща с един от роднините, мъж на средна възраст.
– Майка ти изнемогва горкана – въси се онзи, мери го от глава до пети.
– Е, и язе що да сторя! – пресрещна го с дума.
– Па погрижи се! Син си й...
– Други са ми мен дертовете.
И онзи не посмя гък повече да му рече, само поклати глава, па си и отмина по пътя. Спомни си ей тъй, както кротко седеше и слушаше света наоколо. А отвътре се показа щерка му на стопанина.
– Гозбата турена! – изчурулика, връцна се на пета, чак плитката й изсвистя. А отгоре на плитката – кърмъзена панделка, ама таквази една, мънинка, мило да ти стане.
Позасмя се, тръгна подире й.
Хапна надве-натри и се залости сам в килерчето да проверява онез книги, дето му ги проводиха по едного от съседното село Лещеница... В паница бе заръчал да му сипят сухи бобени зърна, черни и бели. Наметна върху си дебелата два ката аба с подплата от овча козина. Тежичка бе дрехата, с качулка хем, въздълга до подколене, та тежеше; и той се сгуши в нея като в хралупа.
През пенджерчето слънчев лъч се провря там, де бе положил тефтера.
Провери, какво провери, написа върху хартия що да сторят по-сетне, отде да дирят какво им дотрябва, към кого да се обърнат. Не ги знае що за хора са, ала сметките им чисти бяха. Ни едно черно зърно не се наложи да употребява. Ама все неопитни бяха, аджамии, то поне личеше. Заръча им да си не пишат накуп имената, нито длъжността, ни занаята. Само имота си да отбележат и кой какъв едър добитък има и що може да свърши, кога дойде ред да вдигнат "сватбата".
Дорде да сколаса, късият зимен ден превали, скърши се, отмина на заход слънцето. Светеше, ама мижаво, та се наложи да палне газеничето.
Надвечер рече сбогом със здраве на стопанина и щерка му, нарами торбата с лук и комат хляб, па тръгна да си върви... Изненадани бяха, че не рачи да пренощува поне. Добри хора, кротки хора. Невестата се споминала, та затова предпочете таз бедняшка къща, че накрай селото бе, па и женурята не могат езика си да държат зад зъби. А пък момичето – младо, хубавелка, същинска прасковка с русоляв мъх по бузките.
Мислеше си за туй моме, за дяволитите му пъстри очета, докато възлизаше сам из последните бахчи, кошари и дворища, та и докато рязко пое нагоре по скалистата пътечка между сухите шубрачки на глога. И му дойде изотвътре песента на устните.
И ей го на, стъпя леко и си пее. Месечината – такава едра, бетер калайдисана медна тепсия, лъщи насред небесния свод, вдига се, катери се бавно нагоре, та и песента му сякаш я обкрайчва със сребърен ширит и гайтани като в нашенска шевица от момина прикя.
ПОСЛЕСЛОВ:
Преобърнах си шкафовете да търся любимата му песен. Уж я имах нейде записана, но така и не я открих. Беше нежна, ама и навяваща печал закачлива песен за момата, която... Да-а, за момата, която... Представят ни го като да е от камък изсечен, пък бил и той като нас от плът, много повече човек, че да го усетим.
Историята на нацията ни е низ от събития и личности. Личностите правят лицето на нацията, събитията очертават народната съдба. А наскоро в интервю по телевизията полумъж-полуюноша каза: "Народ, дето не си знае Историята, не заслужава да има и бъдеще". Писателите ни от Вазов насам длъжни се чувствали да изградят Пантеон от образи величави на българина, но кой знае що много по-склонен съм да хващам вяра на публицистичната ярост и бодлива, трънеста задявка у Захари Стоянов.
Смятам, че нам – българите, точно в днешното време на най-нагло отродничество и паническо бягство от всичко българско, от Родината, време на подлости и пладнешки грабеж, ни липсва не точно героическият запев, не и баш автентичното свидетелство за живите герои с техните залитания и страсти, колкото мимолетно макар докосване до онази и мека, и едновременно страшна в своята естественост, тъй рядко срещана в модерните ни кукерски времена сила на духа, която Българщината ни е изплискала в снажните фигури на националната митология именно чрез всекидневния обикновен и дори скучен на пръв поглед пълнокръвен живот в съпротива срещу наглостта.
Опитвам се да оживя моята си представа за тези хора, без да снемам ореола им, но като се престорвам, че не го забелязвам. Защото те не са ни спуснати от Небесата и от облаците, а са се пръкнали на света, развили се, раснали помежду такива, каквито сме и всички ние, унижените и оскърбените, и все пак още тук оцелелите обикновени българи днес. Писан е послесловът на 25 февруари 1997 г. и не бих променил и буква от него. Странна е недомлъвката около Левски – имал ли той женски образ в сърцето, нямал ли! Не го виждам фанатичен, ни аскет, отшелник, отрекъл се от най-хубавото в живота, от любовта. Оцветеният пасаж в настоящата историйка е реплика на Левски от писмо, която реплика отвори пред мен друг един, много по-тих, по-интимен поглед към този велик Българин и строг наш учител.**
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 29 sep. 2021
–––––
* На колегата Мариета Николова, днес жителка на Монреал, учителка по френски и литература в Канада – с благодарност, че ми обърна внимание върху текста, отличи го от шумата, натрупана в течение на четири десетилетия отвращение от всякакъв род литературни тържища, биене в гърди и самохвалства.
РОДОСЛОВИЕ
Васил Левски е наследник и представител на стари карловски родове: Караиванови по майчина и Кунчеви по бащина линия. Сред предците му са мнозина горди , непокорни българи: Драгой, Видул, Кръстил, Върли Гюро, Иван Тахчиев, Генчо, Васил Караиванов. Дядото на Васил по бащина линия Кунчо бил бояджия, има пет, по други сведения – седем деца, които оставят многобройно потомство. За родствениците на Васил по майчина линия. За основател на рода се сочи Кара Иван Тахчиев, майстор на чешми и калдъръми. Дядото Васил Караиванов отглежда осем деца: четирима сина и четири щерки, сред които е и майката на Левски. Женитбата на Иван – син на Кунчо Видолов, и Гина – дъщерята на Васил Караиванов, сродява два рода в семейство, в което се раждат братята Васил(1837-1873),Христо (1840-1870),Петър(1844-1881), както и сестрите Яна(1835-1913) иМария(1847-1851). Бел.м., tisss.
И предадох сърцето си, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал.– Еклисиаст
9 avg. 2011
МУЦУНАТАОСТАРЯВА, МЕРАЦИТЕ НЕ!
Сутрин, когато посягам да се обръсна, един тип от огледалото ме гледа навъсен, и какво съм му сторил, Боже мой! Какво иска, защо сърдит ми е той?
Муцуната остарява, мераците не! Над мен е все същото недостижимо Небе и все същите ветрове между ушите карат хората да са ми люто сърдити.
А момичетата са така изкусително привлекателни, че съм спокоен – не се е сгърчила още душата ми и лудите пламъчета, които те излъчват насреща, ме хвърлят в океана от страсти горещи.
Муцуната остарява, мераците не! И съм все още все хлапак, все още дете на мимолетни чувства и грехове изкусителни, въпреки опита и знаците предупредителни,
И вече разбирам: докато съм в техния плен, има неясен смисъл да ме има и мен –
И предадох сърцето си, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал.– Еклисиаст
27 uli 2005
СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО (2.)
Сънувах сексуална история с момиче и тъкмо, и едва посягам да я запиша заради лепнещата печал, която ми напомня в каква зависимост бях изпаднал преди години от някогашната ми съпруга. Същото същество, обслужващо се от мъжете, та заради това изкушаващо ме да го покоря духом. В съня си преследван от щури амбиции се превърнах в жертва на хитрата ловджийка. Тези ловуващи хищници сред жените ни привличат с чара на сексуалното, което за мъжа е предизвикателство. Оплитат го в мрежите си като насекомо тези симпатични ловки паячета. Но любовната страст не е хармония и смиреност! Бих я оприличил на буйство, както е след препиване, когато разумът вече не те възпира, и уравновесеният уж мъж почва да се държи като пале, лакомо, търсещо да сучи. Не бих си позволил да преследвам момичето-самка.
Преследваш ли я, бяга; не я преследвай ти. Почакай, не плаши я – сама ще долети
съм писал в текста "Жена" преди доста години. Сексуалното привличане от нелюбов е сражение между два типа воля – женската и мъжката. Самката залага разни капани и препятствия, да се увери, че самецът заслужава да легне да го допусне до себе си, да го приеме за водач и едва тогава да му се подчини. Но това подчинение е изискващо; когато мъжът престане вече да носи новота, да създава онова бурно неспокойствие у нея, и това именно е великата тръпка на любовта, тя го изоставя и обръща към някой друг* очи. Женската изневяра е наказание за мъжката ни леност, духовна инертност и безкрило еднообразие у партньора-съпруг или любовник.
Та от снощния сън се измъкнах като беглец от вражески плен; и сега хем ми е тъжно, че потурчих**, че унищожих аромата на изкушението, хем ми е ведро, че не залитнах: екзотично съчетание от две оспорващи се настроения! Ето повод да включа и цикъла от дузина газели*** от по шест двустишия всяка, по същата тема за "Порто Фино". Тъй личният живот насочва и чрез сънища как да си пишем книгите.
* * * Вчера по обяд, когато вече тръгвах за училищно дежурство (петчасово следобедно безделие в очакване някой да подаде някакви си там документи и да ги отбележа във входящия дневник), гледам, събрали се съседите от жилищния блок, а под козирката на съседния вход "В" лежи подпрян капакът на ковчег. На 59 години си отишъл Ванчо Локото, един от компанията картоиграчи, смукачи на бира и домашна ракия пред тава с нарязана от съпругите им салатка в късните летни вечери. И ме жегва: какво у тези мъже ме дразни. Бях ги кръстил "Компанията на осъдените на смърт", защото като че ли си нямат повече мечти – отдадени на леност, духом се предали, отпуснали се, та и жените май вече не ги изкушават освен като обект на циничните вицове и лакърдии за знойни невести. Покрай тях, а и въпреки тях, жените им раждали и раждат дечурлига, отглеждат ги, възпитават ги, облицоват с уют семейното гнездо, а мъжете блъскат ли, блъскат картите белот.
28 uli 2005
Току-що по телефона от готината секретарка на местния лидер на "Подкрепа" чувам, че някой си Филип (не запомних фамилията му), от управата на синдиката бил рекъл: "Приятел ми е Тодор Чонов; не, не вярвам да има такова нещо, Чонов е изключително етичен". Натъртил на "изключително етичен". Ега си! Ако казаното е вярно, ще да съм в сериозна грешка. Като се погледнах през очите на въпросния Филип, реших: ами че да, за трепане съм, щом съсипвам имиджа на хубавия човек, поета от селото Рогош.
– Търся го Тодор Чонов непрекъснато тия дни на всички телефони, които си ми дал (говори ми на "ти", леле), но не го открих. Сигурен ли си, че този номер не е фалшив?
– Сигурен съм.
– Добре де! – чувам гласеца на хубавичката Вили. – Приятелят му Филип обеща да му предаде на тоя Чонов да дойде да говорят с шефа. Даде ми и още един телефонен номер, че да го потърся, ама и чрез този номер не успях да се свържа. Ако успееш да откриеш Тодор Чонов, обади ми се аз да говоря с него!
Питам я що не са възложили на юристите в синдиката да задвижат нещата, защо тя трябва да гони по петите вятъра, да гони Михаля, и тя рече:
– Началникът желае първо да се види с Тодор Чонов, да разговарят тук; и е сигурен, че работите с книгата ти ще се оправят. Не губи кураж, щом шефът се е заел...
А Филип категорично изключвал вероятността рогошкия му приятел да е постъпвал неетично и шефът на областната управа на "Подкрепа" уж се вслушал в мнението му; така виждам нещата около отпечатването на ръкописа ми в този момент. Е, юристите на синдиката "Подкрепа" буквално са затрупани от дела и съдебни преписки, но да не се притеснявам – успокоява ме секретарката, отпускарският период не важи за тях, и завършва така приятелски, че ми се разтуптя сърцето като на млад елен пред кошута:
– В едно съдебно дело можеш да разчиташ, "Подкрепа" не си изоставя хората!
– Да – отвръщам, – в заявлението ми до вашата "Подкрепа" на половин страничка съм написал какво предлагам. А че никой не бил отговарял на онзи телефон, едва ли е вярно, понеже печатницата на Чонови е в двора на селската му къща в Рогош и там винаги има хора: майка му, двамата му сина, жена му Карамфила. Самия Тошко са го виждали да се запива из пловдивски кръчми и по сбирки на обичайните пловдивски писатели и поети: празненства, помени, чествания, нови книги издадени.
Брей, мисля си, че този тип – цял Джин гиби, Демонът на Империята се явява, както писал дядо Вазов: "покаже се, скрий се без знак и без след"...**** Щом толкова могъщ синдикат в онези години, като "Подкрепа", не може да се справи с простичката задача дори да го открие, какво да сторя с моите посредствени усилия на простосмъртен!
ПОСЛЕСЛОВ
Така зарязах мечтата да си видя издаден в книга ръкописа "Ламски", независимо че предварително платих разходите по издаването му, вкл. хонорара на печатаря, около три години оказал се по политическа линия – като член на Радикал-демократическата партия на Михаил Неделчев, Александър Йорданов и г-жа проф. Елка Константинова, Временно изпълняващ длъжността кмет на Стария Пловдив. Не, не съжалявам, че се отказах. Както рече и добрият ми съсед, роденият четвърт век преди мен – духовният аристократ и бохем Чичо Кирил, съименник и връстник на баща ми: "Всички там горе са навързани като свински черва един с друг, бягай от тези хора и не се обръщай, ако искаш да си запазиш достойнството! Имало ги е във всички епохи, и пак ще ги има".
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 27 sep. 2021
Илюстрации:
- 1980. С баща ми пред Бачковския манастир.
- 2010. С приятели в любимото наше кафене.
___ * Реших да не ползвам граматически правилното, но тромаво съчетание "към някого другиго". ** Дотам в генетичния код на разговорния български език е любовта към турското, че с "потурчвам" метафорично бележим съсипване. Потурчил ще рече: вече не е мое и вината е у мен, не в турчина. *** Римувани и ритмувани, музикално звучащи двустишия. **** Вазов, из "Епопея на забравените. Левски", пасаж като за случая: "Той беше невидим, фантом или сянка, озове се в черква, мерне се в седянка, покаже се, скрий се без знак и без след, навсякъде гонен, всякъде приет", тук употребен в ироничен план. Бел.м., tisss.
.jpg)
