Ако я любя предано, нима/ ще кажете, че съм без капка ум! – Франсоа Вийон (1431-1463)
14 avg. 2007
БЕДНИ ЛЮБОВНИЦИ
От нея по-суетна не... не знам,
и по-устата може би едва ли –
захвърлила сукмана си голям
и гащи, риза, сутиен, парцали,
по цял ден гола пак ми се търкаля,
наклепана с червило, сенки, руж
и с мигли черни като мрака чер,
понеже явно хич не съм й чужд
помахва ми: Ще дойдеш ли при мен
или да си потърся кавалер? Не бих излязъл с нея на глава –
кротувам си, нагъвам къшей хляб,
естествено, съгласен съм така
да си живеем в този глупав свят,
докато слънчоглед една тава
тя люпи, мляска и оре от яд,
оригва се, смърди, фучи от гняв,
и все пак с нея чувствам се благат. Излизам всяка утрин окрилен
да ровя пак по кофите с боклук –
желязо, стара вещ, разбит диван,
които тутакси да ги продам,
и тъй да припечеля някой лев.
Така си отминават ден след ден,
любим и прокълнат като напук. Не знам да има други като нас:
привързан съм и тя ми е любима –
обичаме се, караме се с бяс,
и съм щастлив, че точно нас ни има.
Ще зъзнем двамата и тази зима,
каквито и да сме, сме си любими:
обичаме се, караме с бяс.
Щастлив ще си, ако си като нас.
Световната политика е като пандемия, през всички исторически епохи се основава върху манипулации на огромни множества от доверчиви хора. – Аноним (1947)
7 mar. 1999
ДЪНОВ И АЛЕКО
Двамата са, кажи-речи, почти връстници: Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 г.; Алеко Константинов – на 1 януари 1863 г. В семейните хроники от страна на бащата Иваница (при Алеко) съществува легенда, че родът генетично води потеклото си пряко от рода на Цар Иван-Шишман (1350-1395). Не знам до каква степен е логично предчувствието ми, че в суровата зима на 1877-1878 година не точно заради уюта Всерусийкият Император Александър ІІ в самото начало на военната си кампания срещу могъщата, разпростряла се върху три континента Османска империя, за късо време макар, се установява именно в дома на потомствения Български царски род. Алеко – характер игрив, ефирно лек, печален в иронията и самоиронията; Дънов – масивен, тромав, настоятелен, тържествен, назидателстващ. И двамата са на "ти" с най-първите ни персони в държавата: Алеко – със семейството Петко и Екатерина Каравелови, знае го и Захарий Стоянов, та в качеството си на могъщ нов властник възгорделият се някогашен овчар му изпраща визитката си с мило послание: като чиновник в Правосъдното ни ведомство, Алеко да бастиса опозиционен вестник; Дънов пък е душеприказчик на Цар Борис ІІІ (монархът е кръгло тридесет години по-млад) до смъртта на монарха (28 август 1943 г.). Едва 34-годишен, Алеко загива от заблуден куршум, според друга версия – от разрив на сърцето поради уплаха от стрелба по файтона им; Дънов доживява осемдесетата си година като корифей*, и като че ли съвсем естествено заобиколен от боготворящи го ученици и почитатели.
Каквито и да са, двамата са рожби на България, от онези личности, за които доста се е приказвало, доста спорило и чиито лични послания продължават да отекват в общественото ни съзнание. Двамата бележити българи показват двата подхода при общуване: първият – шеговит, игрив, едва ли не фриволен, вторият – назидателен, показен, лъстив. В стила на Дънов днес в политическия театър на отърсващата се от болшевизма и всезнайството нация се изявява някогашният старши асистент в катедра "Политическа икономия" към т.нар. Център по идеологически дисциплини за висшия състав на БКП Иван Костов (1949). Да съпоставим личността на Дънов (основно заради претенциите му) с личността на всеобщо признат авторитет в родната история – Патриарх Евтимий Търновски, трагичен последен велик син на Българския ни род от сгромолясващата се в руини и кървава ритуална сеч Средновековна християнска България. И какво виждаме! В своето мълчаливо смирение Евтимий никъде не вири глава по-горе от народа, той съзнава силата на множеството, обединено от манталитет, легенди, митове, обичаи, народни вярвания и ритуали върху древна езическа основа; и без предвзетост, без биене в гърди, без сочене себе си с пръст, за българите е естественият ни духовен пастир: подобрява преводите на доста християнски текстове, допълва и доразвива посланията от епохата на Княз Борис и Цар Симеон, от Първото Българско царство; целокупната си дейност подчинява на най-парещите проблеми пред Държавата ни, без да излиза извън лоното на канона и нацията.
Патриарх Евтимий Търновски (ок.1325-1403)
Държи се като пръв между равни; колкото и тълпата да го въздига, как не открих у него ни склонност към показност и самовъзвеличаване, нито капчица желание да се прави на важен в общественото пространство. Той е така мечтаният от всяка нация Обединител, вписва се в църковната йерархия, строг и благороден – смирението го прави великолепен. А тъй ли е при Беинса Дуно?Доколкото го разбирам, жизнената енергия у този необикновен човек всецяло е посветена на скритото, тайнственото, окултното**; усещам как силно настоява да е трансцендентен***, да бъде приеман като Разум над мнозинството, като специално посветен от Висша сила да тълкува философските проблеми на живота и света. Цар Борис III, както и значителна част от т.нар. кастова, изживяваща се като цвета на нацията интелигенция от смутното онова време са в плен на Дънов, мои съвременници са под негово влияние и сега.
Мистичното, достъпно за избраниците, е стихия у Петър Дънов. А ползата? Какво опиянение от собствената реч, Боже мой! Подходът му към евангелските текстове – колко показен! Учителя не толкова обяснява, тълкува, колкото внушава на тълпата преимуществата у едного, у себе си. Ако патриархът Евтимий Търновски вълнува чрез осанката си на смирено вярващ, Дънов настоява да бъде приеман с вълнение. Евтимий мога да го виждам и отстрани, като участ, подчинена на човеколюбието и българщината; докато очите на Дънов сякаш ме фиксират магнетично както очите на фокусник, който всеки миг, докато ме омайва с гробовен глас, може да измъкне из широките си ръкави я гълъб, я бяло зайче, я висша мисъл, казана му от бога.
Още един жест към паметта на този забележителен човек – поставям го редом до апостол Павел, първостроителя на "Христовата невеста" (определение на Фридрих Ницше за черквата). И ап. Павел, като патриах Евтимий Търновски, изглежда много по-човешки, притеснен от грижите, от житейските тегоби; в посланията му долавям немощта на старческата плът, но и обречеността у искрено тъжния, угрижения (без да ми гърми в ушите за апостолството си), нашето мило отечество България да пребъде и подир собствената му смърт, и подир властта на безскрупулните самозванци.
Ап. Павел (10 пр. Хр.-67 сл.Хр.), маслена живопис на Рембранд
Дънов чистосърдечно сякаш се стреми да ме приобщи към Иисус, но зад благата му реч гърми, фанатично отеква Аз-аз-аз! Аз, Беинса Дуно. Не коментирам доколко наивни, доколко лишени от логически основания за що-годе просветения човек са коментарите му, онези така превъзнасяни негови беседи. За тези беседи легенди и досега се носят! Нали за да разбера състава на океанската вода, не ми се налага да излоча океана... Та да надникнем във фрагмент само от беседите на Петър Дънов:
"...Следователно, и ония същества, които живеят на Марс, ни влияят чрез своите мисли през пространството, като образуват едно течение, и ние, когато дойдем под това течение, ставаме войнствени. (И това се говори, изкушавам се вм. говори да употребя думата "плямпа", на 22 март 1915 г. – бел.м., tisss) Сега всички хора са под влиянието на Марс; ще се бият, докато туй влияние извърши своята цел, за която то съществува в света. Не мислете, че Учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но – наруши ли се това равновесие, ще има война; а само чрез войната може да се възстанови след време нарушеното равновесие. И ние знаем този закон от практическия живот: жената, когато иска да извади масло от млякото, бие го в бутилката. И войната в света ще престане само когато се добие масло.
Сега, защо воюват хората? Христос казва: "Аз искам масло; като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби". Сега се бие маслото, и като ви намаже Христос, вие ще станете по-нежни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави девици, които забравили да вземат масло за светилниците си и останали вън. За да влезеш в Царството Божие, непременно трябва да имаш масло. Това е учението на Духа. Аз говоря в алегоричен смисъл."
Алегоричен-неалегоричен, това си е проповед в разгара на онзи барутен вихър, който в продължение на шест-седем години (от 1912 до 1918 г.) изпепели и помете всичките ни национални копнежи за Целокупно Царство България. От този именно вихър се пръкна Великият Октомври с откровенията на марксизма в болшевишка версия, който ни люлее и до днес поне четири или пет поколения българи, както и част от останалите източноевропейци, от осемдесет-деветдесет години насам.
Къде е Алеко? При нашите неволи и греховните наши страсти български. Къде е Патриарх Евтимий? При трагедията на своя мил народ в сблъсъка на българите с варварите и нашественика, дошъл да ни унижава, от стопани да ни прави на слуги. Къде е апостол Павел? При градежа на черквата Христова, загрижен за вярата и за любовта. А къде е Учителя Дънов? При висшето откровение: медиум (посредник) между бога и кесаря. Какъв разкош! Само дето католишки папи не са го галили по челото. Ама мен какво ми бъркат Дънов и дъновистите! Всеки да вярва в каквото си ще! Само си мисля, хич не е случайно, дето преди тези Петър-Дънови "Беседи" четох отпечатаната в 1974 г. нейде на Запад книга за човека, въобразил си, че е Господ Бог – "Калки" на Гор Видал****. А пък между другото, педерастията, шизофренията, както и аутизма, и други специфично психични отклонения, са дали низ изящни творци в сферата на изкуството може би поради факта че в екстрени случаи интуитивността, характерна за травестита и хомосексуалиста, а оттам артистичното, като да нараства. Та романът "Калки", който за елитния западен сноб е бестселър, мен, може би понеже съм обикновен българин, ми се видя постна и рядко скучновата книга. С голям зор я дочетох, и то най-вече за да видя как философ Made in USA извежда сюжетни нишки, илюстриращи личната му хипотеза. Отговорът на Видал, казано по-простичко, гласи: Самолюбието, надхвърлило определени граници, както ненаситната ракова клетка – поради необуздано хищничество, е в състояние да погълне всичко, което му се яви пред очите. В случая с Петър Дънов любопитно ми е смирението дали и как може да изкристализира в пренебрежение не само към християнските ни първоизточници, с които Беинса Дуно жонглира, без да му трепне сякаш, но и към последователите му и учениците му, на които не пропуска пак и пак да се кълне в любов и преданост.
Чудно, толкова години след смъртта на Дънов, още се носят легенди за високата му начетеност, за близостта му до обикновения човек, само дето не е говорил мазно към човеците наоколо: Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме. Днешните му поклонници дали съзират неумението у този неслучаен българин да се приобщи към саможертвата на Иисус? О, Петър Дънов е магнетична личност! Да увлечеш толкова свят в отличната идея за природосъобразен подход към физическото си материално тяло, като сочиш как физиологичното се съчетава и е зависимо от душата и духа, да покажеш нещо по-горно от вродения у нас най-естествен стремеж към благополучие, съвсем не е малко, особено в онези дивни байганьовски конвулсии на първичното и все още оформящо се наше обществено съзнание от епохата на Георги-Стаматовия "Вестовой Димо", трагичния Гюро Михайлов, плюс шпорестите, нагли и самоуверени фукльовци в униформа, изживяващи се като каймака на цивилизасиона у нас. Че бил тщеславен, самовлюбен, фалшив? Кой съм, да оспорвам делото му! Нима и това сега – моето, не е вид тщеславие, да го обсъждам post factum, след като част от човечеството, включително Айнщайн (1879-1955), го приело за мъдрец? Да, де! Но ми се налага все пак, не толкова лично аз, а баща ми у мен, моята среда на обикновени, простосмъртни българи, помнещи униженията си откъм "вечно крачещите в първите редички най-достойни партайци" и отново унижавани от крачещи пак в най-първите редички лъже-демократи и "защитници на европейските духовни ценности" в днешна България, не го приема за истински този Образ на възгорделия се... Това безплътно, но така свидно за мен множество мълчаливци под гробищния троскот, гърми у мен – че да окупираш съзнанието на човека е по-противно от тиранията над плътта.
Колко ли изкусително е да тласнеш омагьосаните и доверчиви, надъхани, замаяни тълпи, ентусиазирано вперили се в осанката ти на вечерял с Бога светец! Колко му е да ги пратиш, обречени да погинат в касапницата на войните с онази шрапнелена и бодливо-теленна романтика на минните заграждения, фугасните бомби и атаките на нож и със смъртоносен газ, сред връхлитащите вълни от холера, чума, коремен тиф по фронтовете, по хлъзгавите, тънещи в кал и кървава слуз, кучешки студ или адски пек брадясали, изтощени от страховете си българи в окопите, само понеже някакъв си лъже-Исус според личните си разговори с Бог (?!), ни намирал за твърди и груби, та решил милият да ни направи малко по-мекички. Това ми стига, за да съм нащрек.
Алеко Константинов (1863-1897)
"Полека... лампата..." – чувам печалния присмехулник Алеко и... слънчице пеква, и облаче ле бяло плувва по коприненото Българско небе. Така хубаво си ми, мило мое Отечество! Нима не е най-висше прозрение, че сме истински тук и сега, точно защото сме грапави и нехармонични, за да сме в съгласие, и точно защото сме недостатъчно удобни за логаритмуване, за манипулация от поредния супер-медиум – така любима за обезверения ум версия на средновековния фанатизъм и отвратителната ненавист, сечиво за някой блестящ Дуче, Фюрер, Баща на народите, Велик кърмчия, Зидар (т.е. масон) на Света, Вожд на флората и фауната, Владетел на грешния човешки род!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited 13 on sep. 2021 Илюстрацията долу: 1943 г. Най-романтичният булевард на Балканите*****
––––
* От гр. koryphaios "вожд": 1. В древногръцката драма той е ръководител на хор. 2. прен. Главатар, водач, първенец в политика, наука, изкуство.
** От лат. ocultus "таен": Необясним чрез опита и положителните науки; тайнствен... Окултизъм - мистично учение за тайнствени сили в природата, достъпни единствено за избраници (теософия, магьосничество).
*** От лат. transcendens, entis "излизащ": фил. Който е извън пределите на опита, съзнанието и знанието.
**** Гор Видал (1925-2012) – американски писател, автор на романи, пиеси, есета.
***** Баща ми Кирил (най-вдясно) с приятели на кръстовището между най-романтичния някога булевард на Балканите с улица "Перущица" в Пловдив. Бел.м., tisss.
Когато пред вас любовта си признах,/ не казахте нищо, прозявка видях;/ но щом я изрекох красиво и в стих,/ с безкрайни похвали за миг се сдобих. – Хайне (1797-1856)
26 noe. 2012
КВАРТАЛНОТО КАФЕНЕ
Поседнах в кварталното ни кафене, момиче свари ми кафенце горчиво; кафе предпочитам уж сладко, но не… тя беше така лъчезарна и жива,
че щом ме простреля с блестящи очи, дъхът си усетих в гърдите да спира и ангелски хор чух у мен да звучи три нощи в ергенската моя квартира.
Дал бог кафенета по лев и за два, че даже модерни кафе-автомати, където през процеп ти пускат вода и захар в кафето съвсем по вкуса ти.
С цигара в ръка и с другари на крак ех, щерките Евини зяпай на воля – циничен естет и наивен глупак, заел от Сократ ироничната роля
на древен мъдрец и поет-философ, който в утайката с трепет занича да открие небесната своя любов в силует на бленувано мило момиче.
За любов си мечтал по далечни земи, по острови нейде в екзотични морета, а тя покрай тебе делнично шета и ти казва с очета: Ела ме вземи!
Напоследък са дните ми тихи, неясни, предзимно мъгливи и сам се не трая – върти се в ума ми мисъл опасна защо Бог изгонил онез двама от рая.
Опасностите са предизвикателство за любовта; сигурност, спокойствие или уют я разочароват и тя полекичка си тръгва, ако не се обновява. – Аноним (1947)
12 oct. 2010
ОПАСНОСТИТЕ БУДЯТ ЛЮБОВТА
Снощи те сънувах, пак: за кой ли път!
Бяхме с моята стара кола по тесен път,
когато някакъв безумец в камион голям
се размина с нас двамата на косъм там.
Изкрещях му: Волана завърти, глупак, че ще ни размажеш в този пущинак!
После спряхме в някакъв унил квартал, затънал в тиха смрад и първобитна кал.
Бях толкова объркан, толкова смутен, когато те усетих притисната до мен, и рекох си наум тогава: Боже мой, защо неприятностите толкоз са ни нужни – едва сега разбирам как били сме чужди, докато най-внезапно наяве или насън, не ни споходи неочакваното Зло, Любовта да призове с камбанен звън, да отзвучава над сънливото легло, когато дъждове от мрак валят навън!
Някогашни любимци на БКП след Десети ноември си написаха героична биография и се строиха плътно в първите редици гробокопачи на България. – Аноним (1947)
16 oct.1999
ЛЮБИТЕЛИ НА ПРИРОДАТА
Който някога е засаждал дръвче,
поне би трябвало да знае, че
с дръвчето не бива да се спори,
а само гальовно да му се говори.
Понеже то е толкова крехко,
че въобще и изобщо не бива
да му се пречи да се развива.
И понеже са твърде опасни
за него всички мисли нещастни,
с които човекът е тъй зареден
като автомат калашников
от първия си ден,
когато се е усетил засегнат,
обиден,
злочест,
изоставен...
А дръвчето къде да отиде,
какво да направи,
нали!
И да не мислите, че не го боли?
Боли го, разбира се, и още как,
щом слънце го пърли от зори до мрак,
щом вятър свиреп клоните му превива
или мраз зъби хищно в снагата му впива.
Боли го и когато някое мило детенце
отскубне от него дори и листенце
или сантиментална ведра душица
издълбае в кората му летяща птица
и на себе си и любимата малките имена
под сърце, пронизано от летяща стрела.
Който някога е засаждал дръвче,
навярно би трябвало да е наясно, че
всичко, което е днес на Земята,
се крепи върху тревите и дървесата
и във величието на този зелен океан
човекът е приютен, приласкан.
А подир време, когато онези двамата
престанат да идват, за ръцете си хванати,
и изобщо когато ги няма никакви вече
и животът ги разпилее далече-далече
един от друг
и помежду им свие арктически студ,
тогава дръвчето се вижда застанало
пред издълбания от безразличието ров
понесло върху себе си раните
на една отлетяла любов.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 9 sep. 2021
сряда, 8 септември 2021 г.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (719.)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (719.)
Смъртта на едного е трагедия, смъртта на милиони – статистика. – Курт Тухолски (1890-1935), немски поет, белетрист, публицист.
5 авг. 1996
РЕКВИЕМ ЗА ДИВИЯ ЗАЕК
Понявга сядам край реката,
да ме обгърне тишината,
земята с дъх на орна нива
да ме облъхва и опива.
Веднъж красавец там съзрях,
дотича, спря и се ослуша
и после като вятър хукна,
стопи се в облаче от прах.
Ушетата му – две антени,
очетата му – любопитни,
и само дето не попита:
Дали не си ти като мене?
Щом има нещо да се случи,
у мен понякога е дъжд...
Гърмежът екна изведнъж
и глутница щастливи кучета
изстреля срещу мен мъглата
иззад дъжда и храсталака,
а пред муцуните подскача
приятелят ми сив, обаче
подскача, куцайки накриво,
преследван от ръмжене диво.
Горкият клепоух! На книга
ловецът жертвата застига
и всичко е пределно ясно,
и всичко даже е прекрасно,
но аз видях това наживо
и нощем вече не заспивам:
пред погледа ми се мотае
до смърт изплашеният заек,
пред мене в угарта боксува
и песовете зли бесуват
със вой и пяна на уста,
а заекът пред тях се мята
и бори се с последни сили
сам срещу хищните зъби.
...Когато врявата утихна
и глутницата се затича
по кучешките си дела,
зад оредялата мъгла
изникнаха ловците вече.
Объркан, стреснат, притеснен
им рекох само: Тази вечер
Пирът ви е осигурен.
Усмихнаха се, поздравиха
и горди влязоха в калта,
и после стана много тихо
като след Края на света.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 8 sep. 2021
–––
* От сб. "Порто Фино" (1997). Питат що не предлагам за печат, отговарям: От какъв зор? Който желае, и тъй ще стигне до онова, което пиша. Не съм зарзаватчия, та да си наема сергия на Четвъртък-пазара в Пловдив и да крещя до прегракване: Насам, народе, тук е ямата, сега е момента. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
